Статии от категория Общество - bm-businessmagazine.bg

Претупани уроци

Wed, 03 Dec 2008 15:57:00 +0200

Повечето учители признават, че понякога, когато часът върви зле, подозират, че проблемът не е в предмета или педагогиката, а в учениците. На някои деца просто изглежда им е по-трудно да учат, отколкото на други. Но защо? Дали причината е в някои културни фактори: родителите от някои прослойки не отдават достатъчно стойност на образованието и не го налагат на децата си? Или може би има нещо общо със самите училища и капацитета им да обучават деца с различни възможности? Вероятно изглежда невъзможно да се отговори на такъв въпрос. Това би изискало да се подложат сходен тип деца на множество различни образователни системи и да се види коя работи най-добре. Докато това се случи, обаче, вече тече един вид експеримент в подобна насока – в резултат от масовата миграция. Децата на имигранти от една държава на произход са толкова близо до фокус група за тестване на проблема, колкото може да се намери изобщо. На всеки три години като част от Програмата за оценяване на чуждестранни ученици (PISA) Организацията за икономическо сътрудничество и развитие с централа в Париж измерва как се представят 15-годишните в около 50 държави по собствения си език, математика и хуманитарни науки. ОИСР наскоро сортира данните от проучването си за 2006 г. по държави на произход на децата и техните родители. Четири локации – Турция, Китай, бившият Съветски съюз и бивша Югославия – са изпратили достатъчно свои граждани в достатъчно държави, за да могат да се извлекат заключения за качеството на обучение в приемните им страни. Почти навсякъде учениците имигранти се представят по-лошо от местните. Което не е изненада, защото те често са деца на бедни, зле образовани родители и не говорят местния език. След адаптиране на данните, за да се вземат предвид тези неравнопоставености, голяма част от пропастта се запълва, но съвсем не цялата. По-интересно е, че деца от една и съща държава се представят много различно в зависимост от това в какви групи попадат. Една от причините е свързана с това доколко в различните страни се „разделят“ учениците, (т.е., се сортират в групи по способности и ги обучават поотделно). Голям брой турски деца имигранти от първо и второ поколение ходят на училище в Австрия, Германия, Белгия, Швейцария и Дания. В първите четири държави учениците се разделят по способности, след като завършат начално училище. Но учещите в Австрия и Германия се представят по-слабо от тези в Белгия и Швейцария, защото, изглежда, разделянето е по-ранно и по-стриктно в първите две страни, а и социо-икономическият статус на детето има много голям ефект върху това в каква група ще попадне. Повечето деца от турски произход отиват в технически училища, които не ги подготвят за университетите. Слабото им представяне в общообразователните училища в Дания, където няма разделение и всички деца би трябвало на теория да имат достъп до еднакво добро образование, е малко по-изненадващо. Началникът по изследване на образованието на ОИСР Андреас Шлайхер счита, че шансовете им са накърнени от начина, по който бедните датски деца са силно концентрирани в определени училища, вместо да бъдат разпръснати навсякъде. Като цяло държавите, в които има значителни различия в приема на деца между училищата, показват тенденция да се представят по-слабо в PISA. Групирането на децата според способностите им не е задължително лоша идея, както показва опитът сред китайски ученици. Тези, които имигрират в Хонконг, се справят много добре, въпреки че са бедни, и въпреки факта, че Хонконг групира учениците рано и често. Но там групата, в която ще попадне дадено дете, е слабо свързана с благосъстоянието и образованието на родителите. Освен това децата могат да се преместват в други групи, ако се представят по-добре от очакваното. „Като цяло социо-икономическият статут има по-малко тежест в източноазиатските държави, отколкото в западноевропейските“, казва Шлайхер. Сред най-добрите ученици в света са китайски деца, обучавани в Австралия. Средният китайски имигрант от първо или второ поколение надминава две трети от всички австралийци (които също не са посредствени ученици) и три четвърти от всички деца, които минават теста PISA в световен мащаб. Шлайхер хвали австралийската училищна система за нейната разнообразност (в рамките на самите училища, не между тях) и способност да улавят талантите на всички ученици. Противоречащите си съдби на деца от бившия Съветски съюз и бивша Югославия предоставят допълнителни доказателства, че страната на произход има значение по отношение на интелектуалния багаж, който децата на имигрантите носят. Деца, пристигащи в Киргизстан от други екссъветски републики, се представят слабо, макар и по-добре от местните. Тези, които отиват в преуспялата малка Естония, се учат далеч по-добре. В пълна противоположност югославските деца се представят почти еднакво, общо взето, навсякъде – независимо дали се местят в друга постюгославска държава, или на някое по-богато и по-стабилно място. Разликата е във времето: Съветският съюз се разпадна по-рано от Югославия, затова екссъветските деца са прекарали по-малко време в учение в родната си държава, а тези от Югославия – в приемната. Грешен вид имигранти или училища? Поне на теория новите научни разкрития би трябвало да помогнат да се претеглят някои от най-глупавите неща, които хората, определящи образователните политики, казват за влиянието на имигрантите върху цялостните постижения на дадена държава. „Когато започнахме да правим класирането по PISA през 2000 г., много държави бяха шокирани, като разбраха колко зле се представят“, казва Шлайхер. „И най-често чуваните извинения бяха: „Имаме твърде много имигранти“ или „При нас са неправилният тип имигранти“. Въпреки че децата на имигрантите обикновено се справят в училище по-слабо от местните, това няма ефект в национален мащаб. Анализите на ОИСР показват незначително съотношение между броя деца-имигранти и средните постижения на учениците в една държава. При това именно страните с повече имигранти в училище се представят (малко) по-добре. Освен че тества децата за познанията им, PISA ги пита и колко са мотивирани: дали мислят, че ще им е необходим обсъжданият предмет (напоследък – хуманитарните науки) за тяхното бъдеще и дали им харесва да го изучават заради самия него. В повечето страни учениците-имигранти от първо поколение са по-мотивирани от тези от второ поколение, които на свой ред са по-мотивирани от децата от местен произход. Германия е шокиращо изключение: новите имигранти пристигат с обичайните амбиции и мечти, но до 15-годишната си възраст децата им вече са изгубили надежда. Това предполага, че всяка страна, която очертае начин да позволи на новодошлите да блеснат, ще пожъне големи ползи. Имигрантите, колкото и да са бедни, са самоизбрала се селекция от амбициозни, усърдно работещи хора и децата им знаят, че без помощта на неформалните социални мрежи, позволяващи на местните да поведат, трябва да учат сериозно, за да успеят. Разнородните им съдби – подпомагани до самия връх на някои места или натикани на бунището на други – показват, че макар случващото се извън училищните порти да е важно, това, което става вътре в класните стаи, не е по-малко важно. bm

Триумфът на феминизма

Wed, 03 Dec 2008 16:02:00 +0200

Предполагаше се тази да е годината, през която феминистите в Америка ще отпразнуват разбиването на най-високата стъклена кула. Имаха идеалния кандидат в лицето на Хилари Родам Клинтън – жена, калена в пожарите на Вашингтон. Имаха и всички причини да мислят, че тя ще помете както младия Барак Обама, така и доста възрастния Джон Маккейн. А всъщност самата Клинтън беше пометена, припомня британският седмичник The Economist. Тя не само изгуби неизгубваема предварителна надпревара на първичните избори. Тя беше осмяна и унизена в хода на този процес. Крис Матюс от MSNBC каза, че тя дължи мястото си в Сената на неверността на съпруга си. Един лобист създаде анти-Хилари група за натиск, назована „Обединени небоязливи граждани“. Неколцина млади мъже й наредиха да „изглади ризата ми“. Джон Маккейн, когото тя счита за добър приятел, погледна любезно, когато един републиканец го попита: „Как да надвием кучката?“ Изборът на Маккейн на Сара Пейлин за кандидат- вицепрезидент превърна поражението в Армагедон. Пейлин е всичко, което либералните феминисти ненавиждат: защитаваща правото на носене на оръжие евангелистка, мразеща полярните мечки бивша кралица на красотата, майка на пет деца, отхвърляща правото на аборт и приветстваща факта, че бременната й дъщеря тийнейджърка е „избрала живота“. По време на кампанията си за заместникгубернаторския пост в Аляска през 2002 г. тя се определи като „по-защитаваща живота от всеки кандидат“. Глория Стейнем, основателка на списание Ms, казва, че „Пейлин дели с Клинтън единствено една хромозома“. Ким Ганди, президент на Националната организация на жените, я отхвърля като „жена, която се противопоставя на правата на жените“. Деби Динжъл, водещ сенатор демократ от Мичиган, коментира, че жените се чувстват изолирани от този избор. Джо Байдън, кандидат-вицепрезидентът на Барак Обама, казва, че ако Пейлин стане първата жена вицепрезидент на Америка, това ще бъде „стъпка назад за жените“. „Осемнадесет милиона удара“, пише New Republic, (относно 18-те млн. гласа за г-жа Клинтън и стъклената кула) „и една откачена ексцентричност“. Появата на Пейлин на националната сцена вдъхновява някои потресаващи политически салта, коментира The Economist. Някои феминисти твърдят, че са скандализирани, че Маккейн е избрал някого, само защото е жена. Сали Куин, журналист от Washington Post, дори твърди, че предвид размера на семейството й на Пейлин не й е възможно да бъде едновременно национален кандидат и добра майка. В същото време консервативни традиционалисти внезапно осъзнават, че винаги са подкрепяли разчупващи стереотипите работещи майки, колкото и впечатления за обратното да оставят. Бизнесът също вдъхновява добро количество спекулации за края на феминизма. Група поддръжници на Хилари обявиха, че поражението на тяхната героиня е като да ти кажат: „Седни, млъкни и се премести в задната част на автобуса“. Но дали феминизмът наистина е толкова зле? Американските жени определено са слабо представени в обществения живот. Те съставляват едва по-малко от 20% от губернаторите и членовете на Конгреса. Броят на жените във Върховния съд наскоро спадна наполовина – от две на една, благодарение на пенсионирането на Сандра Дей О`Конър. Но това, което Стейнем счита за най-“рестриктиращата сила“ в Америка въпреки всичко става по-малко ограничително от всякога. Някои от най-консервативните в културно отношение щати в държавата, като Канзас и Мичиган, имат жени губернатори. През 1998 г. жени спечелиха петте най-високи изборни длъжности в Аризона. О`Конър безспорно беше най-могъщият глас във Върховния съд от десетилетия. Жените печелят и най-важната от всички междуполови войни – за образователна квалификация. Те печелят 57% от бакалавърските и 59% от магистърските степени и половината докторати. И се представят по-добре от мъжете постоянно. През 1980 г. еднакъв брой мъже и жени са завършили висшето си образование. До началото на 90-те на всеки петима мъже, завършили колеж, се падат по шест жени. Прогнозите сочат, че до 2017 г. на всеки двама мъже по три жени ще имат висше образование. Отдаването на облаги според заслугите без преувеличение се превръща в матриархат, и то очевидно в много колежи – директорите на Харвард, Принстън, Масачузетския технологичен институт, Браун и Националния военен университет са жени. Същевременно е много по-вероятно момчета да отпадат от гимназиите, отколкото момичета. Също така е по-обичайно те да бъдат изпращани в специални образователни класове или да им се предписват лекарства за поддържане на концентрацията. По-вероятно е мъжете да извършват престъпления, да завършват в затвора, да се самоубиват или да бъдат убити. Дори количеството на спермата им се насочва надолу. В дългосрочен план резултатът изглежда неизбежен – мъжете стават все по-периферни в позициите си, докато жените поемат командните висоти на благосъстоянието и властта. Дори е оправдано да твърдим, че има и добри новини за феминизма, заровени под скорошните заглавия в пресата, коментира The Economist. Една от причините по-младите жени да не се обединят зад Клинтън както майките си трябва да е, че те просто са свикнали да живеят в свят на възможности. В деня на първичните избори, например, Обама се представи много добре сред жените под 30 години, докато Клинтън с лекота спечели тези над 60. Убедени, че ще видят жена в Белия дом през живота си, младите не чувстват същата „жестока спешност на настоящето“, (да заемем една фраза от Обама), както 70 и няколко годишните като г-жа Стейнем. По свой характерен начин Пейлин представлява и сбъдването на мечтата на феминистите. Тя демонстрира, че полът вече не е бариера пред успеха на едно от най-консервативните места на държавата – Републиканската партия в Аляска. Доказва също, че можеш да бъдеш жена с кариера без необходимостта да се придържаш плътно към която и да било фиксирана феминистка идеология. Писателката Камил Палия я акламира като най-голямата стъпка напред за феминизма след Мадона. Може да поспорите, както направихме ние от The Economist, че беше поразително безразсъдно от страна на Маккейн да я избере за кандидат вицепрезидент само въз основа на една 15-минутна среща с нея. Но ако феминизмът означава в дълбоката си същност, че жените трябва да могат да се надпреварват наравно с мъжете на работното място, докато решават сами за себе си как да организират семейния си живот, тогава Пейлин заслужава към нея да се отнасят като към пионер, а не да я отхвърлят като ексцентричност.

Ако бях ректорът на всички BG университети

Wed, 03 Dec 2008 16:16:00 +0200

Всъщност нямаше да е лошо. Ако всички институции в България, наричани със съветското съкращение ВУЗ, бяха под мой контрол, значи – щеше преди това да е станал някакъв благодатен преврат в науката и образованието. Някъде някой щеше да е решил най-сетне да се спре гангрената в ученето и да ми е дал власт, равна на тази на Атила. Щях да ползвам тази власт само временно и само за добро. Щях да обещая тържествено като сенатора Палпатин от „Звездни войни”, че ще сваля бремето на властта в момента, в който съм решил кризата. И за разлика от сенатора Палпатин, щях да направя точно така, вместо, като него, да ставам император на Галактиката например. Само дето временно щях да превърна академичните съвети на различните ВУЗ от органи, вземащи решенията, в органи, даващи ми ценни предложения. Които щях да ползвам както намеря за добре. Щях да ги публикувам, примерно, в годишен сборник подобен на „Кандидат-студентските бисери”. И щях да отнема – пак временно – автономията на държавните ВУЗ. Първо, защото виреят с пари от държавата, за които не дават никакъв смислен отчет. Къде дават така – хем си независим, хем гребеш кинти от хазната, пък и без да се отчиташ? Като искаш независимост, заповядай на свободния пазар, както правят истинските университети – Оксфорд, Кеймбридж, Станфорд и подобни. Нямаше да пипам обаче автономията, нито Академичния съвет на Нов български университет. Не взема и стотинка от държавата и може да прави, каквото си иска, докато се конкурира със себеподобните по света. Втората причина, поради която щях да отнема автономията на държавните ВУЗ, щеше да бъде, за да им дам време да минат от руско-съветски на евро-български език. Какво е това животно – ВУЗ? На тези неща ние в Европа им викаме Университети, винаги с главна буква. Така нарича себе си и въпросният Нов български университет например. Какъв ВУЗ (ГАЗ, ВАЗ, КАМАЗ, ЗАЗ), какви пет рубли бе, товарищи дорогие? Щях да въведа тези ограничения само за да не ми пречат да свърша работата – качествено и в срок. А работата е кристално ясна. Незабавно, още в първата сутрин, веднага след кафето щях да подпиша документ с образователния министър за разпускането на ВАК. „Това пък що за животно е?” ще речете. „Пак някакви съветски работи?” Да, и това е една съветска работа като ВУЗ и ЗАЗ. ВАК ще рече – Висша атестационна комисия. Работата изглежда така. Навсякъде по света университетите си произвеждат професорите и докторите сами. И сами отговарят за качеството на тези си продукти. Ако професорите и докторите са им измислени, никой няма да се записва да учи в тях, и ще фалират. Така е по света, но не и в Русия, Узбекистан, Беларус и България. У нас, след като някой университет е казал – да, този юнак става за професор – това не значи нищо. Всемъдрата държава, в лицето на ВАК, трябва да се съгласи, че юнакът става. Тази процедура е измислена едно време от Сталин, за да контролира партията производството на авторитети. Партията, не университетът, решава. И само в унили отломъци от СССР, като България и Беларус, тази система продължава да съществува, макар в СССР да го няма от 1991 година. Премахвайки ВАК, щях да премахна и държавните „висши училища” (Ама и това е една простотия... Университетът не е училище!). Абсолютно целия бюджет за висше образование щях да вкарам в държавен фонд „Висше образование”. И щях да чакам кандидатстване за субсидии от страна на всички университети, частни или държавни. По този начин парите тръгват след студентите и стигат до читавите университети. А не, както е сега, да се дават пари на калпак, без да е ясно – защо. Освен това в процеса на конкуренция за субсидии от само себе си отпадат всички ВУЗ, които нямат нищо общо с университет. Да не ги изброявам, че повечето сегашни ВУЗ са точно такива – мърляви съветски имитации. Останалото живо обаче ще бъде жизнеспособно, модерно и затова ще привлича пари не само от държавата, но и от студенти, фондове, програми и дарения. Същото щях да направя с БАН. Аман от хрантутници, венчани за държавна заплата до живот срещу мижавото задължение да ходят на работа един следобед седмично и да отчитат производството на една статийка годишно. Вижте простата сметка на това безобразие. Да речем, като БАН-аджия вземаш 800 лв. на месец, срещу което си длъжен да напишеш за годината една статия от 20 страници. По Нова година ще си получил общо 9600 лв, а ще си предал продукт от 400 реда. Делим парите на редовете и какво излиза? Печелиш по 24 лв. на ред. Ама и аз искам така! Ако работех за 24 лева на ред, всяка година щях да печеля поне по един милион лева! И то – след честно платения плосък данък... Безобразие. За един следобед щях да го спра. Щях да съсредоточа всички държавни пари за наука във фонд „Наука и изследвания” – и щях да призова всички да кандидатстват на равни начала. Кеф ти някой факултет, кеф ти институт на БАН, кеф ти творчески колектив, кеф ти двама сополиви пубертета с гениалната идея как да си караме колите с дъждовна вода. И щяхме да видим кой кой е. Онова жизнеспособно, което дори в БАН го било имало (така се твърди поне...), ще се развие, отърсено от бремето на гангренясалите органи. Нататък. Щях да възстановя справедливостта в присъждането на степени и звания. Ректорите на сегашните ВУЗ, например, са силно против законопроекта на великолепния Даниел Вълчев, депозиран в парламента оня ден. Според този проект само професори могат да гласуват за производството на професори. Отнема се думата на доцентите, което според ВУЗ-овете било неправилно. И доцентите били хора. Пълна глупост, разбира се. Слушайте сега. Аз съм от университет и знам работи, които вие от ВУЗ-овете не ги знаете. Идеята само професори да произвеждат професори е много проста. По силата на модерното право, породило се отпървом в европейските университети – не в съветските ВУЗ – само равните на теб, събрани заедно, могат да те съдят. Само събрание на професори може да отсъди, че ти ставаш за професор – че вече си като тях. Доцентчетата нямат думата. Могат да разнасят чай по заседанията на професорите, ако искат, стига да не си отварят устенцата. И изобщо, щях да отменя тази титла „доцент”. Такова животно по света нема – е, освен в Узбекистан и обичайните заподозрени. Когато бях доцент, нямах никакъв начин да обясня на западните си колеги, каква титла имам. Просто – няма аналог. Мъчих се известно време с „Ass. Prof.”, което обаче никому нищо не говореше и освен това звучеше крайно неблагозвучно (Чий ass? Защо именно ass?). Та се наложи да стана професор, да не се обяснявам повече. Покрай доцентството щях да разкарам и степените „асистент”, „старши асистент” и „главен асистент”. И това са съветски глупости. За да си асистент, значи някому асистираш, докато си малък, за да станеш като него, когато се поочукаш в професията. Нещо като калфа на обущар например. Познавам обаче една камара старши асистенти на средна възраст, които преподават от 20 години и не асистират никому. Но им викат „асистент”. На Запад – където няма ВУЗ-ове, а университети – отдавна са го решили: лектор и старши лектор. Щом четеш лекции, значи – лектор. Когато станеш много добър – старши лектор. Просто като гъба. Всички тези реформи щях да проведа точно за три седмици. После щях да задържа поста „ректора на републиката” точно три години, за да стане необратим процесът на преход от съветски ВУЗ-ове към западен тип университети. След което щях да се оттегля в селското си имение, за да приемам приветствията и даровете на благодарния народ. И така – до момента, в който някой освирепял бивш декан или чл. кор. не дойде да ме коли в тъмна доба, че моите реформи го отпратили да продава чорапи на пазара...

Защо да живея в Русия

Wed, 03 Dec 2008 16:21:00 +0200

Русия става все по-привлекателно място за живеене. Като започнем от основните дадености на страната, преминем през историята и стигнем до икономическия растеж, можем да открием много причини да искаме да живеем там. Ето някои от тях: 1) На първо място може да се спомене големината на страната. Русия е най-обширната държава на Земята с площ от 17 098 242 кв. км. Тази площ е равна приблизително на териториите на държавите, които заемат второ и трето място в световната класация, а именно Канада и САЩ. Огромната площ дава предимство в множество аспекти – разнообразие от полезни изкопаеми, ресурси, природа, население, възможности. Част от тях формират следващата причина. 2) Русия притежава огромни по площ гори и водни басейни. Значителна част от износа на страната е съставена от дърво и дървен материал, а езерата на територията й сформират около ¼ от чистата незаледена вода на света. При настоящото положение на постоянно намаляване на горите и питейната вода в световен мащаб Русия има доста възможности за доставяне (износ) и печалба от тези ресурси. 3) Русия е енергийната суперсила. Големият добив на минерали и енергийни ресурси поставя страната на първо място в световната класация. Само количеството на добив на природен газ е повече от 1/3 от световните запаси. В доста ситуации този факт поставя държавата в монополно положение. Един пример – Русия може да увеличава безпрепятствено цената и страна като България, например, ще се съгласява без противоречия. Отрицателната страна на въпроса е в силния протекционизъм в сектора на природните ресурси, което поставя под въпрос най-доброто им използване и ползите от него. 4) Русия е в челната десетка по население с общо 142 млн. души. Дори ако приемем, че около 1/3 от него е в трудоспособна възраст, това прави огромен трудов ресурс, за който ще говорим в шестата причина. Гъстотата на населението е 8.5 д/кв. км. За сравнение – в България гъстотата на населението е 68.9 д/кв. км. 5) Икономиката на Русия непрекъснато се развива след голямата криза от 1998 г. БВП (по паритет на покупателна способност) е $1.6 трлн., с което Русия се нарежда сред 10-те страни с най-висок БВП. БВП на човек от населението е $10 845 – доста повече от този в България. От 1998 г. насам държавата поддържа добър икономически растеж от приблизително 6 - 7%. Това привлича чуждестранни инвестиции, като според закона местните и чуждите са равнопоставени. Изгледите са добри, ако се поработи над корупцията, политизираната законова среда, престъпността и бюрокрацията. Плащанията и трансферите също са обект на ограничения. 6) Средната работна заплата е доста по-голяма от тази в България – цели $640, като се има предвид, че се е увеличила осем пъти от равнището си през 2000 г. - $80. Безработицата е 7.6%. Проблем там е недостатъчната гъвкавост на пазара на труда. За да се увеличи общата производителност и възможностите на труда, трябва да се намалят регулациите върху пазара. Цените на наемането и уволнението са доста високи и създават риск за компаниите, които в противен случай биха наемали повече работници. Регулациите, свързани с броя на работните часове, също са доста тежки. 7) Време е да се спомене и военната сила на Русия , която играе огромно значение както в миналото, така и сега. Русия е в челната петица по размер на армията и първа по ядрен арсенал. През последните няколко месеца страхът от Русия беше възроден, което предполага съобразяване. Концентрацията върху националната сигурност в страната е доста висока. 8) Следващите три причини не са свързани с географията, историята, богатствата, военната сила или икономиката. Те са обвързани с България и са насочени към българите. И така: спортът. Искам да живея в Русия, защото ще мога да се радвам, когато рускините победят българските гимнастички. И за волейбола можем да говорим. Всеки си спомня резултата от 3:1 от 20.08.2008 г., който направи голяма част от българите нещастни и неудовлетворени и в онзи момент се явяваше причина за национална мъка. 9) Искам да живея в Русия, защото ще ходя на почивка през лятото в България. Напливът на руснаци по българското Черноморие от дълги години не секва. От тази година се появи друга силна тенденция. Клиентите от Западна Европа започнаха да се оттеглят от пазара на имоти в България, за да отстъпят място на руснаците. Тази ситуация има доста положителни характеристики. Докато западноевропейците купуват най-вече малки и евтини имоти, които дават под наем или препродават, руснаците купуват луксозни имоти, за да ги използват за собствените си нужди. Това играе голяма роля при нашенските компании, продаващи недвижима собственост, а и означава по-големи инвестиции в страната. 10) Ще завърша, използвайки едно изказване на Георги Христов от преди няколко години: „Трябваше да живея в Русия и да се казвам Филип Киркоров. Трябваше да мога да си позволя 400 000 долара за декор. А в България всичко е проблем. Къде са спонсорите, къде са меценатите, къде са парите, вложени в изкуство.” Имайки предвид началото на процеса на растеж на Русия – мога да посоча не толкова далечната 1991 г., когато в Русия нищо не работеше, и след това 1998 г., годината на кризата – положението в страната вече се е подобрило значително и продължава напред. Русия все повече се превръща в желана дестинация и като се има предвид историческото и културното й наследство. Аз, обаче, все още не искам да живея в Русия.

Турски гамбит със славянски пешки

Wed, 03 Dec 2008 16:34:00 +0200

Русия претърпява катастрофално поражение по време на Кримската война и след 1856 г. започва мъчителни реформи, за да модернизира самодържавната империя. В този период външната политика на Санкт Петербург частично възстановява своя ресурс, като успява да овладее бунта на кавказките народи. Черпейки от британския колониален опит, руснаците успяват да овладеят Туркменистан и да установят контрол върху Централна Азия. Двете успешни акции се осъществяват от влиятелния Азиатски департамент към Министерството на външните работи и Военното министерство начело с Дмитрий Милютин. Азиатският департамент е оглавяван от Егор Ковалевски, а след това и от амбициозния граф Николай Игнатиев. Ведомството много бързо се еманципира от предпазливата политика, следвана от титулярния външен министър княз Горчаков. След 1863 г. Игнатиев пряко прилага своята стратегия като посланик на императора при султанската порта в Цариград. Завръщането на външнополитическия фокус на Русия към Балканите се предопределя от геополитическите промени в Европа от 1863 до 1870 г. Старият модел на слаб немски център в Европа и съперничещи си континентални сили под арбитража на Великобритания е взривен. На сцената излиза обединена Германия. Появява се обединена Италия. Старите врагове на Русия, които я надмогват по време на Кримската война, търпят поражение. Франция е разгромена, Хабсбургската империя също. Единствено Великобритания остава незасегната, но тя също е заета да търси защитата на своите имперски интереси в установяването на новия международен баланс в отношенията на силите. Азиатският департамент на самодържавна Русия създава революционна НПО от изпълнението на ограниченията, наложени й след Кримската война. Това е пряко обявяване, че Петербург иска да се завърне на Балканите и да потърси реванш. Страхувайки се обаче от нов антируски пакт в Европа, империята на Романови сключва презастрахователни договори с Германия и Австро-Унгария, оформени като Съюз на тримата императори, и в отделни частни договори прави и задкулисни договорки с Британската империя, че няма да преминава на юг от Балкана. Формално тези споразумения налагат ограничение на руските амбиции, но в Петербург са наясно, че се нуждаят чрез дипломация да спечелят онова, което са изгубили чрез война, защото Русия все още не е реформирана и укрепнала по своя нов път. Като по-лош сценарий се разглежда възможността да се създаде казус бели и чрез санкцията на останалите сили да се намесят на Балканите. Съобразявайки се с нуждата от колективна международна намеса при решаването на Източния въпрос, Петербург решава да заложи на изпитания и доказал ефективността си метод - национално-освободителната самодейност на покорените от османците балкански народи. През 1821-1828 г. този модел е изпробван с Фелики етерията на Александър Ипсиланти в Гърция и се оказва работещ. Преди да създаде своята успешна революционна организация, самият Ипсиланти е заместник външен министър на Русия. Методът днес се нарича създаване и управление на криза, от която да спечелим. Провалът фокусира Игнатиев върху България В Азиатския департамент решават да се застраховат и по въпроса за революционната самодейност. За да не се компрометира официалната руска държава, създават неправителствена организация начело с личности от академичните среди, като И. С. Аксаков. Славянските комитети не само пропагандират в Русия и зад граница панславянската идея, но и финансират чрез руски държавни средства и обществени пожертвования въоръжената пропаганда – националноосвободителните движения на Балканите. Първоначално през периода 18731875 г. акцентът се поставя върху сърбите в Босна и Херцеговина. Целта е да се препречи пътя на Австро-Унгария към Балканите. Още повече, че руската намеса допълнително се прикрива зад дейността на вече съществуващата сръбска държава. Нещата като че ли потръгват добре в силно ислямизираната турска провинция. Славянските комитети организират и дейно подпомагат сръбското въстание в Босна и Херцеговина. Свиква се Цариградската посланическа конференция за решаване на Източния въпрос от 1875 г. Русия очаква благоприятно за нея решение, което официално да отхвърли наложените й ограничения от Парижкия мир от 1856 г. За да не се предизвикват ненужни международни усложнения, руската дипломация всячески се опитва да възпре евентуално въстание на българите през 1875 г. По това време след гибелта на на Васил Левски и разбиването на неговата Вътрешна революционна организация, начело на БРЦК е Христо Ботев. Младите във Влашко искат да бъде последван босненският пример и да се вдигне въстание. Ботев отива в Одеса да преговаря с военния губернатор на областта за оръжие, но му е отказано. Трагичният край на последвалото Старозагорско въстание е известен на всички. Но по-любопитна е съдбата на групата от подпалвачи, която е трябвало да опожари османската столица като знак за началото на бунта. В духа на стария курс българите да бъдат сдържани, подпалвачите са прибрани от граф Игнатиев в мазето на руската мисия в европейската част на Цариград. Техен водач е Стоян Заимов, а сред останалите е Георги Хлътев, или известният в бъдеще апостол Бенковски. Гюргевският комитет и агентът Йонин Междувременно посланическата конференция за Босна и Херцеговина завършва без резултат, въстанието е потушено и Игнатиев решава да задейства резервния план. „Подпалвачите” спешно са изпратени във Влашко, където далеч от старата БРЦК, която почти се разпада след оставката на Ботев, в дунавското пристанище Гюргево, максимално близо до България и далеч от Букурещ, се създава нов революционен комитет. В „Записките” Захари Стоянов много цветисто описва как Бенковски зашива шамар на румънския шпионин, вмъкнал се на заседанието на комитета, но и думица не обелва, че сред комитите заседава и специален руски дипломатически агент Вл. С. Йонин. Формално той представлява Славянските комитети, но е действащ руски чиновник, а след Освобождението ще е дипломатически представител в София и Пловдив. По време на Съединението през 1885 г. същият Йонин ще изиграе главна роля за скъсване на отношенията между обединеното княжество и освободителката. Гюргевци имат категоричната дума на Йонин, че през пролетта на 1876 г., когато се вдигне въстанието, те ще получат от Русия пушки, артилерия и муниции. И наистина, неправителствената организация „Славянски комитети“ спазва обещанието. В самодържавна Русия, където се преследва всеки свободен стих или, не дай Боже, дори помисъл срещу властта, в същата тази Русия разрешават на една НПО да закупи от германската армия пленени 12 000 френски пушки „Шаспо”, милиони патрони, 6 бронзови оръдия за поддръжка на пехотата. Контрабандната пратка е прекарана през цяла Европа и през май е на брега на Дунав в очакване на българското въстание. Но Априлското въстание е избухнало преждевременно, а над пожарищата Бенковски е изрекъл прословутите си думи – „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия - нека тя заповяда!..." Героите на Шипка се каляват в Гредетин и са въоръжавани от Славянските комитети Руският княз Наришкин, който доставя арсенала във Влашко, е отчаян от т. нар. млади и стари сред българите във Влашко. По нареждане на Петербург оръжието е предадено за въоръжаване на българските чети в Сърбия, където под командата на руско-сръбския пенсионер Панайот Хитов се събират всички хъшове, готови да се сражават с турците. След неуспешните боеве в Пиротско и Чипровския манастир, за които няма да прочетете в българските учебници по история, руснаците се убеждават, че от войводите не стават генерали и изпращат свои офицери начело с ген. Черняев, които да поемат командването на българските доброволци. (След 1944 г. поне не посмяха да редактират повестта „Немили - недраги” на Иван Вазов, където се споменава Гредетин.) Точно българските части от бригадите на Черняев след неуспешната Сръбскотурска война през 1876 г. ще станат основата на нашето опълчение, даже ще използват същите униформи и пушките „Шаспо”, които е трябвало да гърмят в окървавеното Априлско въстание. В крайна сметка Великобритания и младотурците успяват да провалят поредната Цариградска посланическа конференция, свикана този път по повод българските кланета. Русия е принудена директно да воюва с Турция през 1877-78 г. След 1944 г. та до днес историографията премълчава факта за руската намеса в българските въстания, а това с нищо не променя ореола на нашите герои от Април 1876 г. В крайна сметка, нали и самият Левски е бил наясно, че освобождението ни не може да стане без намесата на великите сили. Левски също е бил в онова мазе на Игнатиев в Цариград и е ползвал препоръките на Найден Геров. Но Апостолът винаги е подчертавал, че преди да се намесят великите сили, ние сами ще трябва да си подготвим работата така, че чужденците да ни донесат по-малка вреда и повече полза.

Обречена ли е Русия да бъде империя

Wed, 03 Dec 2008 16:40:00 +0200

Ако се позовем на Габриел Гарсиа Маркес, че историята е бездънен кладенец, от който може вечно да се черпи мъдрост, глупост, полезен и безполезен опит, то историята на Русия е особен кладенец, пълен с мистика и загадки. Безброй, безкрай. С въпроси, които нямат разумни отговори при цялата уж очевидност на фактите. Затова и изводът „Умом Россию не понять“ („Русия не може да бъде разбрана с разум“) най-често слага точка на ожесточените спорове. Истината е привилегия само за някои. Една огромна страна (и сега, след разпада на Съветския съюз), един велик народ с неизчерпаем интелектуален потенциал, с полет на духа, който не знае предел, и този народ все не може да се добере до истинската свобода, да вкуси от плодовете на истинската демокрация, да заживее богато и щастливо. И колкото и красиво и поетично да говорят руснаците (а това те го умеят в превъзходна степен) за себе си, за своя начин на живот, за своя самостоятелен избор във всичко, за собствена инициатива, и до ден-днешен те сакрализират властта, силната ръка, човека-единоначалник, лидера, вожда. Странно е, но в едно неотдавнашно проучване грузинецът Сталин се озова начело в класация за най-велика личност в историята на Русия. (Е, слава Богу, появиха се и други фигури и взеха да оспорват лидерското място.) Но си остава въпросът: как след всичко, което руснаците са преживели при диктатурата му, белязана от пословичната му жестокост, терор и параноичност, могат с добро да говорят за вожда. Русия си остана империя и при неговото царуване, макар че се тръбеше за строителство на комунистическо бъдеще. Известно е, че историците се разминават в оценките си дали между царска Русия и Съветска Русия има разрив или приемственост. Едните утвърждават, че в основата и на едната, и на другата власт е все един и същи феномен - този на самодържавието. Болшевиките по своему използват опита на царете и го развиват в нов вариант. Изключително популярният руски писател, драматург и историк Едуард Радзински е автор на книга за Николай Втори - последния руски цар (възкачва се на трона през 1894 г. и принудително абдикира след Февруарската революция през 1917 г.), и за последния велик руски цар Александър Втори (управлявал в периода 1855 г.-1881 г.), който води освободителната за нас Руско-турска война. В тази своеобразна поредица авторът включва и книга за Сталин – първият болшевишки цар. Очевидно е, че в този избор да опише живота на трите знакови фигури и да разгадае някои техни тайни няма случайност. Въпросът, който се налага от само себе си и май няма отговор, е дали Русия може да бъде управлявана без цар. Обречена ли е Русия да си остане империя? Защо опитите за реформи, да се либерализира обществото и икономиката в тази страна по правило завършват с фиаско? И още нещо - в Русия е страшно да бъдат започнати реформи, но още по-страшно е да бъдат спрени... Александър Втори предприема, и уж успешно, управленска, училищна, военна и съдебна реформа. През 1861 г. той отменя крепостното право. По негово време се раждат руският капитализъм, „новите господа“. Този най-велик реформатор след Петър Първи очаква благодарност от верните му поданици, иска да чуе аплодисменти от всички така, както му ръкопляскат и се кланят доземи тълпи от хора, засвидетелстващи своята почит, когато излиза от Зимния дворец в Петербург. Но се оказва, че никой не е доволен – нито помешчиците, нито селяните, нито студентите, нито „новите господа“. Започват бунтове, въстания. И тогава Александър Втори осъзнава смисъла на думите на баща си. На предсмъртния си одър Николай Първи намира сили да предупреди сина си: „Държи ето така!“ - и му показва здраво стиснат юмрук. Защото умиращият цар е разбрал, че руският народ е склонен към анархия и върви напред само когато чувства над себе си железен юмрук и камшик. За да удържи на напора на всеобщото негодувание, Александър Втори тръгва към бесилки и репресии. Но положението е неудържимо. Настъпва прозрение - разбира, че е правил реформите долу, а на върха автокрацията си е останала недосегаема. Краят е ясен – царят е убит. Николай Втори, за когото оценките варират от едната до другата крайност - суров автократ, страхливец, некадърен военачалник, тих, любящ съпруг и баща – в размирните години на управлението си дава на страната парламент (Руската дума), многопартийност, подкрепя усилията на министър-председателя си Столипин да насочи азиатския кораб на страната към европейски води. Не само той, а цялото му семейство - жена и пет деца, биват разстреляни от болшевишки наказателен взвод през юли 1918 г. в Екатеринбург, година след като е свален от престола. Болшевиките взимат властта в името на народа с обещания за диктатура на пролетариата, но всъщност постепенно довеждат до съвършенство едноличното управление на царете, издигат на пиедестал една личност и правото й да решава всичко за всички. Начело пак е цар, но действията му са маскирани с болшевишка риторика. Империята на царете е заменена от болшевишка с едноличен владелец - Мустакатия или Стопанина, както ви харесва. Диктаторът Сталин е по-страшен от всички царе преди него. Масови убийства, терор против собствения си народ, изфабрикувани съдебни процеси срещу интелектуалния елит на обществото. Страхът е по-сковаващ и от най-мразовитите нощи в Сибир. Историците утвърждават, че Сталин е истински самодържавец, а не революционер. Той грижливо, целенасочено се освобождава от всички истински революционери. Кърваво, с азиатско наслаждение. Кой е можел да повярва, че момчето, което пеело в църковния хор, дълбоко вярващо и приличащо на херувим, ще се превърне в жесток тиранин, палач, злодей? Строейки върху кръв своя Вавилон, Йосиф Сталин забравя това, което отлично е знаел ученикът от Духовната семинария Сосо Джугашвили: всеки Вавилон късно или рано ще бъде разрушен. Сталин дълбоко вярвал, че руснаците ще му простят милионите убийства и несправедливо хвърлените в ГУЛаг, ако разберат мотивите му. Та нали главните му цели са светлото бъдеще на всички в държавата, разгромът на Хитлерова Германия, превръщането на страната в най-великата сила на Земята, в суперимперия. На масата му стояла книга за Иван Грозни. В полето отбелязал саморъчно „Учител, учител, учител!“ Когато Сергей Айзенщайн снимал биографичен филм за Иван Грозни, получил от вожда ценно указание: „Трябва да обясниш защо Иван е бил жесток.“ Според Сталин Грозни е загинал, защото не е убил достатъчно много боляри. И след диктатурата на Сталин руският народ би трябвало да се освободи от оковите на страха и завинаги да остави лошото в миналото. И да поеме по един истински реформаторски път. Да разчита на себе си, а не на благоволението на „батюшка царь“. Но как да стане това, как да се освободи от собствените си илюзии, след като и днес Сталин е наричан „най-успешният руски лидер на ХХ век“ и жестокостите му някои определят като „крайности“, които не помрачавали образа на победоносния руски владетел, разширил империята от Берлин до Улан Батор, превръщайки Съветския съюз в ядрена суперсила. Въпросът е може ли Русия да бъде управлявана иначе? Защо опитите за реформи, за либерализиране на обществото и икономиката, по правило завършват с фиаско? Обречена ли е Русия да бъде винаги империя и да бъде управлявана като такава? Но как да се променят нещата, след като все още мисленето е старо, все още се смята, че равноправието е разпределение на благата поравно за всички. И се утвърждава, че всички трябва да са подвластни на чувството за справедливост, а не на закона. А справедливостта някак губи очертанията си в сложни моменти и тогава на помощ идва пак той – царят. Демокрацията не е първа необходимост за руснаците, нейните постулати съществуват някъде само на книга. Пък и какво означава тя, когато има толкова по-важни неща. Познавачи твърдят, че при едно евентуално допитване до руското обществено мнение, тази висша драгоценност – демокрацията, няма да се окаже след първите тридесет позиции. Затова и сега, 55 години след смъртта на Сталин, половината от руснаците са убедени, че на страната е нужен лидер като него, който да се грижи за всички и със здрава ръка да направлява държавата. В някои печатни издания и дори учебници се прокрадва идеята, че руският народ е генетично неспособен да живее при демокрация, затова винаги избира силната държавна ръка. Че съдбата, геополитическите фактори и националният характер предопределят стила на управление, провокират имперското у лидерите. Оказва се, че свободата е много голямо бреме и за народа, и за властта. Страната е огромна по площ и население (при това съжителстват над 20 националности с различна степен на своето материално и духовно развитие) и ако властта отпусне юздите, хаосът чука на вратата. Затова е по-добре, ако всеки върви по своята пътека, предначертана му от горе. Самоинициативата не е на почит. Всичко трябва да е под контрол. Вездесъщата бюрокрация в центъра и по места като че ли е неизтребима. Крадливостта на чиновничеството, на държавния служител - също. Това, разбира се, не е оправдание Путин да назначи губернаторите, вместо да бъдат избирани от тези, които ще управляват и пред които трябва да се отчитат. Вярно е, че Путин, когато стана президент за първи път преди осем години, получи в наследство разграбена страна, деморализирано общество, огромно разслоение на свръхбогати, богати, бедни и много бедни. След неговото управление, по собствената му оценка успешно, Русия възвръща силата си в световен мащаб, големите приходи от износ на нефт и газ осигуряват бърз растеж, макар че средната класа трудно се ражда. Но покрай всичко положително, което стори, Путин успя да съсредоточи цялата власт в ръцете си. Получи се нещо като държавен капитализъм, определян напоследък като „суверенна демокрация“. Опозицията, макара и много слаба, обвинява Путин в недемократичност, меко казано. В използване на държавните лостове за потискане на политически инакомислещите. (Както винаги преди.) И сочи примери. Ходорковски, един от най-богатите руснаци, бе на свобода, докато не афишира политически амбиции. Сега трие наровете в сибирски затвор. Популярната журналистка Анна Политковская, автор на публикации за войната в Чечения, бе застреляна във входа на жилището си в Москва. Бившият полковник от ФСБ (Руската федерална служба за сигурност) Александър Литвиненко, който се осмеляваше също да критикува властта, бе отровен в Лондон. Единственият по-настъпателен опозиционер - световният гроссмайстор Гари Каспаров, бе арестуван по време на президентската кампания... И въпреки всичко народът в преобладаващото си мнозинство приветства и поддържа едноличното управление, съдейки по рейтинга на Путин като доскорошен президент. Сега, може би, ще настъпи известно колебание. Нали на върха се оказаха двама – Медведев и Путин - президент и премиер, взаимно предложили се за настоящите им постове. И в Русия, и по света очакват да видят в каква посока ще се развият отношенията между двамата. Ще остане ли Путин истинският цар, господар на положението, без чиято решителна дума Медведев няма да предприема и крачка? Вече имаше такъв прецедент – войната с Грузия. Не стана докрай ясно доколко държавният глава се еманципира от предишния си шеф и настоящ премиер. Когато се говори за политика и минало, руснаците сякаш са обзети от амнезия. Признават грешките на управляващите ги, но бързо изпадат в еуфория пред величието и силата на първия. Гражданското общество не може да се изправи на крака. Живи са корените на имперските амбиции и действителността ги потвърждава. Даже анализатори се опасяват, че колкото по-силна става Русия, толкова по-силно ще привлича към себе си не само съседите. Пътят към демокрацията е труден и минава през пустинята. Това е цената за десетилетните лъжи, за мълчанието, за милионите невинни жертви. Друг път няма.

Санкт Петербург във вихъра на живота

Wed, 03 Dec 2008 16:58:00 +0200

Северната Венеция – така наричат Санкт Петербург - най-вероятно заради дворцово подредените си водни пътища. Градът успява да избегне нахлуването на сталинисткия архитектурен стил, а грандиозните сгради, запазени от векове, достолепно стоят непокътнати. Изваян от островчета и криволичещата река Нева, Санкт Петербург притежава уникална перспектива с геометрична елегантност. В града се преплитат различни влияния и стилове, които, взети заедно, образуват в този невероятен мегаполис омагоьосващ вихър на живота. Той спира дъха с великолепието си и в същото това време унило се разпада; той е дълбоко чувствен, крещящ и вулгарен; той може да ви влезе под кожата, но да остане завинаги извън властта ви. До Санкт Петербург може да се стигне по въздух, суша или по море - и всеки начин за придвижване е добър по своему. Ако решите да долетите със самолет, добре е да знаете, че до града има две летища: Пулково-1 - обслужващо вътрешните и някои чартърни полети, и Пулково-2 - за международните линии. Те са разположени на 9 км южно от Петербург, недалеч едно от друго. От терминалите до града може да се стигне с такси, с маршрутка или с автобус. Ако решите да се възползвате от таксиметровите услуги, най-добре е да си ги поръчате предварително, защото шофьорите, чакащи пред летището, вземат тройно по-скъпо (позната картинка). Пътят до центъра на Санкт Петербург ще ви струва около 600-800 рубли ($1=20-25 руб.), като точната сума ще ви бъде съобщена от оператора в момент на поръчката. От Пулково-1 срещу 15-30 рубли маршрутните таксита ще ви откарат до Ладожската гара през центъра на града покрай разположената на Невски проспект метростанция "Площад на Въстанието". От Пулково-2 с маршрутка ще стигнете или до центъра на града - Сенния площад, или до южните метростанции - "Московска" и "Купчино". Градският автобус вози за 12 рубли. Жп гарите в Санкт Петербург са пет: Московска, Ладожска, Финландска, Витебска и Балтийска, като почти всички, с изключение на Ладожската, са разположени в центъра на града или близо до него. Наоколо има удобен градски транспорт, бизнес центрове, банкови клонове, банкомати, ресторанти, кафенета, различни магазини и т.н. Красотата е навсякъде Представете си само как стоите на Малоконюшния мост и се любувате на разноцветните куполи на близките църкви. Не бързайте, поспрете за малко, вгледайте се в извивката на брега, а после бавно се огледайте наоколо, за да усетите очарованието на това място. Вижте отражението на сградите във водата, насладете се на рисунките на дървото, забележете как тичат облаците по небето над Санкт Петербург. Идете на църква, за да усетите по-добре духовната красота на града. Всички детайли са важни, защото именно в малките неща се познава душата на Питер. Сезоните Ако наистина приемем, че Петербург е Северна Венеция, тогава летните бели нощи са подобие на венецианския карнавал. Става дума не за обикновена туристическа атракция, а за наистина най-дълго очакваният и весел сезон - както за петербургците, така и за гостите на града. Според това как мекото юнско слънце и сиянието на белите нощи изместват от улиците и паметтта спомените за зимата, променя се и характерът на градската атмосфера. Понякога флегматичните и намусени жители на Санкт Петербург се превръщат в пълноценни "прахосници на живота". По Невски проспект денонощно се разхождат влюбени двойки и туристи, а в акваторията на река Нева в малките часове на нощта стават задръствания от корабчета. Благодарение на гостите на града населението се увеличава няколко пъти и строгият мегаполис изцяло се преобразява: за Ермитажа и Руския музей се образуват опашки, върху зелените площи се пекат студенти, деца тичат в градините. През лятото в Санкт Петербург има най-много празници, фестивали и разнообразни масови зрелища за всякакъв вкус. Есента тук има два съвсем различни периода: първият е най-благодатното време след летните бели нощи, а вторият се превръща в неспокойно очакване на зимата, която истински допада само на закоравелите меланхолици. При добро стечение на обстоятелствата циганското лято в града продължава до началото на октомври. Тогава петербургци и най-запалените ценители на невските красоти остават насаме с града: туристическият ажиотаж е приключил и местните жители се наслаждават на любими гледки, разходки по музеи и срещи в закътани кафенета. Златната есен допълва градския пейзаж с необикновени разноцветни кленови листа и огромни кестени. Тогава все още има възможност за романтично рандеву по Нева на специална лодка-трамвай, или пък за нетрадиционно лутане по тихи петербургски улички. Най-голямо оживление през есенния период се възцарява на петербургската сцена: тогава Александринският театър става домакин на Фестивала на националните театри, където се събират такива корифеи, като "Комеди Франсез" или миланският театър "Пиколо". Важно събитие за есенния културен сезон е фестивалът на старинната музика Earlymusic. Близо месец в залите на Санктпетербургската филхармония европейски и руски ансамбли изпълняват на чудновати струнни, щипкови и духови инструменти ренесансови канцонети и средновековни народни танци. След края на лятната ваканция се активира бизнес животът: в изложбения комплекс "Ленекспо" на Василиевския остров се организират огромно количество разнообразни търговско-промишлени панаири - от "Балтийска строителна седмица" до "Седмицата на информационните технологии". Спортните изяви през тези месеци зависят от времето. В първата половина на есента петербургците продължават да играят на футбол, да карат колела и ролкови кънки. В средата на октомври е дъждовният сезон и за онези, които обичат зимните спортове, започва подготовката към наближаването на истинските студове, когато от мазетата могат да извадят ските и шейните и да превземат пистите в околностите на Санкт Петербург. Традиционно прието е зимата в града да не бъде обичана заради капризния й характер, но май именно благодарение на него в това време на годината в Петербург цари небивало оживление. Жителите на северния мегаполис тогава са особено отворени за нови впечатления. Те не пропускат нито една премиера и изложба, препълват концертните зали, радват се на снега по планинските курортни писти, а после обсъждат последните градски новости в ресторантите и клубовете. През зимния сезон е особено забележима класически сдържаната красота на Санкт Петербург: липсата на листа по дърветата позволява да се видят истинските мащаби на дворците и площадите, мразовитото ярко слънце подчертва позлатените куполи на църквите и върховете на правителствените сгради. В началото ледът на Нева загадъчно скърца под мостовете, а след първите здрави студове яко замръзва до пролетта. Пред Петропавловската крепост се образува истинско ледено поле, където винаги е многолюдно: рибарите майсторски пробиват дупки в дебелата покривка, "моржовете" откриват сезона за къпане в ледената вода, но по-важното е, че оттук се открива най-добрата гледка на омагьосващия парад на сгради от архитектурния ансамбъл на Дворцовата набережна. С идването на зимата ресторантите и кафенетата бързат да предложат зимно меню, така че, разглеждайки забележителностите, пътьом можете да се стоплите с горещи шчи (вид супа) и водка. Заведенията, магазините, както и целият град отрано започват да се готвят за коледните и новогодишните празници: първите елхи се поставят на централните площади още през ноември, а няколко седмици по-късно по улиците и витрините на Санкт Петербург има пъстри гирлянди и блещукат фенери. Празничната илюминация придава на величествения град малко весела лекомисленост и краткият зимен ден се сменя от карнавалната пъстрота. Първата половина на януари е тихо време за Санкт Петербург: много от жителите през почивните дни или отпуски се стараят да отпътуват за по-топлите страни, останалите ходят на гости или релаксират извън града. Както и другите годишни времена, петербургската пролет, разбира се, не съвпада с календарната. През целия март и първата половина на април е почти невъзможно да се разбере какъв сезон е настъпил: ту се създава впечатление, че смело може да се облече леко палто, ту неочаквано се наблюдава рецидив на февруарските студове и носенето на пролетен гардероб трябва да се отложи. Но от втората половина на април и особено в началото на май вече не остават никакви съмнения в идването на пролетта - стремглаво изчезват остатъците на леда, появява се трева, разцъфтява люлякът и нощта не може да се различи от деня. Празници в пролетния Санкт Петербург, уморен от зимните неудобства, има едва ли не всяка седмица. Всевъзможни артистични прояви и музикални събития се сменят от театрални, балетни и танцови постановки. Символът на откриването на сезона е церемонията по пускането на Петерхофските фонтани на 24 май. Влюбване завинаги По броя на архитектурни шедьоври, музеи и прекрасни скулптури Петербург без съмнение заема първо място в Русия и едно от челните в цяла Европа. Всички значими исторически сгради, започвайки от времената на Пушкин, си стоят на местата, както и преди 100-200 години. Петербург напомня буржоазно имение, където никога нищо не се изхвърля. Духът на отминали времена се е запазил в града не на малки старинни петна, а на цели квартали. Санкт Петербург може да се използва и като огромен холивудски декор под открито небе, където може да се правят филми за всичко. Градът е способен да привлече любопитния турист или гост, независимо от тяхната степен на ерудиция. Всякакъв интерес към миналото на Петербург може да бъде задоволен: тук се намират най-големите колекции от чучела, картини на Рембрандт, артилерийски оръдия, макети на различни кораби, невероятни фонтани. Санкт Петербург е колосален склад на старата култура и модерен мегаполис, който кара всички, посетили някога този неповторим град, да се влюбят в него завинаги.

Пациент в България

Wed, 03 Dec 2008 17:03:00 +0200

Приемат ви в болница. По всичко личи, че ще останете в нея поне седмица. Защото ви предстоят изследвания, лечение, възможна е и операция. Добре, знаете ли какви права имате? Поне 90 на сто от българите не са се и замисляли за тях, показва мащабно социологическо изследване на Асоциацията на пациентите в България. Те дори не са чували, че в страните от ЕС важат 14 права и всяка болница е длъжна да ги спазва. Отнасят се, примерно, за превантивните мерки, за достъпа до медицинска помощ, пълната информация за заболяването, съгласието за операция /но не формално!/, свободния избор на здравно заведение, стандартите на лечение, качеството на медицинските услуги и пр. Още: за това, че болният има право да се жалва, ако не е доволен, и да получава доста големи обезщетения, в случай че правата му са накърнени. Става ли това у нас? Категорично не. Не бива да се заблуждаваме например, че сами си избираме болницата, в която да се лекуваме. Е, понякога се случва, особено ако се използват връзки. Но да кажем, искаме да постъпим в болница "Токуда". Не е тайна, че тя предлага не само великолепни условия, но е събрала букет от елитни български доктори. Само че не ни провървява. Защото здравната каса, вече й е съобщила, че е изчерпала лимита си по клиничните пътеки за тази година. Нормално е да има големи разходи, в "Токуда" идват най-тежките случаи от цялата страна. Затова пред нас остава единствената алтернатива да потърсим медицинска помощ в някоя друга болница, която все още има пари. Въпросът е защо пък тя има пари? А отговорът е пределно ясен: защото е стара и порутени, с вехта апаратура и непредпочитани от пациентите специалисти. Следователно в случая касата нарушава правото ни на избор. Само че тя не е и не може да бъде институцията, която ще налага на българина в кое здравно заведение да постъпи. Не стига, че разполага с неговите здравни вноски както си иска. Защото още е монополист и няма конкурентни каси, които да предлагат по-евтини и по-качествени пакети от медицински услуги. Здравната каса няма право и да слага лимити на болниците - т. е ще харчите толкова, колкото аз кажа. Тъй като същата каса определено не се грижи за профилактиката на заболяванията. Вместо при здравен проблем да планира и отпуска, примерно, 50 лв. за изследвания, пациентът няма друг избор освен за две изследвания да постъпи в болница. И да се харчат сума пари по клинична пътека, която струва 500 лв. А после НЗОК да мрънка, че не й стигали средствата. Логичен е въпросът - няма ли представител на пациентите в Управителния съвет на касата? Не, то няма в представителството й, та камо ли в управата на институцията. Още за пациентските права - преди операция трябва да се вземе от болния т.нар. информирано съгласие. У нас това е единственото регламентирано със закон негово право. Какво обаче става в действителност. Ами дават му един лист с пет неразбираеми неща и той прочел-не допрочел, го подписва. Е, за какво всъщност го информират докторите? Това би трябвало да направят много преди хирургическата намеса, като му представят пълна картина на заболяването и лечението. От диагностицирането до самата операция. С подробности за направените изследвания, за рентгеновата снимка и скенера. Да му обяснят защо досегашното лечение се е оказало неефективно и какво налага да се пристъпи към операция. Трябва да наблегнат внимателно и задълбочено върху всички рискове, които тя крие. А не да му избълват набързо няколко общи приказки. Сигурно някой ще възрази - нали хирурзите не могат да режат, без пациентът да се съгласи да му поставят упойка? Би трябвало да е така. Само че в момента се водят няколко дела от близки на починали на операционната маса хора. Те не са подписвали никакви декларации за информирано съгласие, съобщи адвокат Пламен Таушанов, шеф на Асоциацията на пациентите. (Тя е регистрирана преди 6 години и е подготвила първия проект на Закон за правата на пациента). За съжаление, все още само проект. Има и много дела, заведени от пациенти срещу лекари и болници. Но още няма финализирано нито едно подобно дело. (Не броим случая, когато Теодора Захариева осъди не болница, а здравното министерство за липсата на онкологични лекарства!). Лошото е, че българинът не е свикнал да си търси правата като ощетен пациент. Донякъде това е обяснимо. Кой може да извади от джоба си 300 лв. и да плати на частен експерт, чието становище при подобни случаи е задължително. Ами ако експертите са двама, ако са трима? На адвокатите се плаща отделно. В същото време може и 10 години да се проточат делата, защото такава е правосъдната ни система. Не може да се разчита и на комисията по етика към Българския лекарски съюз. Централната комисия няма никакви правомощия да реши спора между пациента и доктора. Тя прехвърля оплакванията към регионалните си комисии. Но гарван гарвану око не вади. Кой доктор, неин член, ще гласува срещу колега от града или района, допуснал гафа ? Затова и тези оплаквания никога не довеждат до финал в интерес на пациента. Остава да признаем, че този пациент в България е силно ощетен, той е унизен и системно дълбоко огорчаван.

Тя е голяма

Wed, 03 Dec 2008 17:08:00 +0200

На летището в турския град Анталия на опашката за паспортния контрол се случваме с млада рускиня. Я, вашите паспорти приличат на моя, казва тя. И наистина червените корици на двете тескерета са досущ две капки вода. Гражданин Советского союза, пошегувах се. Момичето веднага изрецитира Маяковски за паспорта: "Читайте и завидуйте, я гражданин Советского союза". Я, колко млада, пък знае Маяковски... Момичето се оказа московчанка и побърза да каже: "Като дойдете в Москва, ще ви покажа много интересни неща". Отговорих й, че и тази година ми се ходи в този град. Както и миналата, и по-миналата... А иначе в Москва съм била един-единствен път - в соцвремената на безвалутните обмени. Днес Москва, казват, бил невероятен град, далеч от представите на онези години. Бил блестящ от светлини, с бляскави витрини, вихрен нощен живот, специални магазини и изложения за милионери, поток от лъскави лимузини... Стотици сгради се реставрират и ремонтират, издигат се нови търговски, развлекателни, бизнес центрове, молове и транспортни средища. Всяка година се появяват нови нощни клубове, казина, десетки ресторанти. Но честно казано, би било жалко, ако днес Москва е само това. Защото градът в центъра на руската земя, на брега на плавателна река, съществува още от 1147 година, застанал на кръстопътя на древни търговски пътища, дали му сили за икономически и културен разцвет. Москва пренася своята красота и неповторимост през вековете, съчетава имперско величие с не дотам изпипан финес някъде, но покорява не само с мащаби, а с топлота дори по шумните проспекти, с динамиката на промените. Точно това и привлича многото туристи. Днес градът е населен от близо 10 милиона души. Без да се броят гостите - всеки ден пристигат по близо 2 милиона, представете си! 5 летища, 9 жп и 2 речни гари всеки ден посрещат и изпращат идващите в Москва. Линиите на метрото надхвърлят 200 км, към старите 160 станции непрекъснато се добавят нови. Москва се намира в Централния федерален окръг, административен център е на Московска област (без да влиза в нея), но и сама има специален статут на субект на Руската федерация. Тя е била столица на Съветския съюз, на Руската империя и на Московското княжество. В момента кмет на Москва е Юрий Лужков. Москва е една велика столица, на една велика държава, ръководена от легендарен кмет, казаха за него, когато посети София преди време. В Москва има 215 хил. малки и средни предприятия, които осигуряват 40% от приходите на града, обясни в словото си Лужков. Той добави, че бюджетът на руската столица е 50 млрд. долара и е втори след този на Токио. Миналото на столицата е събрано в над 60 музея, като най-популярните сред тях са Кремъл, Музеят за изобразителни изкуства "Пушкин" и Третяковската галерия. Някога в града е имало над 500 православни храма. Днес действащи са 150, а още 100 са в процес на възстановяване. Най-известните са "Василий Блажени" на Червения площад, издигнатият отново "Христос Спасителя" и Новодевичият манастир. Нека и ние като многобройните туристи тръгнем из града, който не вярва на сълзи. От къде? От Кремъл, разбира се. То тука, до него, "вражески" самолет "Чесна" кацна преди години, та ние ли няма да минем! За осем века съществуване Кремъл е бил свидетел на много славни и трагични събития. Сред неговите стени са гърмели вражески пушки, по площадите са минавали шумни празници и са се вихрили бунтове. Сега Московският Кремъл е един от най-големите музеи в света. А в неговите палати и храмове се крият държавните регалии, безценни икони, съкровища на руските царе. За да попаднеш в този приказен свят, стига само да прекрачиш най-старата и най-стройната кула на Кремъл - Спаската, построена от самия Пиетро Антонио Солари в далечната 1491 година. После идва ред на Цар камбана - уникален паметник на руското художествено леене. Ами Цар пушка? Старинното, най-голямо в света оръдие, от 5 метра и 34 сантиметра, изработено от майстор Андрей Чохов. Не само храмове и крепости са символи на красивата руска столица. Но дори и телеграфно да се опита човек да изреди забележителностите на Москва, няма да успее. Болшой театър е един от най-известните в света редом с миланската "Ла Скала" и парижката "Гранд Опера". Построен е през 1825 г. по проект на архитект Бове. На сцената на Болшой са стъпвали и много български таланти като Николай Гяуров. Това е театърът на Фьодор Шаляпин, Сергей Лемешев, Галина Вишневска, Мая Плисецка, Галина Уланова, Михаил Баришников... А какво да кажем да едно от култовите места, една от най-московските улички - Арбат. Тя е най-старата улица и нейното начало се крие някъде през ХIV-ХV в., населявали са я ред светила - писатели, художници и артисти. Тук е и любимото място на уличните музиканти. Да не забравяме и театърът на Таганка - ах, Висоцки! Когато човек сам си е гид, може да прескача от място на място, без да е вързан от група други хора - всеки със свои интереси, свои предпочитания, свое настроение и... капризи. Затова от храмовете - право в Третяковка. Държавната галерия е национален музей на руското изобразително изкуство от X-XX век и носи името на своя основател - московския търговец и текстилен фабрикант Павел Михайлович Третьяков. Сред прославените подмосковски усадби Останкино не е само телевизонната кула. То заема особено място като един от върховете на руската култура от XVIII столетие. Епохата на просвещението е призвала дворянството в служба на високи цели в областта на науката и изкуството. Появяват се нов тип аристократични постройки, своево рода "дворци-храмове" и "дворци-музеи". На 20-ина минути път от Кремъл те привличат с прекрасните строги форми на класическата архитектура, изискана красота на интериора и уединението на тихите паркове. А съществуващият днес Останкински дворец е построен от един от най-богатите и знатни хора на своето време - граф Николай Петрович Шереметиев, в последните десетилетия на XVIII век. Цяла отделна глава може да се посвети на московските храмове - всеки белязал историята на Русия по едни или друг повод, самият той класически пример по история на изкуството, архитектурата и строителството през вековете. Един от най-красивите московски манастири, основан в началото на XVI век, е Новодевичият. Манастирът в продължение на четири столетия е бил свидетел и участник във важни исторически събития, свързани с имената на Иван Грозни, Борис Годунов, царица София, Петър I. В главния, Смоленския събор се съхранява ценнна стеннна живопис от ХVI столетие и великолепен иконостас на известни царски майстори от онова време. На територията на манастира са погребани представители на знатни родове, царски родственици, герои от Отечествената война през 1812 г., писатели, историци и др. Сред забележителностите от по-ново време е Поклонная гора - най-значителният паметник, построен в чест на победата във Великата отечествена война. Идеята за него е от далечната 1958 г., когато е наченат и паркът с името на победата. През 70-80-те година са събрани близо 194 милиона рубли. Конкурс за главния монумент обаче не довел доникъде и работата се проточила с години. Докато общото ръководство не взел в свои ръце лично кметът на Москва Юрий Лужков. Докараната до свличане постройка била завършена за три години. За преспиване, ако можех, бих избрала хотел "Балчуг Кемпински Москва", разположен в самия център на Москва, на брега на Москва-река, в съседство с Червения площад, Кремъл, храма "Василий Блажени" и известния московски ГУМ. Архитекти и декоратори са превърнали това място в символ на високо качество и стандарт, внимание към детайлите, връзката с историческите корени и с бъдещето. През годините петзвездният хотел печели награда след награда и по света, и в самата Москва. Цените тук варират според сезона и вида на стаята средно между 300-400 долара. За вечеря човек може да избира между ресторанти с аржентинска кухня, африканска, европейска, индийска, индонезийска, ирландска, италианска, китайска, каква ли не кухня. И руска, разбира се. В "Барвиха" примерно, в "Дома на дракона", във "Виенският двор", "Хипократ", "Даровете на Садко", "Мазето на рибаря", "Каменното цвете"... Нощта може да продължи в "Китеж град", "Авантаж" "Баракуда", "Басет клуб", "Гранд опера", "Двете печки", "Диалог", "Корона", "Круиз", "Таганка блус", "Шехерезада", даже "При Швейк"... Московските улички сякаш водят свой собствен живот - тих, уютен и изолиран от забързаното всекидневие на мегаполиса, писа преди време колежка от столичен вестник. Тук обаче се крие основната разлика между гостите и жителите на руската столица - московчаните няма да изберат оживените булеварди и площади за приятна разходка, а ще потънат в тихите малки улички в самото сърце на града. Скрити от очите на любопитните (и липсващи в повечето туристически пътеводители), те ви отвеждат в един паралелен свят на изящни сгради с многовековна история, старинни църкви и тук-там малки градинки. За повечето московчани крайната цел на разходките им из центъра на града най-често стават различните паркове, градинки и т.нар. бульвары - ивици от зеленина и пейки между платната на някой голям булевард, където да си отдъхнат от каменния облик на Москва, писа още колежката. Може би следващия път ще остане време и за разходка из тези тихи улички. А засега ще завършим с думите на едно хлапе, казани за морето: Москва. Тя е голяма! Факти -Елитните апартаменти през 2008 г. в Москва се движат по 240 000 рубли за 1 кв.м обща площ. Тези от типов тип са по 122.7 хил. за кв.м, а жилищата с по-ниско качество струват по 118.7 хил. рубли за квадрат. -Жизненият минимум за работещи през второто полугодие на тази година стига 7518.00 рубли, за пенсионери – 4586.00 рубли и за деца – 5773.00 рубли. Средната заплата в Москва за юли т.г. е 30 972.80 рубли. За минимален набор на продукти са отивали през същия месец 2363.02 рубли. На 1 април 2008 г. в Москва са живеели 2485.7 хил. пенсионери, регистрирани в пенсионен фонд (от тях пенсия с федерална компенсация са получавали 4313.80 хил. души). Жизненият минимум е бил 4586.00 рубли. -По цени на храните в Руската федерация Москва заема 18 място сред 84 региона. През август 2008 г. за прехрана са отивали 2321.88 рубли - най-много за месо и месни продукти, млечни изделия, захар, плодове и зеленчуци). През август т. г. московчани са давали за покупки на стоки и заплащане на услуги 66.8 %, за задължителни такси и вноски – 15.6 %, за спестявания са отделяли 7.5 %, за покупка на валута – 10.1 %. -От бюджета на Москва се реализират социални мерки, свързани с плащането на наземния пътнически транспорт и метрото, специално подпомагане на отделни категории жители на Московска област като компенсация за допълнителни разходи. Държавна помощ за сметка на бюджета на град Москва, а също и субсидии на юридически лица, индивидуални предприемачи, производители на стоки и хора, осигуряващи работни места и услуги, се дават като обезщетение за загуби, неполучени доходи във връзка с производството и услугите в реда, определен от правителството на Москва. -Бюджетът на града за тази година е разчетен на база доходи от 998 701.3 млн. руб. и разходи от 1 169 346.4 млн. руб. От тях за жилищно-комуналното стопанство са предвидени 320 600.9 млн.руб. (27.4%); за образование – 181 399.2 млн. руб. (15.5%); за култура, кинематография и средства за масова информация – 36 867.2 млн. руб. (3.2%); за здравеопазване и спорт – 109 463.5 млн. руб. (9.1%) и за социална политика – 139 673.7 млн. руб. (11.9%). -Трудовите ресурси на Москва наброяват 8473 хил. души. Заетите в икономиката на града са 6388 хил. - 1658 хил. души в държавния сектор и 4730 хил. в частния. С малък бизнес се занимават 2046 хил. човека – 24.1% от всички заети. Официално регистрираните без работа московчани са 50.7 хил., като от тях официално признати като безработни са 22.7 хил. -Градът потребява 62 290 хил. Гкал топлинна енергия; 38 351 млн. кВт/час електроенергия; общият обем на ползвана питейна вода стига 1604.3 млн. куб. м. Возят се по 49.9 хил. куб. м битови отпадъци на ден, има и два завода да преработка на сметта. -Стационарните търговски обекти на Москва са 20644. Пазарите - 91, от тях универсални са 46; селскостопански - 19; за хранителни продукти са 4; 22 са специализирани. Мрежата на заведения за хранене на открито включва 5751 обекта, а предприятията за услуги са 9039 на брой. -Личните транспортни средства в града са 2886.8 броя, автобусите - 5217 броя, за година градският транспорт вози 1149.4 млн. пътници. Количеството на превозваните товари е 94.9 млн. тона. -В Москва висшите учебни заведения са 257, от тях 60 държавни университета. Общообразователните училища са 1668, 114 са частни, между които много елитни за наследниците на богатите. Има и 37 детски дома и 2031 оздравителни лагера за деца. Общо болничните, амбулаторните и поликлиничните лечебни заведения са 1857, родилните домове са 19. Има 9 специализирани пансионати за ветерани на войната и труда и един рехабилитационен център за инвалиди. 7 са домовете-интернати за умствено изостанали деца. -В системата на изпълнителната власт на град Москва влизат кметът, правителството на Москва, отрасловите, функционалните и териториалните органи. Висше длъжностно лице е кметът на Москва. Избира го правителството на Москва.

Мързеливо гадаене

Tue, 23 Sep 2008 12:14:00 +0300

Сериозните демокрации си личат по избора, който предлагат на хората. В България на последните президентски избори ни беше предложено да избираме между лошото и по-лошото. Веднага след това Франция направи показно, като предложи на своите граждани ясен избор между много добър ляв кандидат и много добър десен. И рекордни 83 на сто от французите отидоха до урните, защото им се предлагаха две много различни версии за бъдещето на тяхната страна. Френските избори бяха важни за България, защото показаха, как се правят тези неща. Задаващите се американски избори обаче, са важни не само за България. Целият свят ги следи със затаен дъх, защото на тези избори ще се поставят основите на утрешния ден на всички хора. Светът стана извънредно опасно място. Петролът свършва, храните стават все по-скъпо удоволствие, природата не издържа на натиска на индустрията, а различните диктатори - от Путин до Чавес, все по-усилно изпробват здравината на световния мир. Много зависи от това кой и с какви цели ще управлява най-мощната и най-демократична страна в света. България трябва особено да следи тези избори, тъй като тя ще е отново сред приоритетните за САЩ страни. Ние се намираме на границата между цивилизацията и варварството. На изток от нас е мюсюлманският котел, от който извират терористичните групировки. На североизток е котелът Русия, от който извира нарастваща агресия към света на цивилизацията. Дори само това местоположение прави България важна за американците. За жалост, ние ще привличаме и допълнително внимание, защото не можем да се справим със задачите, произтичащи от тези рискове. Самата България създава рискове, тъй като в нея една по руски алчна власт се е сглобила с организираната престъпност. Страната не е в състояние да изпълнява своята историческа задача – да отстоява цивилизацията в един опасен свят. За щастие, от САЩ рискове не се задават. Американската демокрация предлага избор между двама отговорни и знаещи кандидати. Нито от Джон Маккейн, нито от Барак Обама може да се очакват някакви лекомислени или късогледи действия. Изборът не е между лошо и по-лошо – а между много добро и още по-добро. Основното, което предлага Маккейн, е онази стабилност на международната арена, която може да бъде предложена само от някой ветеран от войните. Маккейн знае колко крехко нещо е мирът и колко опасно занимание е войната. За разлика от Джордж Буш той ще решава проблемите до последно с дипломация и с други мирни средства. А когато войната се окаже неизбежна, няма да я води по колебливия и хаотичен начин, станал запазена марка на сегашния президент. Също за разлика от Буш, Маккейн е човек, който се чувства удобно в света извън Америка. Той го познава и разбира. Това ще му спести аматьорщината, колкото наивна толкова и опасна, с която се прослави външната политика на Джордж Буш и Доналд Ръмсфелд. Слабата страна на Маккейн, доколкото той има такава, е в областта на икономиката. Той е убеден, че пазарът, оставен сам на себе си, произвежда най-успешната икономика за всички. Маккейн подценява ограниченията на пазара и трудно се ориентира в дебрите на т. нар. таргетирани политики – т.е. на онези политики, които целят да компенсират някакъв провал на пазарните механизми. Именно икономиката и най-вече таргетираните политики са силата на Барак Обама. Разговорът за Обама обаче, трябва да се води в съвсем друга плоскост. Не е никак сучайно, че от месеци в световните медии се говори за „Обама мания”. Обама е явление от друг порядък. Докато възрастният Маккейн олицетворява една по-добра, успешна и мъдра Америка, младият Обама олицетворява една различна Америка. Докато от Маккейн се очаква държавническа мъдрост и решаване на въпросите един по един, от Обама се очаква чудо: ни повече, ни по-малко да върне Америка към нейните основи. Да възстанови нейния статут не на най-могъщата или богатата държава в света, а на страната, изградена съзнателно на основата на определен списък ценности, включващ известното „право на щастие”. Това са ценностите, присъщи на всяко човешко същество в качеството му на човешко същество, независимо от неговата религия, национален произход, цвят на кожата или култура. Когато Америка въплътява тези именно ценности, тя е големият магнит за всички останали, моделът, който всички искат да имитират. Когато обаче Америка не прави това – плъзга се, например, по по-лесната писта на силата – останалият свят се отдръпва, защото се чувства предаден. От Обама се очаква да възстанови Америка като носител на свободата, справедливостта и достойнството. Конкретните политики, които той предлага, неизбежно остават на заден план, за разлика от случая с Маккейн. Не, че Обама няма такива. Той предлага както логични решения на вътрешни американски проблеми, така и разумни действия на международната арена. Например: отговорното предаване на властта на правителството в Ирак и изтегляне на войските, за да бъдат те пренасочени към истинската арена на войната с тероризма - Афганистан. Също като Маккейн, Обама разбира и необходимостта от решителен отпор на надигащите глава диктатури и особено – на Русия, както и от оказването на решителна подкрепа на онези страни, като Грузия например, които са избрали трудния път на демокрацията. България е длъжна да подготвя подходи, инициативи и политики, които да отстояват националния интерес както пред Маккейн, така и пред Обама, в зависимост от това, кой ще спечели изборите през ноември. Но за потъналите в корупция и безхаберие български управници тази задача е очевидно непосилна. Както винаги, те се надяват да се оправят с обичайните методи – приклякане, скатаване и дребни лъжи. Не са разбрали най-главното послание към външния свят, което е едно и също и за двамата кандидати за президент: „Няма да вярваме на уверения и подмазвания. Ще вярваме само на действия и резултати”. Тъй като българското правителство е предимно скарано с действията и резултатите, то ще има проблем, който и да спечели изборите в САЩ. Което е печално, защото възможностите за сериозни постижения наистина съществуват. Едно отговорно българско правителство още отсега би разработило насочени към САЩ политики, които да обслужват както интереса на България, така и на цивилизацията, от която тя е част. И на двамата кандидати би предложило целева подкрепа за стабилизирането на демокрацията и реда в Ирак след изтеглянето на външните войски. И на двамата би представило военни и граждански ангажименти за постигане целите на международната операция в Афганистан. И на двамата би предложило някакъв ефективен начин за включването на България в предстоящите международни усилия по укротяване агресията на Русия. Конкретно за Обама отговорното българско правителство би разработило програма на българско участие в подкрепата на страни и общества, тръгнали по пътя на демокрацията. Конкретно на Маккейн това правителство би предложило инициативи за преодоляване на корените на тероризма в ислямския свят, с който ние имаме повече исторически връзки, и познаваме по-добре от експертите във Вашингтон. Накрая, едно отговорно правителство би предложило и на Обама, и на Маккейн – под различна форма, но с едно съдържание – програма за стабилизирането на България като място на справедливостта, свободата и достойнството. Това би бил най-големият наш принос и най-сигурната гаранция, че който и да спечели, за България това ще бъде добра новина. Такива неща би направило едно отговорно българско правителство. Вместо това обаче, в Министерския съвет мързеливо гадаят кой би бил по-добре за страната (и за тях), черният младеж или белият джентълмен. С което отново демонстрират, че България не е сред сериозните демокрации, и че не е способна да развие активна политика за собственото си световно бъдеще. bm

Сделка или не?

Tue, 23 Sep 2008 12:21:00 +0300

Популярната фраза от популярната игра на Нова тв, отнесена към летния медиен сезон, задава сериозно “домашно” на зрителите (а може би и на по-специализирани изследователи със специалност “движение на капитали”). Какви са фактите? Самата Нова тв беше купена от Modern Times Grоup за 620 млн. евро. За тази сума продавачът (гръцката Antenna Group) продаде 100% от активите на Нова и Нова +, както и 80% от активите на списание «Ева», а президентът на Antenna Антонис Кириаку направи изявлението си, че добрата цена е доказателство за качеството на продавания продукт. Сайтът на медията съобщава, че в «Антена България» промени не се очакват, а управителката Силва Зурлева остава да съвместява и позицията председател на борда на директорите на Нова тв. Въпрос за домашно: сделка или не? С български имоти се сдоби и CENTRAL EUROPEAN MEDIA ENTERPRICES (СМЕ). Консорциумът купи 80% от най-новата българска ефирна телевизия – ТV2, в пакет с Ring tv. Новата придобивка костваше на собственика на СМЕ (козметичния гигант Lauder) само 172 млн. евро. 20% от ТV2 си запази продавачът ТОP TONE MEDIA HOLDINGS, а управителят на холдинга (Огнян Димов) запази поста си на генерален директор на ТV2. Консултант на медията остава и рекламният бос Красимир Гергов, известен като «неформален» собственик на ТОP TONE MEDIA HOLDINGS и съответно – на ТV2. Въпрос за домашно: сделка или не? СМЕ продължава с интересите си в българското медийно пространство, като в полезрението й попадат и по-малки тв канали (пакетът “7 дни”, “Здраве” и т. н.) Инвеститорски апетити се въртят и около втората българска ефирна телевизия bTV и в медиите предположенията за цената й надхвърлят 1 млрд. евро. Купувач за момента не се афишира, но RTL вече е заявила интереса си към “българска телевизия с национално покритие”. Дали ще има още сделки и сделки ли ще са те – най-близкото бъдеще ще покаже. Това са фактите. Те предизвикаха немного, но фундаментални въпроси. Защо се случи този небивал инвеститорски интерес към български телевизии? Какво определя цените им – фантастично високи за представите на българското общество? Какво всъщност продават телевизиите за тези пари? Това се пита българската зрителска аудитория в горещите летни дни и трудно би могла да си отговори, още повече че във видимата част на телевизиите (програмата) не се появиха дори и минимални промени. Но все пак, зрителят заслужава отговори. Преди всичко – какво създаде интереса към българските телевизии? Ако погледнем не твърде далеч в близкото минало, ще се натъкнем на напълно аналогичен интерес и от страна на СМЕ, и от страна на MDG. Оказва се, че последната отдавна е в българското медийно пространство като собственик на каналите «Диема» – една сделка, минала «между редовете» на медийната информация. Още малко по-назад във времето е информацията, че MDG беше и сред първите претенденти в конкурса за национална тв честота. Тогава групата предложи интересна програмна концепция, но честотата беше една и я спечели bTV. От същия конкурс помним и СМЕ. И те предложиха много добър програмен профил, но също като MDG се класираха в групата на загубилите. Непосредствено след конкурса се говореше шумно за оспорване на резултатите му, но времето успокои страстите. bTV употреби успеха си и създаде една от най-големите днес български телевизии. Скоро около нея се нароиха и “роднини” – GTV и “Fox”-овете. Как стана пък това? Първият конкурс за национална ефирна честота беше твърде апетитен за кандидатите и твърде щедър от страна на продавача (българската държава). Всъщност, на тезгяха беше бившата честота на закрития държавен национален канал “Ефир 2”. Защо именно този канал и неговата честота? На този въпрос никой здравомислещ специалист не успя да си отговори. Преди всичко “Ефир 2” беше красивото чудо на “старата дама” БНТ. Програмно каналът се развиваше авангардно, модерно, съвременно, оригинално. Още се носят легенди за новинарските му екипи, културните предавания, актуалните студия. Иначе казано, ако концепцията “Ефир 2” не беше унищожена, днес БНТ нямаше да остане само с прозвището си “стара дама”. Защо все пак БНТ унищожи красивото си дете? Дали заради прелюбопитната му детска възраст, която настоятелно питаше “защо” за всякакви приятни и нелицеприятни за управляващите теми? Лаская се от такава възможност, но може би причината е далеч по-прозаична. Може би още тогава към честота на “Ефира” са били проявени инвеститорски интереси. А тази честота наистина си е апетитна. Без да навлизам в технически подробности, ще кажа само, че техническите параметри на честотата на бившия “Ефир 2” са такива, че позволяват качването на неограничен брой програми. Глас в пустиня при закриването на “Ефир 2” (1998 г.) останаха предложенията да се продава честотата на Канал 1, а на мощностите на “Ефира” да се качат и двете, че и още държавни национални канали... Но това беше в разцвета на демокрацията. По-късно, когато дойде отрезвяването от демократичния “преход”, стана ясно, че българската държава е “над нещата”, когато става дума за национални ценности, а предпочита стойността им “в брой”... Така че, със спечелването на конкурса за национален ефир Рупърт Мърдок (Bolkan Media Corporation) практически купи неограничен брой честоти, годни да излъчват програми с национално покритие. И естествено, използва това. Така че, дали сделката беше за държавата, или за австралийски медиен бос, си остава един въпрос с доста безспорен отговор в полза на Мърдок. Друг въпрос е дали той реализира сделката лично за себе си, или като лице на други капитали – но този отговор ще остане в много завоалирани предположения, доколкото в медийното пространство у нас се говори и за други “неформални” собственици на bTV. Дали това лято беше реминисценция на “онова” лято? Дали през 2008 г. не продължи “неформалната” сделка на българския електронен медиен пазар? Въпросителните допълва и историята на Нова тв. Собствеността й беше сръбска, после щеше да става общинска (с апортна вноска на Софийска община, изразена в сграден фонд), след това стана гръцка (ако не пропускам някои текущ собственик), а ето, че сега е скандинавска – въпреки че сайтът на медията продължава гордо да се титулова като Мember of Antenna Group. Както се вижда, собствениците се менят, управляващите медията – по-малко... А какъв е случаят с ТV2 и Ring tv? Първата вероятно беше създадена именно с цел продажбата й, втората – просто върви в пакета. И тук смяната на собствеността в лицето на СМЕ поставя аналогични въпроси – дали тази сделка не е краят на онази, когато преди 8 години Рупърт Мърдок надигра конкурентите си? Дали сега те не обират дивидентите си от мъдрото на времето решение да не очакват честоти чрез държавен конкурс, а да ги постигнат чрез частна инициатива? Ако е второто – то изборът им на местни мениджъри очевидно е сполучлив. Но отговорът на този въпрос ще остане винаги повече риторика, отколкото фактология. Идва следващият въпрос – продават се телевизии, размятат се суми, започващи над 100 млн. евро, та до милиард и кусур... Какво всъщност продават телевизиите? Какво формира тези стойности? Нека започнем с “малките” суми – 172 млн. евро за пакет ТV2&Ring и 629 млн. за пакет Нова&Нова+&ЕVА. Сравнението изглежда сравнително логично, като изключим как телевизия с история и определено много добри резултати (Нова) струва едва близо четири пъти повече от телевизия с едва 6-месечно минало и освен апломба – със средни професионални резултати (ТV2). Несравним е и пазарният дял на двете медии в рекламния сектор. Но – всичко се продава на цената, на която има кой да го купи. По-любопитно е другото сравнение – милиардът с кусур, лансиран като цена на bTV. Ако се сравнява продуктът, то преимуществата на Нова са очевидни, както е очевиден и стилът й на авангардна, модерна медия. От своя страна, bTV затъва все повече в тривиалност – особено като визия, въпреки безспорния рейтинг на формати като Music Idol и Survivor, които обаче Нова контрира твърде успешно с Big Brother, “Стани богат”, “Сделка или не”, “Господари на ефира”, “Пълна промяна”. Тогава откъде идва милиардът? Най-прозаично ще се окаже, че той се формира от материалните активи, изразени преди всичко в споменатата вече честота – изразена от своя страна всъщност в множество реални, действащи и сега честоти... Защо Мърдок ще пристъпи към продажбата на така лансираната си “най-успешна европейска инвестиция” е въпрос, който извън контекста на европейските медийни процеси не би получил реалистичен отговор. Все пак, това са въпросите, които с невъоръжено око българските граждани виждат на повърхността на националния медиен, обществен и икономически водоем. Има, разбира се, и компетентни органи, но за тях все още остава да важи Вазовият вопъл «А спи ли СЕМ (Бог, НСРТ и пр.), а СЕМ не види ли?» Дали не види, или не го иска, в годините на демокрацията СЕМ – НСРТ се очертава като един орган – виртуоз на темата «затваряне на очи», или на езика на част от управляващото мнозинство – майстор в гьонсуратлъка. За зрителите (електората, народа, хората) остава хазартната възможност, натрапена от играта “Сделка или не” – да гадаят. И така на ума на скучаещия в летните горещини пред малкия екран анонимен зрител идва втората вече спомената възможност – да гадае сега ли се случи краят на онази сделка отпреди 8 години... А край ли е и сделка ли беше – това пък ще остане новото домашно пак за зрителите, които все още се радват на лукса приемане на ефирни програми без такса (така бленувана от предишния парламент). Тази непопулярна у нас идея (за разлика от света) някак застава винаги на предела между два предизборни периода и нито един политически субект не се наема с реализацията й – никак не е стратегическо, знаете... Затова Националната стара дама си крета с неясни рекламни правила, затова сръчни мениджъри печелят все по-голям дял от телевизионната торта, затова пазарните принципи засягат само частния телевизионен сектор. И сделка или не, хубава или лоша – той, частният телевизионен сектор отговаря на реалните интереси на българския зрител и къде повече, къде по-малко печели обичта му. А БНТ ще отбележи едва 50 години – без широкообхватна ефирна честота, без нови лица, без нови идеи. Затънала в прашасали прокъсани дантели, тя небрежно разхвърля изградените от самата нея принципи и кадри в частните телевизионни канали и на свой ред разпилява поредното национално богатство. Е, и това ако не е сделка!... bm

Капан за Сокол

Tue, 23 Sep 2008 12:27:00 +0300

„Когато комуникираме чрез Европарламента (ЕП), ние нямаме проблем в диалога, защото говорим на един политически език. ЕК обаче работи с технократски език. И разликата е огромна. В технократския език субектът е високопоставеният европейски чиновник!“, заяви Ахмед Доган в последното си интервю в „Труд“. Родната публичност от години също има проблем в комуникацията с лидера на ДПС – той говори рядко и неразбираемо, флиртувайки с жаргона на завършилите Философския факултет. Насред натруфените фрази Сокола често изпуска сентенции, около които се завихрят политически скандали - „обръчите от фирми“, „купуването на гласове като европейска практика“ и т.н. „Доган мълчи, докато другите говорят, а когато проговори, изрича това, което другите премълчават“, подчерта доц. Георги Лозанов в свой силно критичен анализ. Според него лидерът на ДПС прави публични изявления, застанал извън публичността, включително и институционалната. Доган прилича по нещо на двуликия древен Янус – изобразяват го в сгъстени тъмни и светли храсти. Описанията му варират - дисидент срещу комунистическия режим и защитник на правата и свободите на малцинствата у нас, през агент на ДС, КГБ, турското разузнаване и ЦРУ, покровител на нашенската олигархия, марионетка на Анкара... Без съмнение той е едноличен стопанин на най-успешната политическа корпорация на прехода. Докато партии с милионни електорати избиратели се стопяваха в рамките на петилетка, ДПС успя в последните десет години да удвои избирателите си – от 250 на 500 хиляди. Движението е незаобиколим фактор в последните две управления и с постоянство удържа позициите си в изпълнителната власт, разпределящи европейските фондове и държавни субсидии. При последните местни избори ДПС излъчи 43 общински кметове. Доган направи допълнителен пробив на ключови места в смесените райони – Доспат, Девин и Борино в Средните Родопи, Сунгурларе в Бургаска област. Подкрепата на Доган се оказа ключова в общини, където не живеят турци или каквито и да било мюсюлмани – Ружинци, Димово и Чепрене във Видинско, Кочериново и Бобов дол в Кюстендилско. И най-беглият поглед показва, че след кампанията за привличане на ромите мюсюлмани, Доган почва да вършее сред циганите християни, а завоюва позиции и сред етническите българи. От една страна, настъплението на движението се дължи на особения модел на лидера, съчетаващ бизнес и политика по невъображаем начин. През миналата есен, докато агитираше в полза на своя кандидат-кмет в Доспат Антим Пържанов в градското читалище, Доган предупреди: „Ако не изберете Пържанов, доста ще се пържите“. Тогава Сокола посочи пред жителите на бедното родопско градче светлия пример на съседен Девин, който заема едно от първите места в страната по инвестиции – над половин милиард през последните две-три години. За Девин се изписаха хиляди вестникарски страници само по повод на СПА хотел „Орфей“. Отделно Сокола заведе десетина от своите приближени бизнесмени и им заръча да вложат парите си там. Бившият затворник от Пазарджишкия зандан за разлика от останалите политици не се притеснява да ходи по яхти с придворните си предприемачи, отдавна се е отказал от публичното морализаторстване и показната скромност. В отдалечените градчета, села и махали знаят, че ако 54-годишният доктор на философските науки им дойде на гости, ще хвърли някоя пачка на местната джамия и/или църква, ще обещае да построи път, училище, магазин, да вдигне на крака локалната икономика. И най-често казаното от него се сбъдва. В районите, където традиционно ДПС доминира, битува и митът, че ако Доган се обиди, защото не са гласували за неговия човек, ги очаква запустение – бизнесът и европейските пари ще ги заобикалят до края на света. Другият извор на сила за движението се крие в противоположната част на политическия сектор. След появата на „Атака“ на политическата сцена ксенофобското говорене беше публично легитимирано на терена на Народното събрание. С антитурската карта взеха да играят още по-интензивно ДСБ, ВМРО, а напоследък и ГЕРБ. Дори Бойко Борисов посочи за своя стратегическа цел отстраняването на ДПС от властта поне през следващия мандат. Кампанията срещу турците, циганите, помаците сипва в сол в и без това незатворените рани от „възродителния процес“ през 80-те години на миналия век. Призракът на насилственото преименуване и „голямата екскурзия“ често посещава сънищата на българските мюсюлмани. Странно е, но в много родопски къщи не гледат турска телевизия вечер, както всички подозират, а кабеларката СКАТ. „Бабата ми вика „Гаси телевизора, и без това само се нервираш от Волен Сидеров“. Обаче аз не мога да не го гледам“, казва ми Сабри Ахмедов от велинградското село Света Петка. Възходът на облечения в черни дрехи белоглав вожд сплоти като с магическа пръчка електората на движението. „Почти всички хора са недоволни от управлението на ДПС. Когато обаче чухме призивите на Сидеров, дори и бабите, които не можеха да ходят, отидоха да гласуват за Доган“, обясни Виолета от Якоруда, студентка по публична администрация в Благоевградския университет“. Със сигурност, докато не се преболедува крайният национализъм, Сокола ще увеличава влиянието си в смесените райони, където и без това вече е почти пълен монополист. Проблемът всъщност се корени не в стремежа на Ахмед Доган да се изживява като кукловод и „лидер на непукизма“ според определението на културолога Лозанов, а в липсата на комуникация с неговия електорат от страна на останалите големи партии. Нито левицата, нито десницата познават културата, бита и психологията на малцинствата, техните политици рядко напускат жълтите павета и центровете на големите градове в страната. Не разполагат със стройни структури почти никъде в селата из Лудогорието, Добруджа и Родопите и не полагат усилия да привлекат хората за своята кауза. Напоследък се наблюдава известно разчупване в тази посока – БСП включи в Изпълнителното бюро етническа туркиня – лекарката от Кърджали Семра Изетова. ГЕРБ пък направи пробив в мюсюлманските краища – има кмет в Златоград и 7 общински съветници в Кирково. Борисов привлече на своя страна най-известния ДПС-дисидент – бившия земеделски министър Мехмед Дикме в Ардино. Все пак останалите партии включват в сметките си смесените райони единствено преди избори и разчитат предимно на случайността. Затова едва ли Доган може да се притеснява в следващите години за господстващото си положение там. Край на филма? Допреди няколко години лидерът на ДПС пускаше по някой нишан, че повече няма какво да постигне в политиката, скучно му е и мисли да се оттегля. По-предпазливите политици в ДПС заподозряха, че Сокола тънко провокира лидерските им амбиции и чака да види кой ще тръгне да се предлага за престолонаследник. Затова с отработен рефлекс неговите съпартийци посрещат намеците му, че ще пенсионира, с шумни вопли: “На кого ни оставяш, бащице?!“ Настина в момента Ахмед Доган е хванат в капана на лабиринта, който сам е построил. Той е не просто „портретът от стената“, а обединяващото звено на своята политическа общност, съставена от местни олигарси и партийни величия и отрудени селски маси. Без неговата спойка ДПС бързо би се разпаднало най-малкото по няколко линии – на регионална основа, на етнорелигиозна, и на бизнес крила. Затова и Сокола, колкото и да му е писнало да „продуцира нови политически реалности“ в „кухнята на властта“ трябва неотклонно да стои на своя пост. И да преживява проблема на кой да преотстъпи необятната си власт. Факт е, че въпреки наличието на опитни министри, депутати и кметове, никой не разполага с харизмата на лидера, командващ партията от 1990 г. насам. Никой друг не може да предизвиква такова страхопочитание сред електората. Тъжното е, че под могъщата сянка на Сокола няма как да израсне водач със собствена визия и излъчване. И дори Доган да реши да се оттегли в сараите си и да назначи някое от познатите лица за председател, последният неминуемо ще бъде възприет като кукла на конци. bm

Гореща тема са екологичните проблеми

Tue, 23 Sep 2008 12:32:00 +0300

В края на юли мислите на народните представители вече бяха по посока на техните отпуски. Лятната ваканция на Народното събрание беше от 1 август до 5 септември включително, по предложение на председателския съвет на парламента. Така ваканцията на депутатите стана почти 40-дневна, защото първото им пленарно заседание беше насрочено за 10 септември, сряда. Тази дълга почивка не остави никакво място за законодателна дейност през месец август, но за сметка на това Народното събрание реши да направи равносметка на свършеното от началото на мандата, както и в периода на последната девета сесия (май – юли 2008 г.). От началото на мандата си 40-ото Народно събрание е приело 564 закона, 435 решения и 21 декларации, като цели 275 от гласуваните закони са свързани с европейската интеграция на България, а 193 са ратификации на международни документи, по които България е страна. Общият брой на постъпилите законопроекти е 1026, като 530 от тях са внесени от народни представители. Броят на отхвърлените законопроекти е 125, а всички останали са някаде по пътя си към пленарната зала (в общия случай в някоя от комисиите). Процесът на транспониране на актове на ЕС в българското законодателство продължава да заема важно място в законодателната програма на Народното събрание. От началото на членството ни в ЕС Народното събрание е приело 39 закона, въвеждащи актове на ЕС в българското законодателство. Като по-важни между тях могат да бъдат посочени Законът за електронните съобщения, Законът за пазарите на финансови инструменти, Законът за признаване на професионалните квалификации, ЗИД на Закона за мерките срещу изпирането на пари, Законът за регионалното развитие. От началото на мандата на 40-ото Народно събрание парламентарен контрол е провеждан на 120 пленарни заседания. Използваното парламентарно време за осъществяването на контролната функция на Народното събрание е 368 часа и 53 минути. Народните представители са задали 2082 въпроса и 885 питания, отговорено е на 1841 въпроса и 610 питания. Предстои да се отговори на 47 въпроса и 20 питания, а 92 въпроса и 44 питания са оттеглени. На най-много въпроси и питания е отговорил министърът на здравеопазването – 230, следват го министърът на вътрешните работи – 204, министърът на земеделието и храните – 202, министърът на регионалното развитие и благоустройството – 199, министърът на околната среда и водите – 198, минисътрът на финансите – 188, министър-председателят Сергей Станишев – 179, министърът на икономиката и енергетиката – 161. В периода от началото на мандата са проведени разисквания по две питания – от народния представител Донка Михайлова към министъра на труда и социалната политика Емилия Масларова за Националния план за заетост и от народния представител Иван Костов към премиера Сергей Станишев зао общата политика за противодействие на скока на цените, за компенсиране обезценяването на доходите, за косвено регулиране на ценовите равнища. В периода на Деветата сесия на Народното събрание (от 7 май до 31 юли 2008 г.) до председателя на Народното събрание са изпратени 539 сигнала и предложения на граждани и организации. Това показва справка, изготвена от Приемната на парламента. По 113 от тях са възложени проверки на съответните компетентни институции, на 109 е отговорено директно, а 187 са предоставени за становище или за сведение на различни постоянни парламентарни комисии. От Приемната на Народното събрание уточняват, че без движение са останали 130 писма. Това са анонимни сигнали, повторни жалби по проблем, който вече е разглеждан и гражданинът е получил отговор от компетентния орган, копия от жалби до други органи, които са изпратени до Народното събрание само за сведение. Експертите от Приемната на Народното събрание посочват законопроекти, които са предизвикали най-много реакции от страна на граждани и неправителствени организации. Това са проектът за нов семеен кодекс и законопроектът за управление на етажната собственост, който вече е приет на първо четене. От парламентарната приемна определят като особено остра реакцията на гражданите срещу предложението за изменение на чл. 16, ал. 4 от Закона за народната просвета, който предвиждаше да отпадне държавното изискване за владеене на книжовния български език. В резултат на гражданската активност и оживената дискусия в пленарната зала, предложението бе отхвърлено от депутатите. В Приемната са постъпили и много писма срещу въвеждането на задължително училищно обучение от 6-годишна възраст и срещу закриването на училища в малки населени места. С наближаването на парламентарните избори през следващата година все повече граждани и неправителствени организации настояват за разработване и приемане на нов Избирателен кодекс, за актуализиране на избирателните списъци и за по-строги санкции за купуването на гласове. Това са изводите от получените писма и сигнали по темата. Според експертите от Приемната и през тази парламентарна сесия обществото е било най-чувствително към проблемите, които засягат жизнения стандарт. Освен предложения за законодателни промени, много граждани са изразили мнения за размера, индексирането и преизчисляването на пенсиите, за новите цени на горивата, електроенергията и топлинната енергия, за цените на хранителните стоки, за размера и условията за отпускане на социални помощи. Работата на ТЕЛК и НЕЛК, както и достъпът до качествено здравеопазване и лечение са също сред темите, които най-силно вълнуват гражданите, сочат данните от парламентарната приемна. Оттам уточняват, че се наблюдава и повишена нетърпимост към пропуски в работата на служители от съдебната система, правоохранителните органи и органите на централната и местната изпълнителна власт. Друга гореща тема за обществото са били екологичните проблеми, посочват от Приемната. Постъпили са редица сигнали за замърсяване на въздуха от промишлени предприятия, за изсичане на гори и за строителство на територията на природни паркове или озеленени междублокови пространства. Всички тези данни ясно ни показват, че по много въпроси има ясно изградена гражданска или обществена позиция и можем само да се надяваме, че различните гледни точки биват сериозно разглеждани в Народното събрание. Накрая следва да се отбележи и една предстояща инициатива на Народното събрание, насочена към повишаване качеството на българското законодателство. Българският парламент планира да създаде условия за извършване в Народното събрание на оценка на въздействието на обсъждани законопроекти. Създаването на механизъм и капацитет за извършване на такава оценка би допринесло за оптимизиране на законодателната дейност и подобряване на приеманите закони. bm

Изтъпената гилотина на народния гняв

Tue, 23 Sep 2008 12:40:00 +0300

„Младежка гилотина“ социолозите наричат явлението, когато студенти и ученици тръгнат на масова демонстрация срещу властта и помитат управляващия елит. През януари 1997 г. гилотината отнесе главата на втория за прехода социалистически министър-председател Жан Виденов. Единадесет години по-късно опозицията стяга национален протест срещу правителството на БСП, НДСВ и ДПС, но повечето наблюдатели смятат, че акцията им е обречена. Утвърдено е мнението, че българският народ е търпелив, апатичен и дори послушен. Вдига се на бунт единствено когато е притиснат до стената и няма накъде повече да отстъпва. В средата на 90-те хората подпалиха парламента и вдигнаха барикади по улиците сред продължителна икономическа агония - източване и масов фалит на банките, хиперинфлация, липса на хляб по магазините, неадекватно правителство, водено от втренчен в собственото си его премиер. Никой не успя да повтори след януарската революция от 1997 г. упражнението със сваляне на кабинет и предизвикване на предсрочни избори чрез улични вълнения с масовото участие на студентството и профсъюзите. Единствените що-годе по-мащабни вълнения станаха две години по-късно като реакцията срещу нападението на НАТО над бивша Югославия. Антивоенните митинги, поведени тогава от БСП, обаче имаха твърде ограничен обхват поради няколко причини. Първо, червените начело с тогавашния си председател Георги Първанов, не се ползваха с доверието на обществото, което наскоро ги беше прогонило с камъни и дървета от властта. Второ, намираха се и под международна карантина едновременно от Запада и Русия и никой не искаше да изслуша хипотезата, че бившите комунисти могат да се върнат бързо на власт. Трето, самите лидери на БСП нямаха интерес да доведат протестите срещу Североатлантическия пакт. Няколко месеца след това – през 2000 г., БСП се завъртя на пети и официално поиска България да стане член на НАТО. Еволюцията на червената политика стигна дотам, че по-късно социалистите официално подкрепиха изпращането на български войски в Афганистан и Ирак и се превърнаха в едни от най-примерните съюзници на Джордж Буш във войната срещу тероризма. Днес дори самата десница отказва да мисли за римейк на събитията от зимата на 1997 г. Къде са разликите? През 1997 г. България беше страна с преобладаващо държавна икономика и нереформиран публичен сектор. Съответно и почти всички работници се трудеха в държавни предприятия, което улесняваше излизането им на улицата по всяко време. Днес, когато приватизацията е де факто завършена, влиянието на синдикатите се е свило до пренебрежително малък размер и те са в състояние да защитават единствено ограничени искания за повишаване на заплатите и подобряване на условията за труд. Искания, насочени към собствениците, а не към държавата. Освен това едва ли съществува здравомислещ предприемач, който, дори и да ненавижда правителството, с лека ръка ще изпрати служителите си да скачат на жълтите павета в София. Втората голяма промяна е в съзнанието на младите хора. Днес студентите са се примирили със скромното съществуване на университетите, а и почти всички от тях работят, за да се издържат. Недоволните млади хора не са попили нищо от бунтарския дух ала май '68. А когато обществената среда не ги удовлетворява, заминават да учат в чужбина или „гласуват с краката си“. През 1997 г. обществото беше разцепено безнадеждно на две части. Огромното мнозинство мечтаеше България да се превърна в „нормална“ европейска държава и в техните очи комунистите бяха непреодолима пречка за това. Самата БСП пък стоеше разкрачена между Изтока и Запада и функционално неспособна да води каквато и да било последователна политика в една от двете посоки. Радикализацията на обществените настроения и тежката криза поставиха ярка дилема от вида „Два свята – единият е излишен“. Тогава и дясната опозиция в лицето на Обединените демократични сили ползваше ореола на неопетнена от властта коалиция, която може да изведе страната на спасителния път. В икономически план България днес е една от бързо развиващите се на Стария континент икономики – само за миналата година чуждестранните инвестиции надхвърлиха 12.5 млрд. лв. По сполучливото определение на Кольо Колев - „преди хората бягаха да работят в Турция и Гърция, а днес ходят в южните ни съседки на курорт“. Естествено, България е най-бедната членка на Европейския съюз и има всички шансове да запази тази непрестижна позиция в обозримото бъдеще. Повечето хора у нас са недоволни, а обществото ни традиционно излиза като шампион по песимизъм в сравнителните социологически анкети. Но недоволството е изключително трудно да прерасне в масов гняв, който да отприщи социални катаклизми. Още повече че адресатите на негативните емоции са твърде различни – държавата, кметът, работодателят... Изключително трудно е образът на злото да бъде концентриран в една личност или ведомство и там да се излее гневът. Очертава се тази есен страната да бъде залята от „малки“ бунтове на различните съсловия. Животновъдите не спират да демонстрират срещу липсата на прилични субсидии повече от година, въпреки че протестите им се радикализираха, след като Еврокомисията отряза земеделските фондове това лято. Сигнали, че предстоят стачки, дават също лекарите, енергетиците, железничарите... Макар да координират действията си с различни политически централи, никое от тези съсловия не може да издигне резки лозунги от типа „Долу кабинета“ или „Няма да работим за червените“. Техните искания са чисто синдикални, а някои от тях дори не зависят от държавата. В същото време, въпреки че ГЕРБ убедително води социологическите класации, трудно може да акумулира нужната енергия, която да събори тройната коалиция от властта. Просто днес и опозиционната тройка - Бойко Борисов, Иван Костов и Пламен Юруков - не предлага нищо съществено различно от екипа на Станишев. Всеобщо споделено е мнението, че кабинетът на тройната коалиция води умерена дясна политика, изпъкнала особено с отмяната на прогресивния данък и въвеждането на десятък за корпорациите и физическите лица. Социалната политика присъства обилно на ниво говорене, във времето за разпределяне на все по-големите бюджетни излишъци и преди избори. За разлика от предишните управления, доминиращата БСП успя да се опази от шумни корупционни афери и да притъпи ефекта от разпалените скандали с пътния фонд и групата на Людмил Стойков, точила САПАРД. Другият фактор е, че Станишев по нищо не наподобява на мрачен пророк, чуващ единствено гласа на провидението и нетърпящ възражения, какъвто беше Виденов. Населението изглежда естествено се е примирило, че всички управляващи са корумпирани, но в настоящия случай този етикет може да се залепи с чиста съвест и на опозицията. Днешната десница не разполага с дори привидна морална изключителност, която да вдъхнови широките народни маси да сринат поредното ояло се правителство. Съществен фактор, който блокира отприщването на обществени вълнения, е несходството на опозиционните сили, които почти винаги действат като орел, рак и щука. Въпреки натиска на европейската десница в лицето на ЕНП за обединение на нашенските им партньори, Борисов, Костов и Юруков повтарят убедено, че ще се явят самостоятелно на изборите. Факт, който автоматично ги превръща от партньори в конкуренти с различни краткосрочни интереси. Разнобоят се усилва и от соловите акции на крайно националистическата партия „Атака“, която претендираше да е бойният юмрук на опозицията. Волен Сидеров обаче дава крайно противоречиви сигнали – в миналото си изгради образ на непримирим народен трибун, като анатемосваше синята корупция. По-късно пък заклейми Бойко Борисов като мутра и слуга на олигархията. Днес водачът на „Атака“ рязко смени гарда – умилква се за следизборна коалиция с ГЕРБ и мимикрира като умерен консерватор с желание да се присъедини към ЕНП. Затова и започната от опозицията акция за сваляне на правителството под възрожденското лого „Аз съм европеец“ трябва да се разглежда преди всичко като подранила мобилизационна кампания преди редовните парламентарни избори, отколкото като сериозен опит за бутане на кабинета. bm

Пулсът на града

Tue, 23 Sep 2008 12:44:00 +0300

Най-добре се виждат през нощта, когато тъмнината замъглява детайлите. Тогава е достатъчно да застанеш на едно от кръстовищата на града и леко да притвориш очи. Фаровете на колите, запалващите се и загасващи светлини на сградите, мигащите реклами. Всеки лъч тръгва в различна посока, хората плавно се разминават по тротоарите, според правилата за движение в тълпата. Уличните светофари в точния момент превключват и поредната вълна автомобили потегля. Всичко действа идеално, всеки елемент е на точното място. Въпреки че понякога се случва катастрофа или сблъсък, те не са в състояние да променят действието на цялата система. Не са много структурите с такава сложност, който да работят толкова прецизно и да са защитени от нарушения. Градовете, които създаваме, могат да бъдат сравнени само с живите организми, в които милиони клетки с различни функции се занимават със своята си работа, а в същото време създават тъкани и действащи структури на цялото тяло. Но тази аналогия не е само ефект от нашите лирични наклонности, предизвикани от блескащите светлини в тъмното. Създаването, развитието и функционирането на градовете са предмет на изследване на много учени, опитващи се да намерят механизмите, които ще позволят да се предвидят промените, съпътващи живота на човешките общности. От множеството теоретици, които от XIX век наблюдавали рязкото развитие на големите градове, по сериозно към тези процеси подхождат модернистите. Учените разсъждавали в тази посока от 20-те до 70-те години на миналия век и смесвали архитектурата с философията, социологията, с точните науки - като строили градовете така, както ги виждали големите визионери. Въпреки впечатляващите ефекти те не стават за живеене, макар свързаните с тях различни обществени теории да са били актуални дълго време. Все по-често решенията за жилищното пространство се взимат въз основа на разумни аргументи, които се фокусират върху въпроса как трябва да изглежда истинският град. Не този, който е на хартия, а този, който е създаван от стотици години чрез десетки поколения. Урбанистите се отдръпват и оставят учените да анализират и изработят схеми, които да бъдат в синхрон с човешките нужди, а не да се опитват да ги променят. Настъпва завръщане към идеите от края на XIX век, които представят градовете като живи организми, въпреки че днес тези аналогии се поставят на сериозни научни основи. Метрополис с ритъма на мишка Някои прилики са очевидни – разпределението на ресурси от суровини за възстановяване, събиране, преработка и унищожаване на боклука, потоците на информация с нервните импулси. Все пак учените от началото на XXI век имат изследователски материал, с какъвто не са разполагали техните колеги отпреди сто години, т.е огромна база с цифрови данни и наблюдения. Именно XX век е времето на голямата и необикновена експанзия на градовете, която е документирана с точни измервания и изчисления. За няколко десетки години се появяват творения, които преди са били невъобразими. Ню Йорк през 1900 г. имал 4.2 млн. жители. След 108 години има 19 милиона, но пак не може да се сравнява с мегагиганта на всички времена Токио, който има 35 млн. жители. Дали град с 20 млн. души от гледна точка на структурата си се равнява на 20 града с по 1 млн. жители? Дали София е равна на два града като Пловдив или на десет като Видин, а Атина -на 10 като София? При живите организми със сигурност това правило не се случва. Да вземем показател като потреблението на енергия. Нарастването на тялото се свързва с предоставянето на повече количества храна, но тази зависимост не е пропорционална. Тежащата 7 грама мишка изяжда по 8-9 грама храна дневно. За щастие човекът не трябва да поглъща храна колкото теглото си, а е достатъчен и един килограм на ден. Средният слон тежи 220 хиляди пъти повече от една средна по размер мишка, а има нужда само от 10 хиляди пъти повече енергия от нея. Колкото по-голям е организмът, толкова по-ефективно той управлява енергията си. В същото време спада скоростта на неговия метаболизъм - при големите животни сърцето бие по-бавно, по-бавно вдишва въздуха. Тези зависимости могат да бъдат описани с няколко прости, но универсални примера. Дали обаче създанията от друг тип, градовете, се подчиняват на правилата на биологията? Те също са съставени от голям брой по-малки елементи, т.е вместо клетки имат отделните жители. За да се сравни връзката между биологията и урбанистиката, се създават нови изследователски методи. Лесно е да се определи скоростта на метаболизма при мишката, като се провери колко калории поглъща дневно. Как обаче да измериш метаболизма на града? Тук факторите са несравнимо повече. Изследователите решили да предвидят потреблението на ток и вода, но също и структурите, които са "органи" на града - пералните, бензиностанциите, ресторантите. Тези влиятелни фактори са десетки, а създавайки модела на града – организъм учените анализирали данните от няколкостотин места в Европа, САЩ, Азия. Оказва се, че навсякъде, където предвиждаме инфраструктурни елементи, правилото от биологията е приложимо сто процента. Ако един град с 10 хил. души има нужда от 5 бензиностанции, то стохилядният град не трябва да има 50, а само 20 бензиностанции. По същия начин стоят нещата с дължината и ширината на пътищата или с потреблението на енергия. Това е ефектът от промяната в структурата на града - заедно с увеличението на жителите на мястото на малките къщи се издигали няколко- етажни сгради. Те от своя страна изисквали по-малко допълнителна енергия за осветление и отопление. Интересна е зависимостта между пропорциите - големината на града към неговите структурни елементи се отнася по същия начин както тази, която свързва размерите на организма с неговите функции. Градът като листо Изследователите откриват още една черта, която свързва развитието на градовете с развитието на живите организми. За да забележиш това сходство, не са нужни специални средства. Достатъчно е да откъснеш листо от дървото, а с другата ръка да хванеш плана на града, който показва неговата по-голяма част - например Пловдив. Първо се оглежда структурата - линиите по листото, големите водят до по-малки разклонения, а те до още по-тънки нишки. А сега да погледнем плана на града. Няма да откриеш много магистрали, но рядката мрежа големи булеварди се преплита с мрежата от малки квартални улички. И двете системи удивително си приличат, въпреки че всяка от тях се ражда под въздействието на различни механизми. И двете обаче са създадени така, че по най-ефективен начин да свързват отделните части – кварталите на града са като отделните полета от листото, а линиите на листото напомнят мрежата от улици. Математиците лесно успели да възпроизведат алгоритъма, който управлява тези процеси. Ако на написаната въз основа на него компютърна програма зададеш да нарисува мрежата от линии, ще се роди нещо, което много ще напомня познатите вече градски структури. Тази мрежа оцветена в зелено е формата на листо, а боядисана в друг цвят показва града. Между живите организми и градовете освен приликите има и разлики. В света на животните важи правилото:" Колкото си по-голям, толкова по-дълго ще живееш". Сърцето на мишката бие по 500 пъти в минута, на човека - 70-80. Мишката живее година и половина, човекът - до 80 г. Тази зависимост между размера на тялото, ритъма на метаболизма и продължителността на живота може да се опише с правило, което важи и за живите организми. Но градовете действат по различен начин. За да се определи скоростта на „обмяната“ на града са създадени поредица от влияещи фактори. Измерена е скоростта на движението на хората по тротоара, броят на патентите, размерът на възнагражденията. Този път резултатите съвпаднали с очакванията - колкото по-голям е градът, толкова по интензивно живее. В малките градове никой не бърза, но те не са и центрове на интелектуален живот. Тези изследвания не са просто игра "открий приликата между животното, растението и града". Благодарение на изчисленията на тези алгоритми може по-добре да се планира развитието на големия град. Приближаваме се до момента, когато планирането ще става на компютърния екран. Оказва се, че естествените градове са се раждали в продължение на стотици години. Те по-добре се справят с мрежата си от гледна точка на комуникационните връзки, отколкото нарисуваните в стройна мрежа американски градове. В тях има повече възможности да избегнеш задръстванията, могат да се преодолее блокиране на много хора на едно място. Ясно е, че ще е добре да се научим да планираме така пространството, че веднага да се раждат "състарени" улици, построени така, че сякаш съществуват от години. Новият подход за проектиране на градовете е свързан с появата на съвсем новата необходимост за опазване на обкръжаващата ни среда. Досега никой не се е замислял върху толкова абстрактно понятие, а повечето решения за премахване на боклука са взимани в момента, когато миризмата от него вече не може да се понася. Жълтък в центъра Последното столетие носи и големите промени. Структурата на градовете става различна. Първоначално за град се смятало това, което било зад защитните стени. Постепенно сградите се появявали на по-широка територия, но се поддържа традиционното застрояване и характерната мрежа от улици. Чак след Втората световна война, заедно с разпространението на автомобилите, градовете се разливат като прясно яйце. Огромните, понякога достигащи до стотици километри центрове, т.е. жълтъците, продължават да се строят така, както през вековете, та и до днес. Но предградията нарастват с бързината на разливащ се белтък от огромно яйце. В тях живеят повечето от жителите на града. Тази ситуация променя и начина на мислене. На въпроса кой е най-големият град в България ще отговорим - София. Столицата заедно с прилежащите й предградия и сателитни градчета се населява от близо 2 млн. души. В същото време има общини в България, чийто общ брой жители надхвърля броя на населението в Софийска област. Такива са Пловдив и Варна. Разбира се, че те живеят на по-голяма територия, но от функционална гледна точка са по-добре обвързани помежду си с пътища, с което напомнят на един голям град. Именно тези промени в структурата налагат различен начин на мислене от досегашния. Трудно е да се постигне, като знаем практиката на местните власти в София, които доскоро изключваха от инфраструктурните си планове Банкя, Бояна и Драгалевци, въпреки че те принадлежат административно към нея. От по-малките населени места около София днес на работа в столицата пристигат всеки ден още толкова хора, колкото живеят в самия град. Повечето ползват коли, които, стигайки до града, произвеждат допълнителни вредни емисии, а после заемат оскъдните места за паркиране. Това води до неудобства за хората, регистрирани на територията на града, които все повече усещат проблемите на пренаселеността. Затова всеки механизъм, който позволи ефективно да се планира развитието на агломерацията, е много важен инструмент, благодарение на който може да се планират по-широки улици, по-добра комуникация, места за паркиране в края на града и други решения, които ще допринесат за това градовете на XXI да не се задушат от собствените си гигантски размери. Крайно време е да се намерят най-разумните решения, защото границата между миналия и този век се оказа важна разделителна линия за човечеството. За пръв път от 12 хиляди години насам, от момента, когато далечните ни прадеди се установяват на постоянно място за живеене, в градовете се съсредоточават повече хора, отколкото извън тях. Тази тенденция се ускорява - през 1900 г. само 10 % от хората са живеели в градовете. През 2050 те ще бъдат над 70 на сто. Трябва да сме готови за този момент. bm

Различната Олимпиада

Tue, 23 Sep 2008 12:55:00 +0300

Обаждането дошло като гръм от ясно небе. „Обаждам се от съюза на инвалидите“, казва мъжки глас. „Търсим баскетболистки и решихме, че можеш да пробваш.“ Хао Уенхуа първо трябвало да попита отново, за да схване за какво става дума. В края на краищата 17-годишното момиче познавало спорта само от телевизията и от спомени. Преди пет години при автомобилна катастрофа тя изгубва левия си крак. Оттогава животът й преминава в пространството между леглото, канапето и банята. Родителите й, служители в минна компания в Северен Китай, сметнали, че е разхищение да инвестират в училищното образоване на инвалидизираната им дъщеря. А и съюзът на инвалидите не се погрижил за момичето. „Дори не знаех, че съм регистрирана в него - разказва Хао - естествено, че се радвам на всяко нещо, което ми носи разнообразие.“ Три години по-късно Хао се поти на специална спортна инвалидна количка, за да изпълни тренировъчния си план: ловене на топка, три пъти силно оттласкване на колелата на количката, завъртане на място, отиграване назад. Веднъж тя се завърта толкова бързо, че количката й се разклаща, но само няколко секунди по-късно отново е намерила равновесие на седалката и като стрела се връща на позицията си. Това е сутрешната тренировка по време на тренировъчния лагер на китайския женски национален отбор по баскетбол в инвалидни колички. „Чрез спорта получих съвсем нов живот“, разказва Хао по-късно в ресторанта, пред порцията пиле с ориз и зеленчуци. „Преди имах чувството, че съм изоставена сама на съдбата си. Сега отново намерих приятели.“ Сън Пипинг от китайския параолимпийски комитет вярва, че игрите в Пекин ще променят отношението на хората в Китай към инвалидите. „Преди хората мислеха, че инвалидите не могат да се занимават със спорт и не бива да бъдат карани да извършват физическа работа, казва той. - Сега обаче виждат какви възможности имат.“ Действително, китайската столица се старае да предостави същия топъл прием на над 4000-те атлети с увреждания, които в продължение на две седмици се състезават в 20 вида спорт, както по време на Олимпийските игри през август. За откриването и закриването на игрите отново са подготвени пищни представления, работници по улиците опресняват леко поувехналите саксии с цветя, а държавната телевизия следи безотказно маршрута на параолимпийския огън по пътя му през китайските провинции. Новият национален стадион „Гнездото“ се пръскаше по шевовете в деня на откриването на Параолимпийските игри. Близо 90 000 души присъстваха на церемонията в Пекин. Въпреки че Параолимпийските игри сами по себе си не са магнит за публиката, и с тях може да се прави политика, както и с Олимпиадата: Комунистическата партия иска да демонстрира на народа си и на целия свят колко е загрижена за слабите представители на обществото. След като критиките към Китай не затихнаха по време на Олимпиадата, Параолимпиадата трябва да се превърне в голямото шоу за правата на човека. По фасадите на офис сградите и по цялата улица на „Небесния мир“ в сърцето на Пекин висят огромни транспаранти: на тях са изобразени спортисти, които се борят за топката, но седят в инвалидни колички или замахват с ракетите си за тенис на маса. Пред огромния стадион “Гнездото” чакат таксита с надписи, че са пригодени за пътници в инвалидни колички. За големия спортен празник 16-милионният град е направил опит да стане по-приветливо място за хора с физически увреждания. По данни на китайските медии държавните институции са инвестирали 6.7 млн. евро, за да улеснят достъпа до 60 забележителности. По метростанциите са инсталирани асансьори, в 600 автобуса по 17 линии вече могат да се качват хора в инвалидни колички. Някои подобрения обаче са само временни: така например кучетата водачи на слепи ще могат да се возят в обществения транспорт само до 17 септември. Според държавната статистика почти 6.5% от жителите на китайската столица, или 999 000 души, имат физически увреждания. В цялата държава, отново според официалните данни от 2006 г., това 83 млн. човека. В най-общ смисъл тези хора зависят от помощта, която им оказват членове на семейството. Положение, което не е много по-различно от това на хората с увреждания в България. Три четвърти от инвалидите в Китай живеят по селата със среден годишен доход от 380 евро. Техническа помощ от рода на инвалидни колички, уреди за четене или слухови апарати, са немислим лукс. Съвсем малка част от тях могат да се надяват да получат образование или работа, която да ги извади над минимума за преживяване. Хората с увреждания в Китай обаче се ползват със силна подкрепа: тази на Денг Пуфанг, окования в инвалидна количка син на бащата на революцията в Китай Дън Сяопин. По време на Културната революция (1966 г. – 1976 г.) младият Денг става жертва на трагичен инцидент. Заради тормоза на Мао към бащата, хунвейбините преследват и сина Денг. Той се опитва да избяга от мъчителите си като скача от четвъртия етаж на университета, в който учи. Оттогава е напълно парализиран. В началото на 80-те години Денг използва завръщането на баща си във властта, за да започне обществена дискусия по доскорошната тема табу за положението на хората с увреждания. През 1988 г. той създава Китайския съюз на инвалидите, помага в градовете да бъдат изградени рампи за инвалидни колички, да се обособят пътеки за слепи и да бъдат поставени светофари със звуков сигнал. Освен това по настояване на Денг държавата започва да отделя средства в бюджета си за създаването на училища и домове за инвалиди. Това е причината в момента поне две трети от децата с увреждания да получават поне начално образование. Малко преди началото на Параолипмийските игри в Китай влезе в сила антидискриминационен закон. При набирането на персонал предприятията се задължават да осигуряват квота от 1.7% за хора с увреждания. А който преизпълни минимума, може да очаква данъчни облекчения от държавата. Постиженията на Денг обаче не се приемат еднозначно. Критиците на режима в Китай смятат, че държавната политика за хората с увреждания е само средство за изчистване на собствения им имидж. В Китай все още се смята за напредничаво инвалидите да се пазят в домове, за да не ги вижда никой. А на критиците на държавната политика правителството препоръчва да не влизат в контакт с медиите. Пекинският спортен център за хора с увреждания струва 50 млн. евро. Повечето хора, които могат да тренират в него, са специално подбрани - като Хао Уенхуа. Понеже в китайските градове почти няма спортни клубове за инвалиди, в миналото Народната република изпращаше на състезания само малки отбори. За да може обаче в собствената си страна да има представители във всички дисциплини, държавата инструктирала съюзите на инвалидите да претърсят списъците си за възможни спортисти, които да бъдат изпратени на специален лагер за подбор. Който покажел потенциал, се класирал за следващото ниво, останалите се прибирали вкъщи. Избраниците живеят в луксозни стаи, с телевизор и компютър, за тях се полагат грижи и получават по 10 юана (1 евро) на ден. В останалата част от света практиките за политиката и финансирането на спорта за хора с различни физически увреждания са доста разнообразни и зависят от финансовото състояние на съответната държава. В България за подготовката на деветимата спортисти, които участват в Пекин, са отделени 190 000 лева. Въпреки минималния бюджет България има свой параолимпийски шампион от Сидни. Това е атлетката Иванка Колева, която на пук на всички лишения спечели златен медал в тласкането на гюле. През 2000 г. бюджетът на параолимпийската ни федерация е бил 56 000 лева. Във Франция държавната премия за спечелен златен медал на Параолимпиадата е в размер на 50 хил. евро. Испанската държава е известна сред параолимпийците с щедрите си бюджети за тяхната подготовка. В Обединеното кралство е организирана отделна лотария за по-доброто финансиране на спорта за инвалиди. Голяма част от спортистите в отбора на САЩ в Параолимпийските игри в Пекин са инвалиди от войната в Ирак. Правителството в САЩ е разработило специална програма War-Paralympics, която подготвя ветерани от Ирак за подобни спортни събития. Независимо от бюджетите на федерациите, атмосферата на Параолимпийските игри е неповторима. Там винаги побеждава неутолимата жажда за живот и самодоказване на участниците. Рекламни договори за над 100 000 долара До неотдавна атлетите с физически увреждания не представляваха интерес за големите компании и за разлика от колегите си без увреждания се състезаваха без рекламни договори. През 2008 г. обаче Hilton, McDonald's, Nike, Reebok, Hartford и Visa сключват все повече договори с атлети, които участват в Параолимпийските игри в Пекин. Засега сумите са скромни – сделките варират между 20 хил. и 70 хил. долара годишно, като има бонуси, ако атлетът се включи в параолимпийския отбор или спечели медал. Най-добрите параолимпийци печелят над 100 000 долара от реклама. Кратка история на Параолимпийските игри Начало на Параолимпийските игри дава неврологът Сър Лудвиг Гутман, който организира през 1948 г. в Стоук Мандевил, Англия, първите спортни игри за хора в инвалидни колички. Идеята е да бъдат организирани състезания за ранени ветерани от войната. Игрите са известни под името Stoke Mandeville Wheelchair Games. А първите официални Параолимпийски игри за хора с физически увреждания се провеждат едва 12 години по-късно през 1960 г. в Рим. Оттогава на всеки четири години игрите се провеждат в различни градове по света. Особено през последните години Параолимпиадите се радват на растящ интерес. Атлетите участници в Параолимпийските игри постигат почти толкова добри, а понякога и по-добри резултати, от колегите им на Олимпийските игри. Почти 4000 атлети от 135 държави взеха участие в Параолимпийските игри в Атина през 2004 г. Почти две седмици след края на 29-те Олимпийски игри в Пекин започнаха 13-те Параолимпийски игри. В тях взимат участие 161 държави с над 4000 състезатели. По време на игрите се провеждат състезания в 20 вида спортове и ще бъдат раздадени 471 медала. История на Параолимпийските игри 1948 г. Първите Летни олимпийски игри след Втората световна война се откриват официално на 28 юли в Лондон, Великобритания. В Ейлсбъри (градче близо до Лондон) на същия ден се провеждат игрите Stoke Mandeville Wheelchair Games. Сър Лудвиг Гутман решава да разшири тези игри и да ги направи международни състезания, които да се превърнат в Олимпийски игири за хората с увреждания. 1960 г. В Рим,Италия, за първи път се провеждат Параолимпийски игри. В тях участват 400 атлети от 21 страни (първоначално само такива, които се придвижват на инвалидни колички). 1964 г. В Токио, Япония, на втората Параолимпиада стартират 335 участнички и участници. 1968 г. Тел Авив, Израел, е столицата на третите Параолимпийски игри. Там участват 750 атлети от 29 държави. 1972 г. По време на четвъртата Параолимпиада в Хайделберг, Германия, на старта застават 1000 спортисти. 1976 г. На петите Параолимпийски игри в Торонто, Канада, за първи път взимат участие и спортисти с ампутирани крайници и зрителни увреждания. Атлетите са 1600, от 42 страни. В същата година за първи път в Ърнушълдсвик, Швеция, се провеждат и зимни игри. В тях за злато се борят 250 състезатели/ки по ски бягане от 14 държави. 1980 г. Арнхейм,Холандия, е локацията на шестите Параолимпийски игри, в които взимат участие 2500 спортисти от 42 страни. Вторите зимни игри се провеждат в Гайлу,Норвегия, където 18 страни изпращат 350 участници. 1984 г. След отказ на Югославия, зимните игри се провеждат в Инсбрук, Австрия. Летните игри се провеждат без участието на спортисти в инвалидни колички, в Лонг Айлънд,САЩ. Хората в инвалидни колички се състезават отново в Стоук Мендевил, Великобритания. 1988 г. Зимните Параолимпийски игри отново се провеждат в Инсбрук. В тях участват 397 атлети и атлетки от 22 страни. Лятната Параолимпиада се провежда в Сеул. Състезанията са на същите стадиони както и тези на Олимпийските игри. В Сеул участват 3053 спортисти от 61 държави. 1992 г. Тин, Франция, е мястото, на което се провеждат петите зимни игри. Барселона, Испания, очарова не само 3020 участници, но и публиката на 9-те Летни параолимпийски игри. 1994 г. Лилехамер, Норвегия, поставя нови, по-високи стандарти в Зимните игри. 1000 спортисти от 31 държави участват в Параолимпиадата. 1996 г. Атланта,САЩ, отбелязва нов рекорд при участниците в Летните игри. В състезанията се включват 3195 спортисти. 1998 г. В Нагано, Япония, се провеждат 7-ите Параолимпийски зимни игри. 2000 г. Сидни,Австралия, показа на целия свят какво е възможно при организирането и провеждането на големи събития. 4000 спортисти от 125 нации се борят за параолимпийско злато пред очите на 650 000 зрители. 2001 г. С общо решение на Международния олимпийски комитет (IOC) и Международния параолимпийски комитет (IPC) Параолимпийските игри трябва да се провеждат винаги 10 дни след края на Олимпийските игри на същото място. 2002 г. Солт Лейк Сити, САЩ, е мястото, на което се провеждат осмите Зимни параолимпийски игри. 500 спортисти от 35 страни се състезават за златните медали. 2004 г. 4000 атлети от 136 страни застават на старта по време на 12-те Летни параолимпийски игри в Атина, Гърция – родината на олимпийското движение. Провеждат се състезания в 19 дисциплини. 2006 г. По време на деветите Зимни параолимпийски игри в Торино, Италия, 477 атлети от 39 нации се борят в 4 дисциплини за общо 70 медала. Над 1000 журналисти отразяват събитието. 2008 г. 13-те Летни параолимпийски игри се провеждат от 6 до 17 септември 2008 г. в Пекин, Китай. Повече от 4000 атлети се състезават в 19 дисциплини. 2010 г. Десетата Зимна Параолимпиада ще се проведе във Ванкувър, Канада, от 12 до 21 март 2010 г. Очакват се 650 атлети от 46 държави. 2012 г. 14-те Летни параолимпийски игри ще са проведат от 29 август до 9 септември 2012 г. в Лондон, Великобритания. 2014 г. Сочи, Русия ще бъде домакин на 11-те Зимни параолимпийски игри.

Щастливи на село

Wed, 23 Jul 2008 14:11:00 +0300

Някои хора прекарват целия си живот в „искане“ да живеят добре, други просто го правят. Към втората категория принадлежат Филип и Теодора, които вече се устроили живота си в село Желен. Това е мястото, където се създава и отглежда културата на природосъобразния начин на живот, а думата екология се отнася не само за околната среда, но и за човешките отношения. Филип е един от основателите на сдружение за природосъобразен начин на живот „Тринога“. Той се събужда с изгрева, храни се с храната, която сам е отгледал, и работи, но не само на компютъра, както повечето млади хора, а най-вече в градината и с животните. Избрал е този начин на живеене и казва, че нищо не би го върнало в града. Проектът Сдружение „Тринога“ е основано в България през 2005 г., а моделът е взаимстван от едноименната френска асоциация, която съществува от 15 години. Идеята е пренесена и прекопирана на местно ниво. Мисията на сдружението е „обнародване“ на дейността за природен начин на живот, опазване и възобновяване на природната среда, популяризиране на екологията. Основателят на българската „Тринога“ Филип Кирилов заминава за Франция да учи биология. Случайно попада в Реюнион (където е френската „Тринога“) и прекарва там две години – от 2003 до 2005 г. Казва, че е много доволен от това, защото в университета не е имало какво да се научи освен гола теория. „Тринога“ функционира, като набира доброволци и им предоставя различни области на дейности, свързани с природната среда за постигане на устойчиво развитие. „Всеки доброволец избира с какво да се занимава и прави само това, което иска, най-важното е да е достатъчно мотивиран въобще да прави нещо“, пояснява Филип. През първата година от основаването на сдружението в Желен са идвали само негови приятели от ученическите години. Вече все повече хора са научили за мястото и доброволците се увеличават. Сега предстои реализацията на проект за Европейска доброволческа служба по програма „Младежта в действие“. Филип очаква в Желен две французойки, германка и австрийка. Той не крие радостта си от това, че моделът работи тук. Най-дългият престой на чужденец е бил 8 месеца, най-възрастният доброволец е на 64 години, а най-далечните места, от които са идвали активисти - Япония и Австралия. Най-често доброволците разбират за „Тринога“ в интернет на сайта на организацията (www.trinoga.org) или „от ухо на ухо“. Нещата започват с разяснение за дейностите в съответния период и с думите на домакина „при нас работата е в изобилие, а храната и отношението са добри“. На сбогуване 95% от гостите казват, че ще се върнат. „Най-хубавото е, когато хората ти благодарят, когато пишат в книгата за впечатления: „Вие сте ангели и тук е рай“, споделя Филип. Отговорността Филип е възприел философията на френското сдружение „Тринога“ за устойчиво развитие. Той обобщава разбирането си така: „Човек трябва да живее и да се ползва от ресурсите, които средата му предоставя, но да ги ползва по такъв начин, че за бъдещите поколения да останат поне същите ресурси, ако не и по-добри“. Приложение на тази философия в „Тринога“ се осъществява чрез три области на отговорност. Първата е околна среда или среда на живот. Тя дава суровината. „Тази среда ние я създаваме, за да живеем в нея, като се започне от установяване на растителна покривка от полезни растения, която да има етажна растителност и биоразнообразие, и се мине през борбата с ерозията – да се правят живи стени от растения и други природни материали“, обяснява Филип. Много важен момент от тази първа област е управлението на гората като възобновяем ресурс. „Ти можеш да режеш дървета, за да се грееш и да строиш, а гората да става все по-богата и все по-хубава, стига да се управлява добре. От изключителна важност е работата по възстановяване и грижата за изворните зони и водните жили”, коментира той. Вторият аспект на отговорност е социален или културен. „Това са всички специфични знания и умения, които трябва да се предадат на поколенията – от това как се пласти сено, до това как се отглеждат животните и как се приготвя сладкото от ягоди“, разказва основателят на „Тринога“. Селяните в Желен инстинктивно работят за устойчиво развитие и не се бият в гърдите, че го правят. С тях Филип постоянно обменя опит. Някои от местните хора са доста възприемчиви и вече си правят биоторовете от рецептите на „Тринога“ и слагат мълч в градините си . Третата област на отговорност се крие в икономическия аспект и обхваща сбора от дейности за производство на блага и услуги от сдружението и тяхната реализация. Той е инструмент за популяризирането на концепцията за устойчиво развитие, който обучава в устойчиво производство и устойчива консумация. 100% от приходите от дарения се реинвестират в околната среда и устойчивото развитие. Био- продуктите, произведени от “Тринога”, не се продават, а се подаряват. Филип вярва, че за да оцелее, човечеството трябва да спазва закона на икономия, защото в човешкото тяло всеки процес е икономичен, изразходва се точно толкова, колкото трябва. Той представя образно схемата на отговорностите така: „отглеждаме малинка (околна среда) – правим сироп по специална рецепта (социално - културен аспект) – подаряваме го на някои (икономически аспект). Предизвикателствата Тяхното съществуване и преодоляване е един от житейските принципи на Филип, а когато по пътя му има препятствия, самата трудност го мотивира още повече да се занимава. „С всяко нещо е така – нямаш градина, защото не знаеш как се гледа градина. После някой ти дава знание, ти даваш силата си и се получава. Най-важната крачка е да преминеш границата между това да искаш да правиш нещо и реално да го правиш“, споделя той. Казва, че е избрал този начин на живот, защото това е по-скоро морално задължение и мисия да се предават знания и умения на поколенията, а не романтична приумица. „Романтиката е наградата“, смее се той. А за хората, които не се решават да живеят природосъобразно, казва, че никой не трябва да се насилва, защото „можеш да заведеш магарето до извора, но не можеш да го накараш да пие“. Предизвикателствата, пред които се е изправил, не са малко. Работата върху себе си е от първостепенно значение за добрия живот. „Всеки, който идва тук, трябва да се пребори с егоизма и мързела, с границите, които сам си е поставил“, обяснява той и признава, че води същите битки, когато, изморен от работа в двора, пише проекти до 5 ч през нощта. Според Филип е много важно присъствието тук и сега. Във френската „Тринога“ в Реюнион доброволците са правили специални упражнения за концентрация. Да живееш на село е преди всичко плюс - от една страна, самата природа те зарежда много, а от друга - имаш възможност да се храниш с биологично чиста храна, която пък позволява много бързо да наваксаш енергията, която губиш във физическите натоварвания. „Трябва да си гъвкав, защото оттук минават много хора, които идват от различни места и трудно си нагаждат характерите, човекът е животното с най-големи претенции“, пояснява Филип. Началото Като всяко начало и в „Тринога“ нещата са започнали трудно. Най-трудното, по думите на Филип, е било да организира себе си. Иначе не е имало бюрократични пречки, разрешителното за дейността на сдружението е излязло за три дни от Софийския окръжен съд. Къщата, която Филип ползва в селото, е наследство от неговата баба, която я купува през 1975 г. Той е отгледан там и хората вече го познавали, когато се завърнал, за да се засели за постоянно. Признава, че още от детските си години е искал да живее така. Планът му е бил да забогатее във Франция и да си купи 300 дка в Странджа, но е пропуснал момента със забогатяването. Във Франция дори се наложило да живее в гората за известно време, а казвал на колегите си, че има квартира. Нямал дори палатка. В тези моменти се сетил за къщата на баба, много добре я визуализирал и направо се върнал в Желен. И въпреки че на национално ниво сдружение „Тринога“ е много добре приета инициатива, на местно равнище хората били разделени на две половини в нагласите си към младите природолюбители. Сега съотношението на одобрение към сдружението е 95:5 в полза на приятелите на „Тринога“ сред местното население. Първоначалният скептицизъм Филип си обяснява с исторически предпоставки и манталитет. Има много и най-различни лоши неща, които Филип е чувал за „Тринога“, но сдружението е винаги отворено за критиците. „Да заповядат, за да се запознаят с това, което се прави тук, и да видят как живеем, не сме скрити и затворени като секта“, казва Филип. В България, по думите на Филип, има много общности, които са подобни на „Тринога“ и се развиват добре. Филип е на мнение, че никога не може да става въпрос за конкуренция между тях и могат само да си помагат. Той е отворен да консултира хора, които се занимават с изграждане на екосистеми, и вече го прави. Единственото, което е важно за него, е да се трупа и предава знание на поколенията, защото е виждал хора, които тръгват с пари да правят такова място, но не се получава поради липса на специфични знания и умения. Всекидневие В къщите на „Тринога“ не се пазарува. Пари се харчат за жито, електричество и транспорт, сол, захар и олио и това е неизбежно, обяснява Филип. Засега му липсват само интернет и баня, но работи по въпроса да се сдобие с тях. Храната се набавя от животните и градината. Миналото лято сдружението си взима кокошки и коза. „Жито и коприва срещу яйца е супер-сделка, а козите са невероятно умни, могат да се дресират като кучетата, освен това дават мляко“, казва той. В началото не е знаел как се гледат животни, но опитът се придобива с времето и сега е лесно. Бабите и дядовците от селото всеки ден носят на младите какви ли не продукти. „Даже ти става неудобно, защото не можеш да си тръгнеш с празни ръце, ако си на гости. И ние се стремим да правим така“, допълва той. В „Тринога“ се отглеждат и коне от балканска каракачанска порода, която е изчезваща българска порода. Филип се е занимавал с отглеждане на коне в Англия, прекарва на Острова 6 месеца, а със спечелените пари си купува 6 коня и ги обяздва сам. Казва, че кончетата са много издръжливи, а и досега нито едно не е боледувало. Веднъж той имал инцидент, при който конят му паднал върху него по гръб. Неврологът, който го преглеждал, му казал, че ако това се случи на градски човек, със сигурност означава смърт или поне счупен гръбнак. Само движението и гъвкавостта му позволили да избегне фатален край. Филип си дава сметка, че откогато е влезнал в “Тринога” преди 5 години, няма завършена книга, но е усъвършенствал едно важно умение - научил се е да се учи. И от позицията на учещ се моли хората да садят дървета, защото е лесно и не изисква суперусилия, а дава много... Гората за него е неизменно богатство. bm

Мястото на мола

Wed, 23 Jul 2008 14:19:00 +0300

Един от големите въпроси на градското планиране, и то не само за София, е начинът, по който се правят прогнозите. При социализма имаше ясен разчет. Имаме определен брой работни места в дадено място и след това се правят разчетите за урбанистичните нужди на населението и семействата. Това е също планиране на вероятностите, затова прогнозите винаги се правят в оптимистичен, реалистичен и песимистичен вариант. Безсмислено е да се въвежда старото софийско жителство. Съвременното градоустройство регулира градовете по размер чрез стимулиране и създаване на работни места, данъчна политика и чрез изграждане на градската инфраструктура. Но най-важно е териториалното регулиране на града. Като че ли нагласата у нас е да се предоставя възможност за териториално разрастване на градовете. Обхващат се все повече периферни територии и се обръща малко внимание на селища, разположени край големите центрове, които също могат да придобият градски статут. Реално погледнато, ние нямаме никакъв инструмент за регулиране на развитието на градовете като размер и съдържание, оттам идват и проблемите с тяхното пространствено планиране. То трудно улавя тенденциите на развитие на обществото. Ние всъщност нямаме и сериозни икономически анализи, нямаме социологически проучвания за нагласите и потребностите на съвременното население. Социолозите обслужват само политическите процеси и нагласите за изборите и всъщност са длъжници на страната в тази насока. Стихийното спонтанно нарастване на трудовия пазар води и до стихийност в процесите на планиране, несигурност и набъбване на два или три големи града. На първо място са София и Варна, и не можем да прогнозираме и овладеем този процес. За да имаме естествено ограничаване на населението в София, трябва да имаме поне още 5 или 6 града със сериозен трудов пазар, с разнообразие на дейности с голям потенциал. Освен Варна такива градове трябва да станат Пловдив, Русе, Плевен и т.н. По света се правят балансиращи ядра, които имат относително не по-лоши условия за реализация от столицата. Според теорията, един град от около 500 хил. жители вече предоставя всички условия, съществуващи и в един над милионен град. За съжаление, инструменти за такава политика няма. Никой не си е поставил за цел да регулира демографското състояние на населението у нас, а без това не може да се говори за териториално управление. В урбанистичен план не се експлоатират и инфраструктурните коридори, за да се стимулира развитието на няколко града, така че България да не се превръща в някакъв условен октопод, чиято глава се намира в София и изсмуква и обезлюдява цялата страна. Имаме една хармонично развила се селищна мрежа, но сега тя се изпразва от съдържание. Ако през 2050 г. българите наистина станат 5 млн., не мога да повярвам, че 2/3 от хората ще живеят в три големи града - София, Пловдив и Варна. Никой не използва инструменти като данъците. В САЩ един град е скъп или евтин, ти избираш къде да живееш. Качеството на живот също се различава. Има центрове на градове, които опустяват, някои отново се заселват. Идеята е, че в една нормална икономика трябва да има средства за регулиране на тези процеси. Например във Франция се построиха няколко метрополии на равновесие. Самата столица Париж бе заобиколена от сателитни градчета с 200-250 хил. жители, които облекчиха града. София има подчертано центрична структура. Това е главната причина за тежкия живот на града. Всичко се насочва и минава към и през центъра. За да стигнете от “Младост” до “Люлин” безсмислено минавате през жълтите павета. Ако в “Люлин”, “Младост”, около Ботевградско шосе, Ломския форт – там, където са старите градски средища, се развият ядра, които да не ви карат да ходите за всичко до центъра, това ще облекчи старата част на града. Теорията и практиката са ясни, трябва да има облекчаващи пръстени, да има тангенциални трасета, които да позволяват да отидеш от една до друга точка без да минаваш през центъра. Тоест, да има една полицентричност. Или това, което важи за цялата страна, да важи и за столицата. София има потенциал за това, макар че много ценни терени бяха похабени, например по маршрута на метрото към “Люлин”. След като бяха отчуждени, общината не трябваше да ги връща. Това щеше да бъде една чудесна ос. Сега всичко се застрои стихийно и в ненужни обеми. Голям инвестиционен хит в момента са големите търговски центрове, тези сандъци или салатиери. Всъщност те изобщо нямат място в центъра и навсякъде по света са в периферията, защото изискват много място за паркиране, привличат много хора, докато старите улици нямат тези габарити за обслужване. Освен това моловете изсмукват старите традиционни градски части, атмосферата на тези пространства, живите улици, където срещаш хората в магазините, кафенетата. Моловете имат своето място във втория или третия градски пръстен. Изобщо големите търговски центрове нямат място в старата градска част. В момента има известно освестяване по отношение на археологическото наследство в Стара София, но за съжаление сградите от миналия век, които са първата ни европейска архитектура, всеки гледа ако може да разкара, а в най-добрия случай да запази една фасадка. Но аз се надявам, че Столичният общински съвет ще се върне към идеята за обявяване на централното градско ядро за архитектурен паметник на културата. Проблем е и паркирането в центъра на София. Факт е, че в момента има нужда от подземни паркинги, защото тук се паркира само на открито. Заложено е увеличаване на работните места, което означава нужда от паркоместа. Трябва обаче да запазим и жилищната част на центъра, защото постоянно живеещите там му придават колорит. Но паркингите не трябва да обслужват паразитното движение в центъра, тези които преминават. Колкото до намерението за пренасяне на административния и правителствен център между 4-ти и 6-и километър, аз лично се съмнявам, че при сегашните условия въпреки подкрепата на премиера идеята ще се реализира. Начинът, по който се планират и реализират проектите в София, сочи, че това ще изисква поне 10 години и едва ли ще има приемственост за идеята. Започваме нещата от средата. Никой не ни гарантира колко чиновници ще имат нужда от работни места там. Дали не трябва да се строи не само правителствен, а изобщо голям градски център там? В района издъхват и комуникациите. Нужен е мениджмънт за такъв проект, но и него го няма. Изобщо нужен е мениджмънт на града за устойчиво развитие и политика. Едно село или малък град като Каварна по-лесно могат днес да имат кмет мениджър, отколкото София. Софийският кмет е политическо лице, но неясна остава ролята на екипа около него. Нужно е създаването на едно дружество, което да работи за общината и да закупува свободни терени. Например, когато е бил разработван планът “Мусман” през 30-те години, цар Борис и кметът инж. Иванов налагат блокада върху цените на градските имоти, за да не се спекулира с тях. Същата политика виждаме в либерална държава като САЩ. У нас обаче имаме един беззъб Закон за устройство на територията, който не регламентира ясно кога може да се приложи конституционното допускане да се изземват терени за обществени нужди. Ако продължи стихийната градоустройствена и демографска политика можем след време да станем свидетели на обратната тенденция. Лошото качество на живот ще доведе до запустяване и разрушаване на сгради, до отлив на хора, до спад на цените на имотите. За да се избегне това, столицата се нуждае от планирано устойчиво развитие. За съжаление държавата днес не осмисля икономическата и социалната роля на териториалното планиране. bm

Вместо да озеленяваме - застрояваме

Wed, 23 Jul 2008 14:24:00 +0300

Ние, които живеем в големия град, само сме чували, че някъде правят референдум, ако трябва да се отсече едно (!) дърво. Че местят трасето дори на трамвай, ако преминаването му заплашва дървета. Че спират магистрали, ако собствениците на земя и гора не искат пътят да доведе до изсичане и нарушаване на ландшафта. Чували сме. Но в родната ни действителност виждаме обратното - непукизъм и вандалщина унищожават зеленината, с която дишаме, сред която работим, почиваме. Тоест, виждаме как наистина сечем клона, на който седим. Новото строителство безпрекословно се намести в празни доскоро територии в София, дори в такъв китен квартал като “Лозенец”. Изчезнаха т. нар. зелени клинове, които вкарваха въздух от Витоша. Въпреки забраната много високи сгради затапиха свежия полъх от планината, към нея настъпиха и продължават да настъпват цели селища с баровски къщи, скрити зад високи плътни огради. Планината страхливо взе да се свива като шагренова кожа. А колко столици могат да се похвалят с място като Витоша? Само в столицата от 27 000 дка преди 15 години сега зелените площи са с 1/3 по-малко, т.е. под 18 000, твърдят екоактивисти. Пропуските в законите позволяват строителството да бъде хем законно, хем да е в контраст с обществения интерес. И така полека-лека от озеленяване се върви към застрояване. От бюджета на общината за 2007 г. само около един процент (3 млн. евро) бяха милостиво отделени за зелената система, и то единствено за поддържането й. При необходими поне 20 млн. според експерти. Дългосрочни програми за изграждане на паркове и зелени площи - изискване, което фигурира в общинската наредба за изграждане и опазване на зелената система, засега не се правят или се правят частично от различни звена на Столичната община, но без необходимата координация. Дори специалистите в бранша признават, че зеленината в столицата ни е малко, а това, което го има, е занемарено. През 80-те години се засаждаха по 5-6 дка. с цветя, сега тази красота се е свила до декар, декар и нещо. Колкото до контрола, той дори в съседна Румъния бил на много по-високо равнище. Законово разрешение за сеч на дървета се дава по силата на два закона и една наредба по добре отработена система. Доста дълга, но за сметка на това неефективна... Глобата за незаконна сеч пък стига максимум до 500 лв. “Ще събираме пари за дело срещу общината, ако тя приеме план, който не ни харесва”. Заканиха се преди дни поредните оставени с по-малко кислород столичани - този път от "Младост". Около 200 жители протестираха срещу презастрояването на един от най-големите столични квартали. "Искаме си игрището пред блок 30!", "Стига безобразно строене!", "Да на зелените площи!", "Кой поръча на архитектите да направят тези планове!", бяха част от протестните лозунги пред районното кметство. За последните 17 години зелените площи в "Младост" са почти напълно заличени от нови сгради. Варна също оказва се, отдавна не е сред най-зелените градове. Напоследък първо място държи Несебър според специалисти. Там вече е въведена и електронна система за дистанционно поливане на зеленината. Навсякъде по света все повече хора се местят от селата в градовете, тъй като там има повече работни места, а селското стопанство не осигурява достатъчно доходи. Така градовете все повече се разширяват. Губи се свободна, незастроена природа. Докато през 1900 г. само 15% от населението на планетата живее в градовете, то през 2000 г. за пръв път то е повече от половината в градове с над 100 000 жители. Тенденцията е силно увеличаваща се. Ако градовете растат по-бързо от световното население, качеството на живот там намалява и проблемите с околната среда стават трудни за овладяване. Тенденция, видима с просто око и в нашата столица, към която се стичат все повече и повече "пришълци" откъде ли не. Проектът “Урбан одит” (www.urbanaudit.org) на Евростат оцени качеството на живот в градовете в Европа на основата на 258 града от Европейския съюз и установи, че в повечето области, които се отнасят до качеството на живот, Виена е сред първенците. Тя с право може да се нарича град образец и по отношение на околната среда. Кое обаче я прави такава и как е организирано опазването на околната среда? Голяма роля за високото качество на околната среда във Виена със сигурност играят зелените площи - почти половината от територията на Виена е зеленина. Ако говорим за организацията, то виенските паркове, градини, озеленяването и защитените природни зони попадат в ресора "Околна среда" и по-конкретно - магистратски отдел 42 на община Виена "Виенски градски градини". А от данните, които ни предоставиха любезно от бюро "Компрес" - София и неговата ръководителка Ирина Симова, свят да ти се завие: всеки двадесети квадратен метър във Виена е градски парк (обща площ на Виена: 414 кв. км); около 100 000 дървета по алеите; годишно близо 2500 нови засаждания на дървета; четири пъти годишно разсаждане в паркове, саксии, пешеходни зони и улични островчета; около 260 000 броя пролетни цветя през февруари и март; около 1 000 000 броя луковици изникват през март и април (засадени още през есента на предната година); пролет и есен засаждане на дървета, храсти и иглолистни дръвчета и т.н. Няма друг голям европейски град с толкова много зеленина - общо 20 000 хектара, което е около половината от градската територия. Опазването на дърветата в големите градове добива все по-голямо значение, категорични са специалистите. В последните десетилетия различията между градския и селския климат стават все по-големи. Замърсяването на въздуха, повишаването на температурата, вятърът и сухият въздух са градските предизвикателства. Така зеленината трябва да се погрижи да върне увредения градски климат към нормални стойности, за да направи живота на хората приятен и поносим. Спомената вече Виена има свой Закон за защита на дърветата от 33 години. Той защитава всички дървета, чийто дънер на височина 1 метър има поне 40 см обиколка - независимо дали е в частен, или обществен имот. Те могат да бъдат отстранени само след специално институционално разрешение и при определени критерии. Разрешителните за сеч се издават от съответните районни кметства и се проверяват от експерти на "Виенските градски градини". Годишно във Виена се издават 300 разрешителни за отсичане на около 10 000 дървета в частни имоти и се установяват около 100 незаконни отстранявания на дървета. В тези случаи се налагат солени глоби и принудително засаждане на нови дървета. В разсадниците вече се грижат за създаването на "уличните дървета на бъдещето" - от почти всеки дървесен вид е отгледана разновидност с форма на колона (короната се развива нависоко, а не нашироко). В напечените от слънце гръцки градове например има засадени по улиците портокалови дръвчета с широка корона. Плодовете им обаче не стават за ядене - просто горчат и изкушените да ги оберат остават разочаровани. Но те не са и посадени с такава цел, а просто да пръскат кислород... Ах, Виена, Виена! Само преди два дни пред порутена къщичка в китния някога квартал "Банишора" отсякоха останалите от предишния двор 4-5 дървета. Като бутнат и къщата, на това място ще цъфне поредното архитектурно недоразумение. Уви! bm

Един ден в главата на главния комисар

Wed, 23 Jul 2008 14:44:00 +0300

Уф! Снощи пак вечеря с тия нескончаеми Меглени – ако не е Кунева, ще е Плугчиева. Тия българи нямат ли други имена да дават на дъщерите си? Ама и двете не спират да говорят, как не им хващат езиците мускулна треска? Не ми стигат ирландците, дето не щат Европа да има ни конституция, ни президент; не ми стигат поляците, дето са вечно недоволни, че си намигаме с руснаците – ами и тия българи не се спряха бе! Единият брат кихнал на другия 120 милиона за пътища, жена му изкупила къра покрай бъдещата магистрала, да ни дере после с хиляда евро на квадрат. Ама то човек като погледне одитния доклад на Кейпиемджи, в системата на българите има такива роднини, дето в Брюксел не сме и чували... Що е то баджанак, например? А разните зълви, етърви и не знам какви още? Тия са по-зле и от гърците едно време. Ония, като ги назначиш в Брюксел и докато се огледаш, успяваха да домъкнат и уредят на работа цялото си родно село. Но у тях си крадяха от нашите пари само за себе си, нямаше ги тия безкрайни родове, наредени покрай структурните фондове. Иначе германците, дето изтеглиха късата клечка и издържат цялото ЕС, досега да са ни обесили. То, ако се замисли човек, и румънците не са стока. Само как изчакаха да ги приемем в ЕС и тутакси уволниха онази министърка – как се казваше, дето бореше корупцията – заради която изобщо ги взехме! А те веднага й отвинтиха главата и на нейно място сложиха бившия юрист на „Газпром”! И почнаха и те да крадат като за световно. И румънците заслужават да бъдат бити с пръчки на голо, но българите ще го отнесат накрая. Все пак румънците говорят на чист френски и тия, дето ги виждаме, са образовани я в Париж, я в Лион. Знаят как се връзва папионка и с кой нож се борави със „сьомга а ла гурмандьоз дьо пеи-ба авек дю сос беарне”. И не ни дразнят нарочно. А тия от БГ-то – освен бърборивите Меглени – са страшна пасмина, не знам откъде са ги събрали. И не е само, че ядат сьомгата с ръце, сърбат сос беарне с лъжицата за супа, а после се бършат в покривката. Вижте ги в Европарламента. Бълват само български, освен една дебела и рижава, дето говори на някакъв френски, очевидно усвояван по улиците на Заир. Не стига, че говорят само на техния си език, ами за каквото и да ги питаш, почват: „Абе вие с тези антибългарски кампании...” Нахална работа. Добре, че оня английски колега се изцепи във „Файненшъл таймс” миналия месец, да си знаят, че такива нахални и високомерни хора дори англичаните не са виждали. А точно англичаните са измислили нахалството и високомерието! Не, българите определено ме дразнят повече и от ирландците . То бива наглост, ама какво стана, като им спряхме парите? Шашнаха се за ден и половина, обещаха да реорганизират една камара агенции и да гласуват една дузина закони – и следващата седмица пак спряха всичко! Тия за какви ни мислят? За аквариумни рибки, дето помнят по двадесетина секунди? Прав е английският колега – страшна наглост, няма други такива. Тъмни балкански субекти. И никакви Меглени няма да им умият срама от челото. Има надежда, обаче. Току се изцепи някой там в парламента в София да им спуснем по някоя усмирителна риза. Ето, едната Меглена иска ние да й направим списъка с подозрителни фирми. Явно я е страх тя да го прави, ама нищо. Щом трябва, ще го спретнем. Ако си крал от проект – айде, метла оттука! Ще има да реват, че им обезглавяваме икономиката, ама не е така. Като махнем крадливите, останалите ще могат да си гледат работата по-спокойно. Или дето Мони Паси го измисли оня ден – да направим директива за пътната полиция и да им пратим наши катаджии. Много добра идея, ама защо само катаджии? Трябва да се обадя тук-таме и да го измислим като хората. Да им спуснем катаджии, прокурори, полицаи, съдии, министри и подобни – всичките с ранг „комисар”, да не ги подритват. Прав е оня каратист, дето е кмет на София – на тия им трябва политически борд, както едно време им нахлузиха валутен борд от МВФ. И какво? Сега на българите им е по-добре – ама защото от МВФ отнеха на правителството правото да печата кинти. Трябва да намерим начин да отнемем на правителството им и правото да краде власт и обществени средства. Ама само как казаха – „добре, бе, няма да крадем от европейските пари, само от българските!” Е, браво бе, хубавци, ама нали като откраднете българските, после ще трябва да ги заместваме с европейски? Оня път, след хиперинфлацията, кой ви пращаше помощи, бре серсеми? Щеше да бъде хубаво да имаше начин да гоним такива от ЕС-то, ама кой да ти очаква такива неразбории? Нали идеята беше, че щом си вътре, значи вече си се цивилизовал и няма какво да те налагаме със сопа по главата? Да, ама не. А сега какво? Само ако ти самият решиш можеш да напуснеш. Как да почнем да гоним българите, когато всеки момент ирландците могат да решат да се махнат? Англичаните и те само това чакат да вдигнат чуковете. Не, няма да разлайваме кучетата и да гоним българите. Ще вземат да се върнат при руснаците; то на техния президент, Седефчо ли беше, Гоце ли, колко му трябва? Ако опираше до него, България отдавна да е предложила на Путин да възстанови Варшавския договор, ама под името Софийски пакт. Сърбия щеше да се лепне веднага и цялата работа да се разтури отново, както през 1949 г. Не можем да ги изгоним. Само ще им спрем парите, ще им лепнем някоя предпазна клауза и ще ги гоним да пушат в коридора, когато гласуваме нещо в залата. Както с оня фашист, как беше, Хайдер, като взе властта в Австрия. Ама той поне бързо се омете, да не изпадне Австрия в немилост. Българите са по-нахални – каква епопея само беше, докато се махне оня с белите чорапи, Запалката май му викаха, беше шеф на вътрешните работи и голям другар на бандитите. Страшен зор, ей! Хайдер – абе махни Хайдер, даже Пиночет беше по-лесен! Ясно: борд за българите и парите – само под наш контрол. Няма какво българите да се месят в тая работа. Да си гледат министерствата, дето всичко живо дреме и само надига глава по обяд, да вари в кабинетите си манджи върху котлони от времето на Аденауер. Какъв административен капацитет, какви пет лева? Българските чиновници не могат да четат, камо ли да правят нещо... Важното е ние да даваме парите директно от Брюксел и изразходването да го надзирават наши хора. Ще ги командироваме из селата за по половин-една година, не е невъзможно. Трябва да говоря с Браун да им изпрати най-злите английски финансови чиновници. Българите за големи тарикатчета се имат, ама като видят на Браун финансовите командоси, гарантирано ще им преседне ракията. Уф, ама тия Меглени пак започнаха да ми звънят. Май ще трябва да им кажа какво реших, да ми се махат от главата най-сетне. Че после трябва да мисля какво да правя с ирландците, дето са двойно по-малко от българите, но са и двойно по-чепати. Поне не крадат, та все ще измислим нещо... bm

От карането на мотор глава боли

Wed, 23 Jul 2008 09:48:00 +0300

Мотористите са свободолюбиви хора, но в България карането на мотор докарва повече главоболия, отколкото усещане за свобода. Проблемите започват още с покупката. Докато за клиентите на автомобили вече всичко е регламентирано и максимално опростено, то за мотористите няма почти никакви условия. Лизинг на мотоциклет не се прави. Ако не сте събрали парите накуп, вариантът е да изтеглите потребителски кредит, който обаче е с доста по-тежки условия от лизинга. За сигурността на вашия мотор трудно можете да бъдете спокойни, защото застраховки също не се правят, или се правят много рядко и отново при по-тежки условия. Причината е очевидна: мотоциклетите се водят рискови превозни средства. В което е и най-голямата ирония. Дори и задължителната застраховка „Гражданска отговорност” наскоро беше увеличена за мотори, въпреки че те са извън употреба през половината време от годината (сезонът им трае 4 до 6 месеца в най-добрия случай). Законодателството също поставя желаещите да карат мотопеди или мотори в неизгодна позиция. В повечето европейски държави свидетелство за управление на мотопед може да получи всеки, навършил 15 години. В България възрастовата граница за каране на мотопед е 18 години, а за мотор над 250 куб. см – 21 г. За разлика от застрахователната и финансова индустрии, държавата не различава мотоциклетите от автомобилите в своето законодателство. Паркирането на тротоар е забранено и подлежащо на глоба нарушение, въпреки че моторът не пречи на пешеходците. Също така липсват специални места за паркиране като на Запад – навеси и стоянки, където моторът може да се паркира. А и при липсата на възможност за застраховане на мотора против кражба, винаги трябва да внимавате къде го паркирате. Много сериозен проблем за мотористите се оказва и състоянието на българските пътища. Мръсните и прашни улици, дупките, несъобразителните шофьори, са проблем и за автомобилистите, но далеч по-голям за тези, които карат мотори. В дупките с кола рискувате да счупите окачването или да спукате гума, докато с мотор буквално рискувате главата си. При толкова много пречки и рискове да караш мотор в България може да е породено единствено от страст, но не и от практичност, макар и според статистиките един мотоциклет да престоява в трафик два пъти по-малко време, да отделя по-малко вредни емисии и да заема четири пъти по-малко място от един автомобил (което на практика намалява и проблемите с паркирането). Трябва да настъпят много законодателни промени, за да може този вид транспорт да стане масов, като в Италия, Англия, Испания, Германия и почти всички големи европейски страни. Едва тогава мотоциклетистите в България могат да добавят към страстта си и голяма доза практичност. bm

Спорт и бизнес

Wed, 23 Jul 2008 09:55:00 +0300

Ако социализмът прокламираше “учение и труд”, то обикновената пазарна икономика наложи модела “бизнес и спорт”. И доколкото в първата формула не се съдържаше и капка персоналност, то демократичният модел отгледа и у нас млади, проспериращи специалисти, със завидни позиции в бизнеса и поведение на истински бизнес-босове, които през уикенда просто не можете да познаете. През цялата работна седмица те са авторитетни, в безупречни костюми и маркови аксесоари. А през уикенда сякаш се преобразяват и ако ги видиш на сърфа или делтапланера, не знаеш дали да вярваш на очите си. Но с безпогрешния си бизнес-нюх “младите лъвове” са прозрели, че ежедневната битка с конкуренцията, която се води на малката офис-арена, но на практика има огромни параметри, може да се компенсира единствено с пълно разтоварване, с крайно себеотдаване в някой от лудите спортове на нашето време. Така живее и Камен Кичев – регионален мениджър на Австрийските авиолинии за България, Косово, Македония и Черна гора. Току-що навлязъл в четвъртото десетилетие на живота си, той е постигнал тази позиция като етап от солиден стаж в авиолиниите на Австрия, предшестван от не по-малко солидно образование в Техническия университет в София и специализирано обучение по финанси в САЩ. Ако го попитате как издържа натоварената си програма (а напоследък към нея се прибавя и обществена работа в посока “туризъм”), Камен Кичев има готова рецепта: “Ето моделът ми: петък вечер е, прибирам се с късен полет от Виена (23.15) след тежък ден в Централата. Приятел ме чака на летището с натоварено кайт оборудване и тръгваме за Турция - да хванем ранен ферибот за култов остров, където прогнозата е неустоима. След 560 км с кола, после 2 часа с ферибот и още малко каране, най-сетне настава невероятния ден и се отдавам на вълните и вятъра – проверил съм прогнозата преди тръгване. В понеделник отново съм в офиса. Това е «любопитното» ми ежедневие...» Как един типичен «ЮПИ» е избрал спортните си увлечения? Защо просто не играе шах, бридж или тенис? В случая с Камен Кичев това е въпрос на семейна традиция – от дете той живее сред хора, които боготворят през лятот уиндсърфа, а през зимата - щеките. Днес оценява късмета това да му се случи: «Имах щастието да раста сред хора, които мислеха и бих казал – живееха за сърфа и ските. Децата обикновено казват «Ще стана космонавт, или полицай, или пък – рок-звезда» - споделя спомените си Кичев. «Аз обаче бях напълно сигурен какъв искам да стана – ски-учител през зимата, и инструктор по сърф през лятото...» Изглежда, че тази мечта в известна степен днес е начин на живот за младия бизнесмен. Той е определил пристрастията си към сноуборда (извън писта) и кайтсърфа. Това определено са спортове, чието практикуване изисква доста средства – и за екипировка, и за пътувания. Естествено, стилът облекло се отразява и на спортния екип – особено в спорта той е много важен, защото тук цената гарантира качеството, което да ти създаде комфорт и сигурност. Друга финансова характеристика на тези екстремни преживявания са и транспортните разходи: екзотичните дестинации, които предлагат най-добрите метео-условия, обикновено са с доста солена цена и, класирани като луксозни, не предполагат отстъпки или намаления. Но когато това е начинът ти на живот, когато съзнаваш, че успехът в бизнеса зависи най-вече от личната ти кондиция, а тя – от спортния хъс, сръчност и издържливост – тогава разходите за екстремния уикенд всъщност се превръщат в едно успешно капиталовложение – в здравето, в силата, в дългата младост. И ако допуснем мисълта, че този начин на живот не благоприятства контактите със семейството, значи грешим – и домочадието е заразено със спортната треска по сърфа и сноуборда и ако нежната му половинка понякога се оплаква от така преследвания вятър или дълбоките снежни преспи, то мъжката част страстно търси и преследва именно тези условия, при това с всички средства на съвременните комуникации. Тази страст е оформила и сериозен кръг съмишленици - приятелите (и семействата им, разбира се) също са фенове на силните усещания на сноуборда и сърфа. Пътуват заедно, спортуват заедно и заедно превземат офисите всеки понеделник, правят бизнес и пари и през цялата седмица и вътрешно въздишат в очакване на екстремния уикенд или годишните ваканции. И ако «манията» да преследваш вятъра и снежната покривка те води по най-екзотичните кътчета на планетата, то за бизнеса решения винаги се намират: «Със съвременните IT технологии е много лесно да импровизираш офис на безлюден плаж или под някой бор потънал в сняг.», твърди Камен Кичев, без да уточнява дали това е възможност или изпитана практика... Но философията на живота му е ясна – в нея бизнесът, интелектът и спортът създават онзи баланс, който определя индивидуалността на успелия човек. «Без спорта може би щях да се чувствам като човека от паметника на Кафка – без лице... Да обичаш сърфа и сноуборда не е лукс, а стил на живот и практикуването им е начин да оцелееш в съвременния свят». Има и още нещо – сърфа и сноуборда те потапят в природата, при това – в чистата природа, сред основните природни стихии, сред първичните природни елементи – водата, снега. Този допир дава сили, дарява здраве, зарежда с енергия. За да измине спокойна и резултатна още една напрегната бизнес-седмица. bm

Чисти дестинации

Wed, 23 Jul 2008 10:00:00 +0300

Напоследък хората като че ли се опитват да отделят повече време за себе си и стават все по-взискателни към мястото, където искат и отиват да почиват. За повечето туристи е важно по време на отпуската да се сдобият с нови впечатления и емоции, както и да възстановят силите си далеч от обгазените задушни градове. Затова някои все по-често се замислят за отдих в задгранични екзотични курорти. Пък и всеки иска да смени обичайната обстановка и като че ли да попадне в друг свят: недостъпното, неизвестното, далечното винаги привличат като магнит. Особено местата, все още незасегнати от цивилизацията, които са неизвестни за тълпи екскурзианти и поразяват с чистата си природа. Остров Мавриций В южната част на Индийския океан, недалеч от остров Мадагаскар е разположен Мавриций - приказно място с широка ивица от бели пясъчни плажове. Коралови рифове заобикалят острова от всички страни, затова морето е винаги спокойно. На Мавриций времето е подходящо за почивка през цялата година. Зимният сезон продължава от май до октомври, като средната температура е 22-25 градуса по Целзий. На брега на океана в най-живописните места са разположени повече от сто разкошни хотела. Но не се плашете - това не са бетонни постройки, а луксозни бунгала или няколкоетажни почивни станции. Навсякъде има басейни, барове, ресторанти, фризьорски салони, спортни и фитнес зали, сауна, магазини, а на плажовете се предлагат най-различни водни развлечения. Дори можете да направите разходка по океанското дъно. Сред природните забележителности са няколко водопада, свещено езеро и изгаснал вулкан. Северозападната част на Мавриций е прочута със своите спокойни пясъчни плажове, докато на югозапад океанът е по-агресивен, а ако обичате скалисти брегове - трябва да отседнете в южната част на острова. Сейшелите всъщност е държава в западната част на Индийския океан, разположена на Сейшелските и Амирантските острови на североизток от Мадагаскар. Тук ще стъпите в най-ситния пясък в света. Ще срещнете и невероятно разнообразие на флората и фауната. А повечето рифове крият съкровищата на стари потънали кораби. Хиляди разновидности на риби ще открият онези, които обичат дайвинга (гмуркане и подводно спускане). Класическият риболов е едно от най-разпространените и търсени от туристите развлечения. Почивайки на островите, можете да избирате сред широкия спектър на водните развлечения: уиндсърфинг, кану и други. На Сейшелите всеки ще намери за себе си интересни занимания сред великолепните чисти плажове, морските разходки, екскурзии из острова, както и обичайните дискотеки и други градски развлечения. Любителите на екзотичните ястия няма да останат равнодушни към необичайната сейшелска кухня. Програмата е наситена с развлечения, традиционни танци, народна музика и нощни пикници в един от най-чистите туристически кътчета на планетата. Френска Полинезия В южната част на Тихия океан са разпръснати 118 острови и атоли - вид ниски коралови острови, заобиколени от лагуни. Най-голям е остров Таити. Повърхността му е покрита с планински върхове и гъсти дъждовни гори. Множеството водопади се вливат в прохладни реки и ручеи, а поляните с тропически ярки цветя и оризовите тераси контрастират със златистата брегова ивица. Бора Бора - вторият по големина остров на Френска Полинезия, е идеално място за спокойна почивка. Бял пясък има дори в хотелите на острова, а кристално чистите басейни са обичаен атрибут на многото кътчета за релакс на острова. Спокойните води създават усещане за покой и уединение. Вечерта има невероятна гледка на залязващото слънце, а на сутринта прекрасна таитянка ще доплава до вас в кану с екзотична закуска от плодове. Бразилия е една от малкото държави по света, където все още са запазени кътчета, по които не е стъпвал кракът на цивилизован бял човек, а само лапите на маймуните и нозете на аборигените. Там могат да се открият участъци, покрити с девствена тропическа гора, острови с древни плажове и безкрайни реки. Бразилия стана известна на всички благодарение на футбола, самбата и разкошните карнавали. Често я наричат страна на контрастите. Именно тук влажни тропически гори, грандиозни планински върхове, непроходими джунгли съседстват с огромни мегаполиси, водопади с лазурни лагуни, разкошни плажове и мощни реки. А гигантските океански вълни до Бужиос са мечтата на всеки сърфист. Рио Арагуйа е известна на целия свят като раят на рибарите. Любителите на скалното катерене и на трекинга ще намерят доста паркове в околностите на Рио. Ослепителният син океан, чистите златисти плажове на Ипанема и Копакабана, нежните вълни, огромната чаша на Маракана, Захарната глава, девствените джунгли, статуята на Христос Спасителя на планината Корковадо - всичко това е Бразилия. Карибско море Република Доминикана е разположена върху две трети от остров Хаити, който се намира в центъра на Карибско море. Природата е доста разнообразна - от влажни тропически гори до кактусови пустини и планински полета. Климатът в страната е тропически, средната годишна температура е 25.6 градуса по Целзий. Доминикана е екзотичен край с разкошна природа, стотици километри белоснежни плажове, защитени от коралови рифове, прозрачни води, лагуни, реки, пищни гори и величествени планини. Прекрасните острови Свети Бартоломей и Свети Мартин дават отговор на въпроса дали съществува рай на Земята. Най-древната история на острова е тясно свързана с живота на великия пътешественик Христофор Колумб, затова тук има много архитектурни паметници в негова чест. Малдивите Кораловият архипелаг Малдиви е разположен в Индийския океан на югозапад от Цейлон, почти на самия екватор. Съставен е от 19 коралови атола, повечето от които са необитаеми. На Малдивските острови туризмът е широко развит: има много малки и големи хотели, обслужването в които съответства на 5-звездно ниво. Прекрасната местна кухня предлага богат избор от екзотични ястия. Почти на всички острови работят училища за подводно плуване. Туристите могат да играят тенис, голф, да се пекат на плажа, да се гмуркат, или да се отдадат на други интересни развлечения. Многобройните коралови пещери превзеха целия Малдивски архипелаг, богат на уединени лагуни, великолепни коралови рифове и бели пясъчни плажове, съчетани с кристално чистия топъл океан. Кой не би пожелал да посети изброените невероятни кътчета? Факт е, че в повечето случаи туристическите дестинации до Стара Европа, плажовете на Средиземноморието и Скандинавския полуостров осигуряват и познавателни емоции, и различни удоволствия. Но все пак удивителното, екзотичното и силните впечатления ви очакват именно в описаните най-популярни места за необичайна отпуска. Благодарение на прекрасната девствена природа, тишината и разкошните забавления, ще се почувствате като в рая. bm

Икономическо vs. устойчиво развитие

Wed, 23 Jul 2008 10:09:00 +0300

Въпросът за взаимовръзката между икономическото развитие и влошаването на състоянието на околната среда за първи път е поставен в международен дневен ред през 1972 г. на състоялата се в Стокхолм Конференция на ООН по проблемите на околната среда. След конференцията правителствата учредяват Програма на ООН за околната среда (ЮНЕП), която остава водеща институция в света в тази област. Комисията на ООН за устойчиво развитие е най-важният орган в този сектор в системата на ООН. Тя е платформа за специализирано знание и има имиджа на мотор на идеята за устойчиво развитие. Създадена е през 1992 г. с резолюция A/RES/47/191 на Общото събрание на ООН. Формирането й се случва по време на Конференцията на ООН за околната среда и развитието, наричана също Конференцията в Рио или Конференция за Земята. Задачи на Комисията са да следи за успехите на декларацията от Рио за околната среда и развитието и поставените с Агенда 21 цели. По-късно получава и задачата за изпълнението на плана за действие от Йоханесбург на международно, национално, регионално и местно равнище. Идеята Идеята идва от горското стопанство: не отсичай повече дървета от тези, които вече растат, и залесявай наново горите, за да могат твоите деца и внуци да ги имат. Използването на думата днес е по-широко. Устойчивостта се свързва предимно с екологичните проблеми на съвременния свят, но не е правилно да се разглежда отделно от социалните и икономически аспекти, защото без съобразяване с тях няма да се подготви посрещането на глобалните предизвикателства на бъдещето. След Конференцията на високо равнище в Йоханесбург, проведена през 2002 г., се променя парадигмата на стратегията за устойчивостта. Фокусът вече е върху концепции и методи за постигане на целите за устойчивостта. Освен това са приети и Целите за развитие на хилядолетието – те са съставна част на изпълнението на стратегията за устойчивостта. Но съществува пропаст между думи и дела заради липсата на финансови средства за реализирането на тези цели. До 2015 година са необходими допълнително 980 млрд. щатски долара за активиране на събирането на тези средства. «Развитие без разрушения» През 80-те години Програмата на ООН по околната среда (ЮНЕП) призовава към необходимостта от преход към «развитие без разрушения». През 1980 г. за първи път получава широк отглас концепцията за устойчиво развитие в Световната стратегия за съхраняване на природата, разработена по инициатива на ЮНЕП, на Международния съюз за опазване на природата, на Световния фонд за дивата природа. През 1987 г. в доклада «Нашето общо бъдеще», Международната комисия по околната среда и развитието отделя основно внимание на необходимостта от «устойчиво развитие», при което «удовлетворяването на потребностите ни днес не подкопава способността на бъдещите поколения да удовлетворяват своите собствени потребности». Тази формулировка на понятието “устойчиво развитие” сега широко се използва като базова в много страни. В основата на дейността на Международната комисия по околната среда и развитието и нейния заключителен доклад «Нашето общо бъдеще» е положена триединна концепция за устойчиво – екологично, социално и икономическо развитие. Световната конференция по устойчиво развитие през 2002 г. потвърди привързаността на световната общност към идеите за устойчиво развитие за дългосрочното удовлетворяване на основните човешки потребности при опазване на системата за обезпечаване на живота на планетата Земя. Традиционна икономика Появата на концепцията за устойчиво развитие подкопа фундаменталната основа на традиционната икономика – за неограничения икономически ръст. В един от основните документи на Конференцията на ООН по околната среда и развитието в Рио де Жанейро е посветен на измененията в характера на производството и потреблението и се проследява идеята, че трябва да се отиде отвъд концепцията за устойчиво развитие, когато се говори, че някои икономисти поставят под съмнение традиционното понятие за икономически ръст и предлагат търсене на схеми за потребление и производство, които да отговарят на съществените потребности на човечеството. Традиционната икономика твърди, че максимализирането на печалбата и удовлетворяването на потребителите в пазарната система, е съвместимо с максимализиране благополучието на хората и че недостатъците на пазара могат да бъдат поправени с държавна политика. Втората предполага, че краткосрочното максимализиране на печалбата и удовлетворяването на индивидуалните потребители в крайна сметка ще доведе до изтощаване на природните и социалните ресурси, върху които се гради благосъстоянието на хората и оцеляването на биологичните видове. Ресурси Прогресът на икономическата наука доведе до по-сериозно отчитане на природния фактор: от една страна, традиционните природни ресурси станаха дефицитни. И това се отнася не само за невъзобновяемите ресурси, но и за т. нар. възобновяеми ресурси – ресурси на екосистемите и на биоразнообразието. Така, както природата е основа за живота на човека, нейната деградация при съществуващите икономически отношения се отразява отрицателно на социалните отношения, съдейства за увеличаване на бедността и за влошаване на структурата на производство и потребление. От друга страна - много възобновяеми природни блага не получават дължимото им остойностяване, и са подложени на изтощение и деградация. Заради това е необходим преход към екологична икономика и икономика на устойчивото развитие. В същото време взаимодействието на социалните и екологичните фактори доведе до разглеждане на още един фактор за производство – на социалния капитал. Съставки Концепцията за устойчиво развитие се появи в резултат от обединяването на три основни гледни точки – икономическо, социално и екологично развитие. Икономическият подход към концепцията за устойчиво развитие е основан на теорията на Хокс-Линдал за максималния поток на съвкупния доход, който може да бъде произведен при условия в крайна сметка на съхраняване на съвкупния капитал, с помощта на който се произвежда този доход. Тази концепция подразбира оптималното използване на ограничените ресурси и използването на екологични – природни, енергийни и спестяващи материали технологии, включващи добив и преработка на суровини, създаване на екологично приемлива продукция, минимизиране на преработваните и унищожаването на отпадъците. Но при решаването на въпроса за това какъв капитал да се запази – физически или природен, или човешки – и в каква степен различните видове капитал са взаимно заменяеми, а също така при стойностната оценка на тези активи, особено на екологичните ресурси, възникват проблеми за правилната интерпретация. Появяват се два вида устойчивост – слаба, когато става дума за ненамаляване във времето на природния и произведения капитал, и силна, когато трябва да се намали природният капитал, при което част от продажбата на невъзобновяеми ресурси трябва да се насочва към увеличаване на ценността на възобновяемия природен капитал. Механизмът на взаимодействие на икономическите и екологичните елементи породи нови идеи относно стойностната оценка и интернализацията на външните въздействия на околната среда. bm

Обществена ли е обществената телевизия на България

Wed, 23 Jul 2008 10:27:00 +0300

Добре, че се случи драмата с Европейското по футбол (ако някой не е разбрал, то за първи път не се излъчи по ефирната, достъпна за целокупния български народ БНТ, а по кабелния канал “Диема”), за да поразсъждаваме за обществените функции на БНТ. И ето че се налага първата скоба – въпросът доколко БНТ е обществена телевизия, след като се субсидира от държавния бюджет и като бонус медийният закон й е определил добър обем рекламно време на всеки телевизионен час. При това смесено финансиране българският зрител би трябвало да бъде доволно глезен от „Старата дама” и освен да бъде изцяло и подробно информиран, следва да бъде развличан, да бъде образован, изобщо да бъде център на програмните замисли и реализации на БНТ. Случи се така, че първа изпищя една огромна аудитория – тази на футболните запалянковци. И тук не става дума само за екстрата да имаш кабелен доставчик в дома си, а за изграждания половин век навик именно „Каналът” да те вкара в големите европейски стадиони, да те направи участник в един спортен празник, а не само да те обсипва с грозни новини за това кой колко откраднал, кой не платил, кой натопил един любим български отбор, кой прекършил вярата ни във възможността да има и добри чудеса. Говорим за същия този „Канал”, който няколко години след първия тв сигнал събираше у по-заможните семейства почти целия квартал, за да позволи на едни отрудени хора да се почувстват част от големия спорт, част от света – и то значима. Това лято – 2008-о, обърна нещата. Не че българинът няма достъп до кабелната телевизия, но той разбра, че „Каналът”, на когото вярва и в добро и в зло, не е могъл да си позволи подобен разход, който забележете – “Диема” не само си е позволила, но и го е възстановила от рекламните приходи още преди полуфиналите! (Това беше втората скоба). Възможно е БНТ, увлечена в отговорната мисия да избере най-точния български евросимвол, или пък в нещо по-малко значимо, да не е пресметнала тази възможност да закърпи бюджета си? Но кой знае защо все ми се върти в главата идея за нещо доста добре пресметнато – е, не за целия български футболен свят, но поне за няколко ценители, няма да уточнявам какви и на какво. Защото ако някой някъде прошушне, че става дума за обикновена глупост, ще тръгнат едни мисли, едни терзания, едни съмнения и спрямо избраните шефове, и спрямо тези, които ги избират. И честно казано, не знам кое е по-доброто – да признаеш, че си глупак, или да замълчиш, “да се снишиш” като голям играч (от кой ли отбор?). Добре приглася в хора на глупците и СЕМ със закъснялата си грижа “да откликне на конституционното право на гражданите да бъдат информирани”... Отдавна не бях срещала формулировка, по-достойна за ботевото сравнение “смешен плач”. И ако не се бяха чули от самия екран на БНТ различни версии, различни финансови лимити и ако строгият глас на генералния директор не ни беше заплашил, че БНТ може да не излъчи и националното първенство, може би щяхме да си останем само с воплите на онези 85 мъже от онзи край далечен, където кабелният оператор още не е стигнал, и нямаше да си зададем въпроса каква е по предназначение БНТ. Тя всъщност е държавна телевизия и това определя нейния програмен профил – би трябвало да ни информира за всичко, което става в държавата и в света, да обхваща всички институции и да ни остави да потърсим забавление сами, защото тя така и не го прави добре. А в случая с Евро 2008 дори и не поиска да го прави. И тук ще намеся злополучния медиен закон, който все приравняваме към европейските стандарти, но го правим някак не толкова равно. Защото, ако го подравним добре и правилно, БНТ трябва да се прости с рекламите и да ориентира програмната си политика към формата “медия - официоз”. В това няма нищо обидно, само че БНТ ще трябва да преосмисли изцяло програмната и кадрова си стратегия и от дом за не толкова нежни души да се превърне в работеща по строги правила и отчетност структура. Почти усещам упреците, че разсъждавам така, защото отдавна не съм в сградата на БНТ, но повярвайте – истинският медиен живот отдавна й отне правото на център, нищо, че тя още не го знае или несполучливо играе, че не го чува. Двадесет години след началото на демократичните промени и функционирането на пазарната икономика днес националната държавна телевизия, за да изпълни предназначението, което й е възложено и което я издържа, трябва да осъзнае, че всъщност е една по-голяма или по-малка производствена мощност. Това автоматично я обвързва с понятието „бизнес”. Затова и тя трябва да има бизнес план (който у нас по всеки повод изискват дори и от производителите на пуканки), трябва да си направи добре сметката докога ще я финансират, кога ще започне да се самофинансира и ще дойде ли мигът на печалбата. И ето трета скоба – в повода “Евро 2008” БНТ трябваше само да прецени възвращаемостта, да не говорим, че точно този разход би трябвало да й е предвиден още при съставянето на бюджет 2008 г., а пък възвращаемостта и печалбата – добре дошли. Такава е сметката “по бабешки”. А иначе в съвременната пазарна икономика всяка частна медия още в периода на идеен проект прави и своя бизнес план, с ясното съзнание и за размера на инвестицията, и за пренаселения медиен пазар, и за необходимото време да намериш своята аудитория, и за необходимостта тя, аудиторията и нейните интереси, да намерят не само отражение в тв продукта, но и своя рекламен дял. Възможно ли е това? Да, ако излезем от инерцията и освен да информираме и забавляваме съмнително зрителя, добавим и уважение към него. Да, ако разграничим строго начина на финансиране и ако го спазваме... И ако случайно националната медия поизтръска все по-остаряващия програмен чувал и попрегледа лицата , за които не е чак толкова хубаво да остаряват пред очите ни (не всички, поне не и Радина Червенова...), тя - “Старата дама”, БНТ, “Каналът”, може отново да стане необходима. Да раздвижи приспаните от самата нея емоции на аудиторията си, да възвърне вярата на онова пристрастие на българина към традиционните неща, за да се чувстват хората пред екрана й като че ли се връщат в дома си – пълен със спомени, с доверие, с топлота, с нещо скътано специално за теб... Това все повече изглежда като илюзорна възможност, а все повече годинките на БНТ се бележат от грозни пропуски – то не би проспано слънчево затъмнение, а сега и подминат европейски футболен шампионат... И колкото и да е мил на българите този роден телевизионен дом, чийто синоним е БНТ, в днешния разнообразен медиен пазар никой няма да прости отсъствието на факта, отнемането на блясъка на каквото й да е първенство, камо ли на такова, което помирява разноцветни фенове, събира поколения и по свой начин ни прави единни, щастливи граждани на този толкова шарен свят. bm

Кой ще става журналист?

Wed, 23 Jul 2008 10:33:00 +0300

Всяко лято по време на кандидатстудентските кампании сериозно място в новинарските емисии заема конкурсният изпит по журналистика за вход към Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет. Сякаш електронните медии сами искат да повишат престижа си, показвайки кадри с напористи младежи, които устремено вървят по избрания път. Да, журналист звучи гордо. И година след година хиляди млади хора с големи очаквания, необуздани мечти и озъбени амбиции дават най-доброто от себе си на белия лист, за да премерят сили и да станат част от онзи измислен елит, призван да бъде посланик на истината. Тази година битката ще бъде още по-жестока. Във факултета има едва 30 места за редовно обучение и 15 за задочно в степен бакалавър. Само на предварителния изпит през юни са се явили 758 души. Каква е истината? Журналистиката е повече занаят, а не научна област, която заслужава да й се посветят четири-пет години от живота в четене. Практиката учи най-добре. В работната среда, много от дипломираните журналисти разбират, че трябва да забравят всичко и да започнат отначало. Всяка медия е един своеобразен факултет по журналистика със свои правила и закони. В университетите на по-развитите държави такава специалност просто не съществува. Ако някой иска да упражнява професията, преминава курсове или практика, след като вече е станал дипломиран специалист в друга област. Журналистиката не е теория, която може да бъде научена и приложена, а по-скоро поле на действие, в което от първостепенно значение е личността на човека. Тоест, в университета никой не може да създаде умения, които не притежаваш. Могат да те научат как да структурираш въпросите си преди интервю или как да се държиш пред камера. А тези умения в работна среда се усвояват за не повече от седмица. В медийния бизнес се разпространява мнението, че когато става въпрос за прецизна, а не за „разгласяваща“ журналистика, е по-добре да се наемат на работа хора, които са тесни специалисти в някаква област (напр. политология, икономика или културология) и които имат умения да пишат и да говорят добре. Завършващите журналистика имат твърде бегла представа за голям спектър от явления в обществения живот. Винаги личи, когато някой говори за инфлация, преки чужди инвестиции или външен дълг, без да разбира какво е това. Това е не само смешно, но и обърква аудиторията. Стоенето пред камера и дикцията могат да се научат директно в практиката или в краен случай в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, където качеството ще е по-добро. Медиите се променят. Според все повече изследователи иновациите в технически план ще доведат до смъртта на професията журналист. В световен план хората се ориентират към новите медии като източници на информация. Все повече анализатори говорят за експанзия на интернет медиите и това как останалите средства за масова информация ще губят позициите си или просто ще се стигне до силна конвергенция между радио, телевизия, печат и мрежа. Във Факултета по журналистика и масова комуникация думата „интернет“ присъства твърде рядко. Практически студентите учат нещо, което няма да им трябва. Техническата база на факултета е остаряла. В условията на преход от аналогово към цифрово излъчване все още се ползват аналогови носители, които, след като се научиш да боравиш, ще ти бъдат абсолютно безполезни. Има преподаватели с изтекъл срок на годност и антични разбирания. В по-голямата част от учебниците се повтаря едно и също или са толкова зле написани, че не е интересно и да ги четеш. Във ФЖМК избухна и скандал със случай на сексуален тормоз от преподавател към студентки. В ХХI век един от най-престижните факултети на Софийския университет все още няма компютърна зала за студенти (всъщност носят се слухове за такава, но тя стои заключена и не може да се ползва) и електронна библиотека. Едно от крилата на факултета е в окаяно състояние, но, слава Богу, не се срути върху главите на студентите. Сега тече ремонт...Дано приключи скоро! По време на семестъра аудиториите са празни, по-голям процент от студентите работят, вместо да посещават лекции. Изглежда в един момент студентите разбират, че това е по-полезно. Тотално отсъства пунктуалността, характерна за учебните и академичните среди. Често датите и часовете за изпити се уговарят в последния момент. Все пак във “факултета на славата“ се случват и някои положителни неща. Сред преподавателите има и такива, които осъзнават необходимостта от реформи и модернизация. Най-хубавото, което се случи във ФЖМК, е стартирането на проекта за студентска телевизия. Това предизвикателство пред екипа ентусиасти ще покаже дали и доколко „студентска“ може да бъде една медия в България. bm

Търси се майка за Митко

Wed, 23 Jul 2008 10:43:00 +0300

Той е едно деликатно и възпитано момченце на 12 години. Отличен ученик е в столично училище, владее добре английски и испански език. За да ги научи, са се погрижили родителите му - Стив и Мария - филипински граждани със статут на продължително пребиваващи чужденци в България. Те самите са много работливи и са го свикнали на труд, на уважение към традициите в семейството и по-възрастните. Създали са му и куп хубави навици, които ще му помогнат в живота. Незнайно защо съдбата обръща гръб на Митко. Налага се майка му и баща му внезапно да заминат за родината си по спешни наследствени дела. Минава месец, после втори, трети... Те правят опити да се върнат в София, но не успяват. Нищо, че тук имат собствено жилище и в него всеки ден ги очакват с нетърпение Митко и по-голямата му сестричка. Драмата за детето, останало без грижи, е голяма. Но трябва да преживее още една, по-жестока. Едва сега то разбира, че всъщност Стив и Мария не са истинските му родители. Те са го взели, когато е бил бебе на 8 месеца с желанието да го осиновят, да му дадат възпитание и добро образование. Само че се оказва, че законът не разрешава на филипински граждани да го сторят. Това обаче не им пречи дванадесет години да се грижат за него и да го обичат дори повече от родната си дъщеря, която вече е на 18 години. Момичето обаче не може да се грижи за Митко и той става контингент на социалните работници. И започват тегобите на това интелигентно дете. Ами сега, къде да го настанят? Най-логично е при биологичната му майка. Социалните служби започват да я дирят и успяват да намерят адреса й. Жената живее в едно врачанско село и отдавна си е създала семейство, народила е куп деца. Още преди 12 години е подписала декларация, че се отказва от бебето си Митко. И сега не се интересува от него, не желае да го приеме в многолюдната си ромска фамилия. Биологичният баща на момчето е някъде в Испания на гурбет и не може да бъде открит. Тогава? Всичко около Митко се сгромолясва със страшна сила. Настаняват го временно в един от столичните домове за деца, останали без родителски грижи, в който живеят още 500 по-големи и по-малки момчета и момичета. Те определено не го харесват, не е като тях. Тих е, скромен е, чист и възпитан. Гледат на Митко като на бялата врана. Не го искат за приятел и той страда, не го канят да играе футбол. Детето е стресирано. То не проумява как може да се присвояват чужди книги, чужди дрехи, как на съседното легло в дома някой може да прави секс. Митко посърва. Ето го, вече четири часа чака уплашен пред съдебната зала и мълчи. С възпитател от дома трябва да се явят на дело, на което да се реши официално настаняването му в дом за изоставени. Казано му е предварително да внимава какво ще говори пред съдията. Иначе няма да го вземат в дома за деца без родители и няма да го запишат в регистъра за осиновяване. А това значи сбогом на мечтата за нови майка и баща. Детето и без това не иска друг да се грижи за него освен Стив и Мария. Но кима с глава. С извинителен тон пита: господине, какво ще стане с обяда ми, нали го дават до 14 часа? Мъжът-възпитател вдига рамене, какво пък, може и да го запазят... Е, може и да не го запазят, нали? Адвокатка, назначена за служебен представител на неговия баща (такъв е законът), купува на Митко сандвич и минерална вода. - Много ви благодаря, госпожо, - отвръща детето. - Хубава е тази вода "Банкя". Най-хубавата вода, която съм пил, е водата "Ком", нали? Детето, което има критерий дори за качеството на минералната вода, не подозира колко тежки дни го чакат занапред. Четири са законовите възможности пред него. Първо трябва да се направи т. нар. опит за реинтегриране , т.е. то да бъде върнато на биологичните му родители. По Коледа социалните работници го завели при майка му на село. Момчето едва не изпаднало в шок, когато тя му показала как се коли прасе. После не проявила желание да го вземе, не се явява и на делата в съда. А и какво ли би правило това интелигентно дете, владеещо чужди езици, расло в собствена стая с книги и играчки, в един ромски катун във врачанското село? Второ: Митко може да бъде изпратен да живее при други роднини. Но и те не го искат. Баби и лели официално са заявили, че не могат да се грижат за момчето, и толкова. Третата и най-добра алтернатива е да се намери за Митко приемно семейство , което да стимулира неговото развитие. В България вече има стотици такива. Нека дори да не е семейство, а само приемна майка или приемен баща. Става дума за добри хора, които ще поемат грижата за едно добро момче, без задължително да го осиновят. То ще напълни къщата им с радост и ще осмисли живота им. Така ще се довърши човешкото дело на филипинските му майка и баща, които не могат да се върнат в България. Нищо, че го обичат и всеки ден се обаждат по телефона в дома за изоставени деца. Да питат как е синът им. Само че социалните работници нищо не споменават за варианта "приемно" семейство в иска си към съда, който трябва да реши съдбата на Митко. Те бързат да преминат към последния, далеч по-лесен вариант. Просто съдът да реши Митко да бъде настанен за постоянно в дом за деца без родители, където той няма собственост, няма идентичност и права. Вместо по най-бързия начин да му се намери приемно семейство. А колкото до "екстрата", че ако е в дома, щял да бъде включен в регистъра за осиновяване, меко казано, тя е безумна. Защото е доказано, че мераклии да осиновяват 12-годишни деца няма. „Социалните работници не са положили достатъчно усилия Митко да бъде настанен в приемно семейство. В делото няма данни, че са потърсени възможности за това. Нека не забравяме, че обикновено децата от домовете са имали проблемно детство. Те са изоставени. А това момче е имало шанса да живее и за него да са се грижили 12 години в семейна среда“, казва адвокат Емилия Тончева. Никой не твърди, че пред децата в домовете за изоставени няма никакво бъдеще. Но съдбата им е тежка. Не само докато са малки, а и след като навършат 18 години, когато трябва да напуснат дома. Обикновено отиват на улицата. Как да се помогне на Митко? bm б. а. - Всичко написано за съдбата на момчето е вярно. Променени са само неговото и на родителите му имена. По понятни причини е премълчано и името на Дома за деца, лишени от родителски грижи, където временно е настанен. Информацията за живота в този дом не е взета от Митко.

Да построиш бъдещето

Wed, 23 Jul 2008 11:00:00 +0300

Лесно е да не забелязваме ефекта, който сградите оказват на емисиите парникови газове, но местата, на които живеем и работим, излъчват над 30% от глобалните вредни емисии. Въпреки че терминът “зелена архитектура” бе изкован преди едва двадесетина години, архитектите прегръщат екологичния и устойчив дизайн от десетилетия. Днес проектантите трансформират градските ни пространства по начини, които по-рано бяха невъобразими. Наред със свръхмодерните дизайнерски и строителни технологии, дръзките нови структури на съвремието ни дължат много на техники, използвани от пионерите на пред- и ранноиндустриалните времена. Дълго преди появата на електрическите отоплителни и охладителни системи хората са били принудени да импровизират, използвайки основни инструменти и природни материали, за да строят сгради, които да ги предпазват от вредните елементи и крайните стойности на температурите. Кирпичените жилища и иглутата са само два примера за примитивен, но гениален дизайн, който се използва и днес. Индустриалната революция трансформира строителните техники. Някои от най-ранните примери за по-комплексен климатичен контрол са проектирани от Джозеф Пакстън, който използвал вентилатори в кухите сводести покриви на своя Кристален дворец от 1851 г. Италианският архитект и строител Джузепе Меньони вплел подземни камери за охлаждане на въздуха при проектирането на пасажа “Галерия Виктор Емануил ІІ” в Милано, завършен през 1877 г. В САЩ в бившата Pension Building в столицата Вашингтон приложили сходни техники за контрол на температурата, а допълнително вградените прозорци на Flatiron Building (1902 г.) защитавали обитателите й от най-вредните лъчения в слънчевата светлина. Прогресът в строителните технологии в началото на ХХ век – и особено стоманобетонът – означавали, че сградите могат да се издигат още по-високи. С появата на климатичните инсталации и флуоресцентното осветление, в комплект с наличието на евтина енергия, сградите започват повече да се отделят в екологично отношение от заобикалящите ги пространства. На практика те се превръщат в гигантски запечатани кутии, в които ефективността на работната сила надделява над всякакви притеснения за околната среда. След Втората световна война модернистката архитектура скоростно напредва и става основният избор на строителство за корпорации и институции. Но в началото на 60-те години на миналия век започват неочакваните враждебни реакции срещу това строителство. Елитарно, снобско и грозно – плачат критиците му. Публикуването на семейната книга на Рейчъл Карсън “Тиха пролет” през 1963 г. вдъхновява цяло ново поколение природозащитници. Архитектите не били имунизирани срещу влиянието му. Творбите на Виктор Олгиай - “Дизайн с климат” и на Ралф Ноулс - “Форма и стабилност”, изиграли ролята на предвестници на нова ера в екологичната архитектура. До края на десетилетието италианският архитект Паоло Солери вече говори за “архилогия”. Най-известната реализация на неговата смесица от архитектура и екология е проектът “Аркосанти” в пустинята на Аризона, стартирал през 1970 г. Петролната криза от 1973 г. поощри още по-широко преосмисляне на строителния дизайн. През същата година Американският институт на архитектите (AIA) формира работна група за енергията. Към 1977 г. президентът Картър създава ново Министерство на енергетиката в САЩ. Една от основните му задачи е да изследва съхраняването на енергия. Архитектите се връщат обратно на чертожната дъска. Известните имена на деня масово се заемат с изработването на проекти, които оттогава насам са станали знакови стандарти в екологичния дизайн. Норман Фостър описва централата на своята застрахователна компания Willis Faber & Dumas в Ипсуич, Великобритания, като: “пионерен пример за енергийно ефективен проект, който поставя предизвикателство пред общоприетата концепция за бизнес сграда”. Центърът Pompidou в Париж отваря врати през 1977 г. Обърнатият отвътре навън дизайн, за който мечтали Ричард Роджърс и Ренцо Пиано, все още е един от най-добрите модели на високотехнологична екологична архитектура. През същата година Сим ван дер Рин създава Bateson Building в Сакраменто, Калифорния, която пък е еталон за енергийна ефективност. След като става първият човек, изградил захранвана със слънчева енергия къща през 1977 г., пионерът в съвременната американска архитектура Уилиям МакДънъф започва да кове репутация на пътеводна светлина в устойчивата архитектура. Проектираният от него покрит с тлъстига покрив на завода River Rouge на Ford Motor Company в Мичиган се разпростира на 10 акра площ и е най-големият от този тип в света. През 90-те години на миналия век се въвеждат нови системи за екологична класификация на сградите. Великобритания въвежда Метода за екологична оценка на сградите (BREEAM) през 1990 г., а САЩ представят собствената си система – Лидерство в енергийния и екологичен дизайн (LEED) през 1998 г. Напредъкът на компютърния архитектурен дизайн (CAD) и модерните материали и строителни технологии силно допринасят за нарастващия брой дръзки екологични архитектурни проекти. През 1992 г. малайзийският архитект Кен Йенг създава Menara Mesiniaga в Куала Лумпур. Цилиндричната 15-етажна биоклиматична структура комбинира алуминиеви перки и вентилационни шахти за осигуряване на сянка с плъзгащи врати, подпомагащи вентилацията. Соларни панели на покрива помагат за захранването на сградата с електричество. Проектираната от Норман Фостър централа на Commerzbank във Франкфурт е първата в света екологична кула с небесни градини, изградена през 1997 г. Шест години по-късно той завършва една истинска икона на лондонския небосвод - 30 St Mary Axe. Тя потребява половината от енергията, необходима на една традиционна офис сграда. Известна с прозвището “Корнишона”, Фостър по случайност заема дизайна на сградата от природата – имитира обиталищата на стъклените гъби, които живеят на океанското дъно. Взимането на най-трайните природни форми за модел и използването им за трансформиране на нашата собствена околна среда в момента е процъфтяващ клон на екологичната архитектура. Модерните екосгради сега се групират, за да оформят общности, като BedZED във Великобритания, а еко-общностите се насочват към формиране на цели нови екоградове, като Донгтан в Китай. bm

Третият сектор и младите в България

Tue, 17 Jun 2008 12:14:00 +0300

В края на 2004 г. стандартизираният европейски формат за автобиография, така нареченият Europass, беше променен като към частта за участие в мобилност беше прибавено пребиваването в чужбина с цел доброволческа работа в неправителствена организация. От 2007 г. вече се говори и за признаване на компетенциите, получени чрез т.нар. неформално обучение – организирана образователна активност извън изградената формална система (универститети, школи, училища), при която могат да се идентифицират учебни цели и учебни резултати, и “информално обучение” – процес, продължаващ през целия живот, чрез който индивидът придобива умения, поведение, ценности и познания чрез опит и влиянието на заобикалящата го среда. От известно време съществува и названието YNGO (Youth Non-governmental organization), младежки неправителствени организации, и именно там е мястото, където един млад човек има възможността да бъде ползвател на резултатите, стоящи зад гореспоменатите термини. Програмата на Европейската комисия “Младите в действие” е един от основните донори за подобни организации и някои от подпрограмите й предоставят сертификат за придобити компетенции, който влиза в частта “europass мобилност” или “europass приложение към сертификат” на стандартизирания формат на автобиография. Според национално представително проучване " Младите за Европа", извършено от Държавната агенция за младежта и спорта през 2005 г. и покриващо население на възраст от 18 до 30 години, благотворителните и доброволчески организации се ползват с относително добро име: 35% са склонни да им гласуват доверие, 43% са настроени негативно, а 22% не са сигурни. Участието в младежки неправителствени организации е в състояние да даде на младите хора шанс реално и активно да оказват влияние върху политическия процес в страната си, без да бъдат формално обвързани с определена политическа партия. НПО като инструмент на гражданското общество може да работи за установяване на механизми за вляние върху процесите на взимане на решения, активно да си сътрудничи с правителството и да го ангажира в диалог за постигане на резултати. Младежките организации могат да формират мрежи и коалиции в подкрепа на нови инициативи и иновативни решения, като по този начин увеличават представителността си. Доброволните организации са в състояние да бъдат връзката между общностите на местно, регионално, национално и международно равнище. Те все повече се превръщат във форуми за разискване на актуални проблеми и членовете им могат реално да усетят, че мнението им има тежест и притежават способността да се застъпват за промяна. Освен безспорното влияние, което работата в организациите от третия сектор може да оказва върху обществените процеси, те предоставят възможност на младите хора за придобиване на умения и компетенции, които трудно биха получили другаде, особено в ранния етап на кариерното си развитие. Често срещаните в обяви за работа фрази “работа в динамичен екип”, “международен екип”, “крайни срокове” придобиват реални измерения. Активно ангажираните в доброволческа дейност млади хора, понякога дори без да осъзнават, придобиват безценни трудови умения от широк спектър сектори в хода на работата си. Организирането на събитие в тези младежки НПО е съпроводено с подготовка на проект; кандидатстване към грантова схема; формиране на екип и неговото управление; работа в международна среда, понякога от разстояние; търсене на спонсори; извършване на ПР; организиране на логистиката и редица други. Управляваните средства за проект обикновено се равняват на суми от 20 000 евро, като за големите международни организации могат да достигнат и 1 000 000. Обикновено извършването на доброволни и общностни дейности е провокирано от желанието на хората да подобрят обществения живот, отдавайки внимание на каузи, които силно и действително ги вълнуват. Това съвсем естествено повишава качеството и ефективността на извършваната там работа, а оттам – на придобиваните в хода на работата компетенции. Резултатите от Евробарометър 2007, според които 74% от запитаните са положително настроени спрямо увеличаване и промотиране на повече доброволчески програми, а 70% смятат, че задължителното обучение по гражданско общество в училищата ще подпомогне по-активна гражданска позиция на младежта в Европа, сочат желание и инициативност от страна на младите за участие в гражданските процеси. За съжаление едва 2% прекарват свободното си време в доброволчески дейности, а само 22% са заявили себе си като членове на организации. Повишаването на участието в доброволчески инициативи може да бъде особено полезно за българското общество, което се нарежда сред страните с най-нисък процент младежи, ангажирани в гражданско-политическия процес (Евробарометър посочва страните с най-ниски резултати както следва: Латвия, България, Естония, Унгария и Малта). Участието в младежки организации носи и безценнен опит по отношение на работа с администрация, придобиване на организационни умения и запознаване с нормативната база на държавата. След очевидно проявеното желание за увеличаване на доброволческите програми и доверието, с което се ползват, логично следва въпросът защо те са популярни сред толкова нисък процент от младежите. Един от възможните отговори е липсата на информация и комуникация. По-голямата част от тези организации разполагат с ограничени финансови и изключително натоварени човешки ресурси, което често не позволява широка ПР кампания. Грантовите схеми, които са основният източник на финансиране, отпускат средства за извършване на конкретни проекти и не финансират популяризирането на организацията per se. Освен това съществуват и редица други сериозни препятствия, от които страдат НПО като цяло : * липса на механизъм за участие в политическите процеси и дискусии; * липса на право на иск за завеждане на съдебни дела; * репутация на обвързаност с правителството или политическа партия, което пречи на възприемането на подобни организации като безпристрастни; * недостиг на познания и умения, особено в областта на организационното и финансово управление; * отсъствие на ефективно партньорство между правителството и НПО; * лошо организационно и кадрово управление - честа липса на приемственост поради голямото текучество на доброволци и/или тяхната неопитност. Работата в подобни организации е не само неплатена, но и изключително трудоемка, както и изискваща отдаденост и изключително много време. За сметка на това обаче, тя се превръща в един своеобразен хибрид между класна стая и работен офис, в който младежите могат да придобият комплексни умения, каквито не биха получили нито чрез университетските лекции, нито като стажанти. Умения, заради които бъдещият им работодател ще ги възприема като “безценен кадър”. Признанието от страна на Европейската комисия е само още един знак за това. * Директор Европейски институции AEGEE Европа

Боклукът, който не можеш да изхвърлиш

Tue, 17 Jun 2008 12:07:00 +0300

Ако разпитате близки и познати дали събират боклука си разделно, най-вероятно ще установите, че малко от тях го правят. Причините са различни, но една от най-честите е, че специалните за целта кофи са твърде далеч или пък липсва време и пространство вкъщи за такава процедура. Най-вероятната причина е, че директна полза от този труд няма. Не съществуват икономически стимули за отделните граждани да връщат опаковките обратно в производствения цикъл. Мотивацията да се рециклира излязла от употреба техника е дори още по-малка. Специалните контейнери на фирмата „Екопак“ са твърде малко, а старата техника трябва да се извозва дотам за сметка на човека, който се е заел с благородната кауза – същото се отнася дори за дребните, но опасни батерии. Проблемните отпадъци, обаче могат да бъдат и много полезни. Още докато беше на поста си, бившият директор на Столичен инспекторат Гален Ганчев коментира, че боклука, който се изхвърля след ремонт на жилище, може да бъде рециклиран и използван за така необходимия строеж и ремонт на пътища. Затова се обсъжда закупуването на рециклираща машина. От новото ръководство отказаха да разкрият повече подробности за това. Хората обаче често тайно го изхвърлят в кофите пред блока, за да си спестят от 40 до 60 лв. за извозване, а така отпадъците може да повредят пресите на камионите и машините за балиране. Най-подходящото място за тези, които все пак са решили да извозят боклука си сами, се оказва разтоварището във Враждебна, където се съхраняват и изхвърлените мебели, дограми и други едрогабаритни отпадъци. Това хранилище на практика се превръща в склад на голямо количество суровина, която не може да бъде оползотворена. Проблеми има не само със строителните отпадъци, но и с мебелите, старите дрехи и техника. В задънена улица Неправителствените организации не са проявявали интерес да си сътрудничат с общината, за да намерят приложение на старите вещи, които могат да се дават и на нуждаещи се. Няма интерес и от страна на частния бизнес да се занимава с изкупуване и преработване на мебели и други големи вещи. Ако някой софиянец реши да прояви самоинициатива и да намери предназначение на старите си дрехи и мебели (вместо да ги хвърли до контейнера за смет), ще се изправи пред истинско изпитание. Така е, защото на практика никой не се занимава с организирането на тяхното събиране и разпределение за благотворителност. Не само в столиците, но и в малките градове на развитите страни от Западна Европа и САЩ работят организации, които са ангажирани изцяло с набиране на дрехи и мебели за по-бедното население и за страните от Третия свят. Ненужните вещи се събират на определено за целта място, в точно определен ден. Преди това обикновено хората живеещи в района са уведомени. И ако някой просто реши да хвърля, където си поиска, следват глоби. Понякога такива акции се организират и от местното управление или дори от жителите на отделни кооперации. В България такава практика няма, дори няма инициатива за създаването й. В една от най-големите благотворителни организации - Българския червен кръст (БЧК), събирането на дрехи не се практикува от десет години насам. Телефоните на организацията често прегряват заради опитите на граждани да намерят изход по този начин. „Често хората идват на място да оставят чувалите с дрехи или на починали свои близки, или такива, които вече не носят, казва Ясен Сливенски, директор в направление „Подготовка и помощ при бедствия“. Червеният кръст обаче предпочита да събира дрехи директно от компаниите производители, но не и употребявани. Според Сливенски отсъствието на трайни дарителски кампании за носени дрехи се дължи на няколко основни фактора. На първо място отново е проблемът с дезинфекцията. Следва липсата на човешки ресурси в БЧК, които да приемат, сортират и преглеждат постъпващите дрехи. Складовата база също е дефицит, а и БЧК не участва в международни дарителски акции за страните от Третия свят. От домовете за сираци също отказват да приемат такива дарения, с мотива, че са буквално затрупани от дрехи. Отец Николай, който стопанисва Дома за сираци „Св. Николай“ в село Нови хан признава, че пряко могат да се даряват дрехите в дома, но казва, че по-голяма нужда има от кухненска техника и дървен материал през зимата. И секънд хендът не е алтернатива По-големият процент от магазини за дрехи втора употреба (секънд хендове) купуват стоките си от неправителствени организации от Западна Европа и САЩ. Това важи и за мебелите. Това е една от причините софиянци да са лишени от възможността да подарят ненужните си вещи на магазините за втора употреба. Втората е, че дрехите имат нужда от специална обработка с дезинфекциращи препарати. А това излиза скъпо и не е никакъв стимул ненужните дрехи да бъдат „дарени“. Съществува и друг проблем - магазините получават твърде много вносна стока всяка седмица, за да могат да обърнат достатъчно сериозно внимание на желанието на отделните граждани да даряват. Обикновено фирмата, която се занимава със снабдяването с тези магазини, си осигурява тяхната лоялност чрез огромни доставки. Минимум 1 тон седмично „нови-стари“ дрехи пристигат с всяко зареждане, според данни на Диана Симеонова, управителка на един от магазините „Шик-шик“ в София. Асортиментът всяка седмица се подменя. Аналогична ситуация се случва и със старите мебели, но при тях зарежданията са веднъж месечно. Съвсем логично е при това положение и мазетата и таваните на българите да са пълни не само със стари парцалки, но и сервизи за чай, счупени велосипеди, ретро мебели и фарове за „Москвич“. Натрупването на стари вещи вероятно вече е достигнало чудовищни мащаби, след като и ромите, които са най-големите събирачи на употребявани мебели и дрехи, вече ровят в боклука избирателно и често се мръщят на нефункционалните за бита решения.

Рим, ларго „Асен Пейков“

Tue, 17 Jun 2008 12:01:00 +0300

Заедно с пролетта в София дойде и едно събитие, което отдавна е чакало своята поява на съвременната българска сцена на изкуствата. И за да стане още по- интересно, ето и един въпрос: замисляли ли сте някога каква е връзката на България с емблематични за човечеството фигури като Фелини, папа Пий VІІ, София Лорен, Кенеди, Ава Гарднър или Франк Синатра? Говорим за общуване, за космополитно общуване между държави и култури, извън рамките на градовете и политиката, на вярата и съвременния ритъм на мелодията на живота ни. Говорим за изкуство, и по-точно за скулптура. И като водовъртеж от асоциации се озоваваме в Рим, за да открием, че там между 40-те и 70-те те години на миналия век много известни фигури са позирали на един български артист и той е скулпторът Асен Пейков. Сега той отново е в България, сто години, след като се е родил в Севлиево и е пътувал през целия си живот към скулптурата. Докосва се до нея за първи път в ателието на друг гениален българин, работил също в Италия - Андрей Николов. Това докосване съвсем логично по-късно отвежда и Асен Пейков в Рим. Тук той оставя много ясен отпечатък, преминавайки съвсем естествено едни граници, които сега ние, българите, се опитваме отново да преминем, може би без да знаем, че те отдавна вече са преодолени. В ателието си на най-артистичната римска улица “Виа Маргута” Асен Пейков живее и контактува с едни от най-интересните личности на ХХ век. Портретите на много от тях остават в ателието му, а други се разпръсват по целия свят. Още докато е в България, Асен Пейков открива отношението си към портрета. Като ученик на Андрей Николов, в по-ранните му работи много ясно се чете деликатното отношение към камъка и майсторското улавяне на състоянието на портретуваната личност. Българският зрител може да се наслади на някои от портретите на Асен Пейков в Националната художествена галерия, тук е и портретът на друг българин, отдавна станал емблематичен в света на изкуството - оперният гений Борис Христов. В изложбата присъства и един пример на изключително деликатния начин на изразяване на големия скулптор - един комплект фигури за шах - малки пластики, подарен от Асен Пейков на Георги Димитров. Като българин и автор Асен Пейков участва в много конкурси и оставя проекти за монументални композиции като тази за паметник на Хан Аспарух. За съжаление тук не се реализират подобни замисли, но през 1960 г. се осъществява друг грандиозен проект – открива се паметникът на Леонардо да Винчи – 9-метровата фигура на ренесансовия гений и до ден- днешен е едно от първите неща, които човек вижда във Вечния град, когато кацне на летище “Фиумичино”. В Рим Асен Пейков осъществява и други значими проекти – шестметровата фигура на Минерва за университета в Бари, надгробието на кардинал Тардини, бюст на краля на Йордания, статуя на майчинството – Болоня, бюст на Кенеди. Той работи за правителството на Ливан, извайва в мрамор Йоан Кръстител в Рим, представя Италия на конкурса за паметник на неизвестния политически затворник. Асен Пейков е първият скулптор, който прави портрет на папа Пий VІІ; работи още много композиции и портрети за различни градове на Италия. Близък приятел с Фелини и други интелектуалци на века, той става важна фигура за Рим, за Италия - толкова важна, че след смъртта му Рим му отрежда място – площад, кръстен на името му, непосредствено до един от световните символи на този град – Колизеума. Службата за смъртта му се извършва в една църква в Рим, също силно свързана с България, място, което всеки българин, попаднал в Рим, трябва да почете - храмът “Сан Клементе”, където лежи друг велик българин – първоучителят св. Кирил Философ. И тъй като това е Рим, Вечният град, той има вечния си дух, вечните си традиции. Много скулптори и художници са живели, работили и оставили и града, и културата му такива, каквито днес ги учим и виждаме. Римляните уважават творците си, уважават и това, с което живеят. Те го съхраняват и почитат, затова в този вечен град, в една църква на площад “Дел Пополо”, можете да чуете литургия за всички художници, работили и оставили следите си в Рим. И в литургията всеки път споменават Асен Пейков, толкова много години наред... В края на май и в България се споменава Асен Пейков – заради изложбата му в Националната художествена галерия и заради музея в Севлиево, който ще бъде открит. Можем да се гордеем с това изкуство, да преживеем вълнението от съвършенството му и да помислим за границите, които може би не съществуват.

Двама души, за които пътуването е естествено състояние

Tue, 17 Jun 2008 11:11:00 +0300

Те не са обикновени туристи, рядко планират пътуванията си детайлно, никога не носят куфари със себе си. Често пътуват самостоятелно, само с раница на гърба си. Имат много приятели по света, спорно е дали помнят имената на всички хора, с които са осъмвали на някой плаж или висок връх в Хималаите. Те не са бедни хора, в повечето случаи не се стремят към лукса. Биха предпочели да спят в хамак, вързан на някое дърво, вместо да посетят скъп хотел. Затова харчат много повече за екипировка, отколкото за транспорт, хотел и храна. Когато срещнеш съвременния номад, не може да не забележиш това, че той се чувства комфортно навсякъде, че е широко скроен човек, и че е виждал много повече от теб. Той е нещо като пътуваща енциклопедия, а историите, които разказва, звучат като приказки. Един парапланерист на Изток Емил Кирилов е на 32 години. За него пътуването е любимо усещане, понякога се качва на колата си и тръгва някъде съвсем безцелно, заради самото удоволствие от това да е на пътя. Емо казва за себе си, че няма дом, трудно му е да определи такова физическо място. Най-нестандартния начин за нощуване е записал на висок връх в Непал, увит в крилото на собствения му парапланер, а най-нестандартното място – монголска юрта. В момента той спи под покрива на къщата си в град Сопот, където се е спрял за лятото. Той е инструктор по летене, а напоследък е концентрирал усилията си в регистрацията на нов клуб за парапланеризъм, който в унисон с характерите на създателите носи името „Лети независим!“. За това начинание Кирилов говори с голямо желание, но не може да скрие ужаса си от сблъсъка с българската бюрокрация. И няма как да не е така, когато говорим за човек, който е далеч от рутината на градския живот и който спокойно можем да наречем класически номад. За него пътуването е естествено състояние. Дори работа му е свързана с изминаването на разстояния, но по един по-нестандартен начин - през въздуха. За това на въпроса какво означава разстоянието за него, той отговаря светкавично и без да се замисля, че разстоянието е време. Освен парапланера и останалата екипировка, когато пътува обикновено носи със себе си няколко тениски и панталон. Казва, че носи и културата си. Или по-скоро „начина, по който гледаш и виждаш света“. Именно това според него е нещото, което не се променя никога, където и да си. В последните години Емо е посетил по линия на летенето много държави в Западното полукълбо, но с най-голяма страст говори за престоя си в Монголия и Непал. В Монголия е работил един сезон по поръчка на правителство. Бил ангажиран в горското стопанство и пръскал нападнатите от гъсеници гори с мотоделтапланер, а в Непал е возил туристите с парапланер. Пилотът разказва, че въпреки че и двете държави са будистки, те са много различни. В Монголия по думите на Емил хората те приемат като гост, само защото си посетил долината, в която живеят. „Страната не е гъсто населена и когато видиш човек, той почти винаги е рядкост“, шегува се той. Хората там имат други разбирания за пространство. Човек към човека се отнася с изключително уважение. „Дори да се разхождаш в пустошта на безкрайните степи и видиш фигура на човек, тя задължително ще е с вдигната за поздрав ръка“. В общуването си по думите на Емил хората са много открити. В много от районите хората още живеят в юрти и пекат овнешко или камилско месо на огъня, за да се навечерят. Това общуване сред природата винаги става по-непринудено. „Около огъня ледовете се чупят по-лесно“, пояснява Емо. Като цяло обаче мнението му е, че при хората винаги работят едни и същи механизми за сближаване. На Запад просто нещата са канализирани и обикновено опират до събирания, компании, формиране на групи, сред природата това става естествено и бързо, няма чак толкова много условности и етикет. Изтокът го привлича повече не само заради ведрото и приятно общуване между хората, но и заради спокойствието на живота. Той казва, че когато отиваш на някое ново и непознато място, което е истински далеч от теб в икономическо, културно и социално отношение, не можеш да бъдеш нетърпелив да стигнеш. „Нетърпелив си само когато знаеш къде отиваш и какво те очаква там“, коментира Емо. Първото си пътуване Емил няма да забрави никога, въпреки че е бил едва 6-годишен. Тогава заедно със семейството си посещава Мароко, сега иска да се върне там, за да види страната отново. Другите точки, които представляват интерес за него, са Аржентина и Перу. Със сигурност ще се върне отново в Непал, за да осъществи полета си от 3000 м височина, който не е направил. Има невероятното желание да види и Индия, но засега отлага, защото според „вярванията на номадите“ тя трябва да те повика. Номадският живот за него е една друга система на живеене, която позволява на духа да се извиси, като надхвърли границите на локалното. Всеки път, когато се връща от някъде, той вече е по-богат, защото има друг поглед върху света, друго усещане за границите, било то географски, културни или социални. Емил е срещал много интересни хора по пътя си. В едно пътуване през Делиормана на пътя му застанал около 70- годишен мъж, който вървял пеша по пътя към Шумен от село Писарево. Старецът бил кошничар и трябвало да измине 20 км пеш, за да плати своите сметки. Емил го качил в колата си и в разговора с него разбрал, че човекът дори няма лична карта...Емил го почуствал близък. Един палеонтолог на Запад Пламен е палеонтолог по специалност, завършил е бакалавърската си степен в България, а след това заминал да учи в Португалия моделиране и реконструкция на динозаври. Признава, че когато се вгледа в CV-то си и той самият не може със сигурност да определи точно с какво се занимава. На 28 години Пламен вече свободно говори 5 езика. Неговите пътешествия са свързани с две основни дейности. Едната по линия на огнения театър Naria inri magaria, с който се занимава от седем години, а другата по линия на палеонтологията. И двете са свързани с приблизително равен брой пътувания средно годишно. Последното му пътуване е било да Германия, където е участвал в проект за изложение на модели на динозаври. Заради разнообразните си интереси, той пътува активно и повече на Запад. От началото на тази години вече е бил в няколко европейски държави, сред които Германия, Холандия, Белгия, Австрия. По думите му, животът, който си е построил в момента, е такъв, че никога не е сигурен какво ще му се случи във всеки следващ ден. От ежедневието му отсъства рутина, а и самата му работа е свързана с измисляне на нови схеми и неща. Пътуванията му най-често са планирани напред във времето, случвало му се е и да сменя хотели всеки ден, но това не го притеснява. „Било то за огнения театър или за други проекти – един ден може да мине пред лаптопа, а на следващия да тичам по планините“, коментира той. Винаги обаче носи със себе си хубава книга, хубаво кафе и музика. Първите пътувания на Пламен в чужбина са през студентските му години и се реализират на автостоп. Сега почти не използва това средство за предвижване. За него разстоянието вече не е норма. Усещането му е такова, че когато отидеш четири пъти в Париж, на петия вече ще ти е все едно дали ще си пиеш кафето в центъра на София или там. За границите в Европа Пламен казва, че от една страна, те вече почти осезаемо изчезват, но от друга - повечето хора са лишени от възможността да пътуват. Той си пожелава в близко бъдеще обикновеният човек да има по-голям шанс не просто да отиде на екскурзия, но и да работи, дори за малко в чужда държава. Според него това ще донесе големи ползи на обществото, като цяло, но и ще обогати отделния човек. „Това е така, защото винаги нещо се променя след едно пътуването, тази възможност да видиш толкова много нови места ти рефлектира и ти вече не си същият“, коментира той. Пламен признава, че понякога в главата му се появяват мисли за това кога и къде ще спре да живее по този начин. Но за момента това му струва невъзможно. Той не може да си представи как „застава пред един компютър“ и стои пред него 5 дни в седмицата от 9 до 5, а след това се прибира вкъщи. И така цяла година... и евентуално само един месец почивка. Ако все пак се наложи да избере постоянно място за живеене, то ще е свързано с работа, която му дава възможност да пътува. Пламен е срещал най-различни хора. Не приема думата мултикултурно общество като термин от учебниците. Сред приятелите му има хора от различни националности, а една от най-близките му приятелки, която живее в Португалия, е дете на майка, която е наполовина индийка и наполовина мароканка и баща португалец. Това семейство за него е изключително красиво. Той е на твърдото мнение, че едно място не е се определя като добро или лошо, заради условията, които предлага, а заради хората, които са с теб и с които живееш там. Според него навсякъде по света хората са едни и същи - със своите нещастия и радости, разликата е само във вида, цвета и жизнения стандарт. Единствената закономерност, която е забелязал е, че колкото по на юг отиваш, толкова хората са по-топли, по-пламенни, и колкото по на север, толкова са по-въздържани. Това, разбира се, не прави едните по-лоши от другите. Най-емоционалните хора за него са бразилците. А за българите казва, че начинът на живот е много сходен с този на турците, гърците, италианците и испанците. За това в държави като Холандия и Дания трябва да се положи много повече усилие, за да се приобщи един българин към начина на живот и поведение. Това също е относително, допълва той, защото навсякъде има много отворени и общителни хора. Той отдава това на глобализацията и допълва, че хората стават универсални, но не в лошия смисъл на думата.

Homo mobilis

Tue, 17 Jun 2008 11:33:00 +0300

Онова, което различава традиционното общество от съвременността, е подвижността. В древността преселенията на всички народи се движели от посоката на най-големия натиск към посоката на най-малкото съпротивление. Причините винаги са били само две – икономически поради изтощаване на някакъв ресурс, географски и климатични промени или поради военно-политически натиск. Сгъстяването на историческото пространство и земеделието налагат уседналия начин на живот. Така се появява новото предизвикателство да се отстоява местното развитие, като се преодоляват липсата на ресурси или възможности. Единственият начин за това е човек да пренебрегне рисковете и да се впусне в пътуване. Но за да не се превърне във вечен скитник, за да не изгуби ориентация за общност и принадлежност, живеещият чрез подвижността вечно се завръща към корена и определяните от него като „свои“ места. Ако се завърне завинаги, означавало да се примири. Ако се засели за постоянно на ново място, било революция. Да скъса почти всички връзки със своята общност, да се обезличи, да бъде жигосан като преселник, пришълец, да изгуби опората на рода си и да предаде близките, които разчитат на него. Всичко това за традиционния човек било катастрофа. Затова след като по ред предимно управленски причини ресурсите и възможностите не могат да достигнат до тях, много възрожденски българи избират модела на гурбетчийството, на вечното отиване да изработиш пари навън и на вечното завръщане вкъщи при своите. Прослойки като търговци и занаятчии били мобилни още от Средновековието. Като всички иноверци в Османската империя българите са облагодетелствани да се занимават с търговия, защото правоверните я презирали. А Османската империя била благодатна с огромните пазари от Близкия изток до Европа. След отделянето на сърби, гърци и власи българите и арменците се утвърждават като новите търговци в султаната. Самата дума чорбаджия, превърнала се в нарицателно за заможен човек, е свързана с търговия. Това е интендантът, който не само отговаря за пълненето на казаните с чорбата за аскера, но и знае как да спечели от всички странични продукти, като продаде вълната и кожите. Керваните със стоки и правилата за търгуване са признак за цивилизованост и развитие във всяка държава. Във Виена, Будапеща, Нови Сад и останалите западни тържища не вървели байганьовските ориенталски номера. Оттам, както можел, нашенецът попивал и възприемал чуждия по-висок модел, като все донасял по нещо ново от Европа. Обратно, османските съдебни тефтери описват многобройни случаи с разни Хитър-Петъровци, които успяват за един ден едно и също стадо да продадат на няколко бея в Цариград. Спазаряват го на един пазар. Прибират парите и пътьом, докато откарат стоката до имота на новия стопанин, из другите тържища „препродават“ стадото на още няколко мераклии. Накрая прибират парите и бягат. Но в многонационалната империя това едва ли са го правили само българите. Традиционен мобилен занаят било и подвижното животновъдство. Лете стадата се изкарват високо в Стара планина, Родопите, Галичица или Пирин, където в горещините има свежа трева. Зиме се спускат към Бялото и Черното море, да пасат и наторяват угарите. Най-масовото гурбетчийство е дело на занаятчиите. Тайфи - дружини от строители, обикновено роднини или земляци (този вид гурбетлък се практикува и до днес) кръстосват и се наемат да вдигат частни здания и обществени съоръжения. След тях вървели марангози-резбари, дърводелци, зографи. Представители на друга „свободна професия“ като грънчарите също обикаляли надлъж и нашир. Значимите градове в султаната били не само големи пазари. Милионната османска столица предлагала стотици хиляди работни места. Затова през Възраждането в Цариград се струпва българска колония, надхвърляща 100 000 души. Многолюдните балкански селища имат излишна работна ръка, която търси сезонна работа. Един и същи самоковлия или станимачанин пролетно и есенно време се връща да работи земята си, а зимата отива в Цариград или Пловдив да печели като терзия, гайтанджия или с каквато друго се захване. Ако няма земя, отива за цяло лято ратай. Сезонно в големите чифлици започват да наемат дори жени, нещо невиждано дотогава. Строителството на железници създава първия истински пътуващ пролетариат по нашите земи. Появата на съседните свободни държави усилва емиграцията на тежки търговци през Дунав във Влашко. След тях по голямата река градинари и земеделци стигат чак в Сърбия, Унгария и Австрия. Все повече младежи са пратени навън в престижни училища. Робърт колеж, Галата сарай в Цариград, руски и западни университети формират облика на новия български елит. След Освобождението и войните цели села поемат на гурбет отвъд океана в САЩ и Аржентина. Много от семействата остават там. Липсата на демографска политика поддържа жив външния и вътрешния гурбет и днес. В историята винаги когато Балканите са в рамките на една или две големи многонационални империи падат ограниченията на държавни граници. Обособяват се етнически смесени, но икономически единни райони със свободно движение на хора и стоки. Българските гурбетчии не случайно хванаха към Гърция още преди влизането ни в ЕС, а гръцките фирми поеха на север. Колкото и Атина да бави отварянето на проходите Родопите и Беломорието са общ стопански регион. Когато Турция влезе в ЕС, ще се промени и съдбата на Бургас. Защото Странджа, Южното Черноморие и Западна Тракия винаги са били естествен стопански хинтерланд на Истанбул. За дунавските градове и „барата“, както Иван Вазов нарича голямата река, да не говорим. Македонските работници, ако не са успели да се доберат до Чехия, Словакия, Словения и Хърватска, също попълват местата на заминалите на Запад българи. Изобщо homo mobilis не е новост за българите и балканците. Новите скорости и видове транспорт само увеличават разстоянията и географията на гурбетлъка. Голямата загадка е вечният стремеж към завръщането. И отговорът със сигурност не е в носталгията.

Симон Гехтер, професор по експериментална психология: Личната изгода е древен човешки порок

Tue, 17 Jun 2008 12:30:00 +0300

ВИЗИТКА Симон Гехтер е професор по експериментална психология в икономическия факултет на University of Nottingham. Там той се занимава с психологията на вземането на решения. - Господин професор, пътували ли сте някога гратис? - Трябва да си призная, да. Но, за да запазя честта си, искам да поясня, че не знаех откъде да си купя билет. - А някога пререждали ли сте на опашка? - (Смее се) Да, за мой срам. Тук, в Англия, на два пъти вече не се нареждам правилно на опашка, защото първоначално не разбирах системата им. Но веднага се появяваше някой, който ми казваше: „Така не става“. - Вие се изчервихте! - Това е чувството ми за вина. При мен то е доста развито. - Изглежда, че действително сте човек на добродетелите. Защо не всички са такива? Защо изобщо са необходими контрольори в градския транспорт? - Пререждането и пътуването без билет в основата си са свързани с личния интерес – ако естествено мине номерът... - Вие се занимавате научно с въпросите на сътрудничеството, егоизма и наказанието. Загубихте ли вярата си в човека или напротив, отново повярвахте в доброто? - И едното, и другото. Ние правим научни експерименти, при които проучваме социалното и егоистичното поведение на хората. Това, което установяваме, е, че при определени условия хората се държат безкористно. - Т.е. в основата си човекът е алтруист? - Не може да се каже точно така. Съществуват и „тежки“ егоисти, каквито всеки от нас познава. Грубо казано, близо 10 процента от хората, с които експериментираме, са използвачи. - По какво се разбира това? - Правим следния експеримент: четирима кандидати получават от нас по 20 евро и имат право във всеки кръг от експеримента да внасят част от парите си в една обща каса. После събраната сума се удвоява и парите се разпределят между четиримата. - И на онези, които не са оставили нищо в касата ли? - Да, и на тях. Заради това на края използвачите обикновено са спечелили най-много. В експеримента сме включили и допълнително условие. Всеки има възможност да накаже някого от другите участници: Той може да внесе едно евро и в замяна да посочи друг участник, който да плати глоба от три евро. - И какво искате да разберете по този начин? - Искаме да знаем каква е ролята на наказанието. Защото по всичко личи, че то е важна част от отношенията на сътрудничество. - С други думи: след като публично ви порицаха, че пререждате на опашката, вече чинно си изчаквате реда? - Да. Интересното в случая е, че при нашите експерименти наказанието върши по-добра работа, отколкото поощрението! - Т.е. вие препоръчвате тежки наказания за замърсителите на околната среда вместо данъчни улеснения за автомобилите, които замърсяват по-малко? - Най-вероятно се нуждаем и от двете - поощрение за доброто социално поведение и преди всичко наказания за лошото. Практичното в случая е, че при повечето примери е достатъчно да има заплаха от наказание. - В случая с бившия шеф на Германските пощи Клаус Цумвинкел обаче това очевидно не подейства. - Естествено, личната изгода е древен човешки порок и този поведенчески модел постоянно се повтаря. За обществото обаче е фатално, ако остане впечатлението, че всеки може да укрива данъци. От нашите експерименти си проличава как се срива сътрудничеството, ако по време на някой от кръговете повечето от участниците са използвачи. Моралното порицание от страна на обществото и справедливото наказание са от особена важност. Те се превръщат в перална машина, която има за цел отново да извади на показ пред всички социалните норми. - Всяко модерно общество разчита на определено ниво на кооперативност. - Да, за нас е важно да разберем при какви условия се създава такова обществено съзнание. Нашият игрален експеримент моделира един основен принцип, според който плащането на данъци се случва, както и доброволното участие в пожарникарските отряди и сътрудничеството в работния екип в една фирма също. За да разберем кои обстоятелства имат значение, проведохме опитите си в Германия, Англия, Русия и Саудитска Арабия. Общо в 16 страни и във всяка една от тях имаше готовност да се дадат средства за един общ проект. - Излиза, че все пак има нещо като ген на алтруизма в човешкия генотип? - Това е отворен въпрос. Аз съм скептичен в това отношение. Във всеки случай повечето хората имат психологически предпоставки, които позволяват алтруистичното поведение. Защото от културна гледна точка има огромни разлики в степента на готовност за сътрудничество. Особено ни изненада толкова различният начин, по който бяха наказвани участниците в отделните страни. - И къде са най-честни хората? - Според клишето трябва да си мислим, че капитализмът е плодородната почва за егоизма. Но това изобщо не се покрива с нашите изводи. Точно обратното: по отношение на сътрудничеството западните демокрации са много напреднали. Ще ви дам пример с нашия експеримент в Бон. Още в самото начало на играта повечето участници инвестираха в общата каса. Малкото останали използвачи бяха веднага наказани и в следващите етапи и те влагаха средства за общото благо. - Послушните германци! - Да, но и англичаните, и австралийците, и американците, и швейцарците се държаха по същия начин. За това пък в други страни се случваха страшни неща - например в Русия, Украйна и в арабските страни. - Там алтруистичният ген не работи ли? - Не. И там има желание за сътрудничество. Проблемът се появява във втората част на експеримента ни – при наказанието. Докато на Запад използвачите биват наказвани заради асоциалното държание, в другите страни това се случваше доста по-сдържано. За сметка на това бяха наказвани онези участници, които санкционираха използвачите – при това тежко. И изобщо не им помагаше фактът, че самите те послушно си внасят вноските в общата каса. - Моля? Т.е. използвачите наказват добросъвестните хора, за това, че се държат социално? - Самите ние бяхме доста изненадани. Моят съавтор Бенедикт Херман се сблъска с това явление при представянето си в руския град Курск. Първо си помислихме, че става дума за единичен случай. Но после повторихме играта и в Белгород, Екатеринбург и в Самара – с един и същ резултат. Социалните ги наказваха, а сътрудничеството стигна до отчайващи нива. Онзи, който действа егоистично, смята добрия човек за нещо като предател. - Т.е. един човек от типа Майка Тереза буди подозрения у другите хора? - В някаква степен да. Социалните психолози изследват точно това и си го обясняват с факта, че когато се сравняват с добрия човек, дори егоистите сами се виждат лоши. Те успокояват съвестта си като наказват хората с по-голямо съзнание за общност. - Имате ли обяснение защо точно руснаците толкова лесно се поддават на подобно поведение? - Те са преминали през една дълга фаза на комунизъм. - Където обаче съзнанието за общество беше водеща държавна доктрина! - Да, но само дотам. В действителност кооперациите там бяха само измамни дружества. Директорът мамеше на най-високо ниво, за да получи някакви субсидии, а работниците мамеха директорите, за да могат да задигнат колкото е възможно повече. - Днес обаче в Русия има силно автократично управление. - Да, но усещането за беззаконие и изоставеност на произвола на съдбата продължава да съществува. Вижте какво се случи с бившия руски милиардер Михаил Ходорковски. Независимо какво мислят хората за него, той беше най-големият данъкоплатец в Русия. Той беше арестуван заради подозрения за данъчни измами. Ако и за останалата част от руския елит се прилагаха същите мерки, то тогава много от тях трябваше да се запътят към Сибир. - Какво е влиянието на огромните богатства, които сега се разкриват пред тази страна? - За съжаление то не е добро. Петролът и газът са ресурси, които могат да бъдат монополизирани – слагаш ръка на тях и държиш всичко под контрол. За пазарна икономика, при това социална, не може да се говори. Богатството може чудесно да се разпределя в рамките на една малка група хора – което ни води към основната опасност за всяка форма на сътрудничество: Според историята на произхода си човекът е свикнал да си сътрудничи със своята генетична група – със семейството и племето. Олигополите в Русия работят на същия принцип. Във вътрешността си те са изключително кооперативни, а навън са точно обратното. По този начин можем да си обясним част от некооперативното поведение, което наблюдавахме по време на нашия експеримент в автократични държави като Русия и арабските страни. - Какво по-различно се е случило при нас, в западния свят? - Тук през вековете са се установили социални норми на обмен извън рамките на собствената социална група. Погледнете историята на Германия, където градовете-държави са се разраствали във все по-големи структури и общественото съзнание все повече се е разширявало. - Докато в крайна сметка цялата нация се е установила на мястото на племето? - В определен смисъл да. Решаващо значение при това има доверието. А то се създава и чрез работеща правова държава. Ако съдебната система е белязана от беззаконие, хората не разчитат на съдиите, а на собствената си група. Ако някой от лагерите не се държи по собствените ти представи, твоята група започва да раздава справедливост по собствения си модел. В арабските страни действат според принципа на честта. - Това води до намаляване волята за сътрудничество – в това ли се крие причината за икономическата изостаналост в много държави? - Тази теза отдавна е в обращение в средите на хората, които се занимават със социални науки, а изводите от нашата игра изглежда, че я подкрепят. Защото при нея играчите не се познават и тях не ги свързва лоялност. - Има ли значение разпределението на властта в една държава? - Да. Резултатите ни показват, че в демократичните държави сътрудничеството действа по-добре, отколкото в автократичните. Виждаме това, когато по време на игрите си казваме на хората, че победител е онзи, който в края на играта има най-много пари. Така можем да симулираме ситуация, в която, както в Русия, власт и богатство са разпределени изключително неравномерно и хората трябва да се карат за ресурси. Не се заблуждавайте: при подобно задание и послушните британски студенти се превръщат моментално в несътрудничещи съвременници. Хората имат двойствена природа. При подходящи условия те са мили същества, готови да помагат. При други обстоятелства те показват агресивното си лице. Изследванията се опитват да разберат кога хората показват едната или другата си страна. - Във всеки случай ли егоизмът е чудовищен, а волята за сътрудничество добродетел? - Никога не съм твърдял това! Вземете например атентаторите от 11 септември. Те показват колко опасно може де е желанието за коопериране. По-малко драматични примери за това са картелите. Те могат да работят много добре, но са в ущърб на обществото. Трябва да се научим да живеем с мисълта, че човекът може да превключва между различните си стратегии – корист, агресивност и кооперативност. Интервюто с професор Симон Гехтер е публикувано в германското списание Der Spiegel. Сътрудничество, наказание и отмъщение Изследване на Университета в Нотингам хвърли светлина върху механизмите за коопериране между хората в името на общественото добро – и какво се случва, когато не го правят. В ново международно проучване, проведено в 16 държави и публикувано в престижното списание Science, икономисти изследват до каква степен някои хора биха пожертвали личното си благоденствие в полза на общественото, докато „използвачите“ се облагодетелстват от щедростта им. Отбелязва се появата на национални различия, когато използвачите поставят собствените си интереси на преден план в ущърб на обществената изгода. Според начина на възприемане на наказанието или превръщането му в причина за отмъщение учените установяват в какъв вид общество са живели участниците в експеримента. В държави от рода на САЩ, Швейцария и Великобритания използвачите приемат наказанието си и след него стават много по-кооперативни. А в държави, които се основават на по-авторитарни и ограничени социални институции, като например Оман, Саудитска Арабия, Гърция и Русия, „паразитите“ си отмъщават на онези, които са ги наказали. В резултат на това сътрудничеството в името на общественото благо рязко спада. Изследването разкрива, че в общества, в които модерната етика на сътрудничеството с непознати е по-непопулярна и усещането за силата на закона е слабо, отмъщението е много по-често срещано явление, а сътрудничеството страда. Икономистите искат да разберат какъв е процесът за взимане на решения, който стои зад сътрудничеството, при положение, че работата в екип в името на обществената полза е от решаващо значение за прогреса на всяко общество .