Статии от категория Икономика - bm-businessmagazine.bg

Горивото привършва

Wed, 03 Dec 2008 11:13:00 +0200

Знак за забележителни времена е, че перспективата за цена на петрола от $ 100 за барел се приветства по-скоро с облекчение, отколкото с тремор. Цената на барел суров петрол , след като проби прага от $100 през февруари, на 11 юли достигна пика си от $147. От тогава насам е спаднала с повече от четвърт, припомни британският икономически седмичник The Economist. Но не всеки се радва. Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) се среща във Виена на 9 септември, за да обсъди как да отговори на спада на цените. Изправена пред искания от Иран и Венецуела да намалят производството, но и загрижена, че високите цени стимулираха по-пестеливото ползване на горивото в богатите страни, ОПЕК избра да не оправдае очакванията. Запази заложената си цел от 28.8 млн. барела на ден, но се съгласи да изчака по-толерантно за постигането на тази цел, като оряза свръхпроизводството. Това доведе до намаляване на реалната продукция с 1.8%. По-хищните държави искат цените на петрола да останат колкото е възможно по-високи, за да финансират разхитителните си бюджети. Но най-големият член на ОПЕК – Саудитска Арабия, надвиши разрешената си производствена квота през лятото, за да предотврати нанасянето на нови вреди на клиентите си от богатите страни, които вече залитат от кредитната криза. Това има смисъл. Дори страни като Германия и Япония, които не са много зависими от кредитирането, пострадаха наред с давещите се в морето на ипотечните дългове, като Америка и Великобритания. Бедите на пестеливите може би са поне толкова свързани с високите до небето петролни цени , колкото и сриващите се кредитни пазари, коментира британският седмичник. При тези условия скорошният спад на цените на петрола (и храните) би трябвало да е благословия за силно притиснатите потребители. Те обаче не паднаха достатъчно, за да празнуват централните банкери. Не още. Инфлацията изглежда настроена да последва петрола и храните надолу, но някои от експертите, определящи икономическите политики, се опасяват, че тя може да не се свие достатъчно бързо до приемливи нива. Притесненията им са, че високите цени на петрола може да са накърнили потенциалния ръст на икономиката и временно да са напомпали инфлацията. Ако е така, мудният ръст на БВП може да не създаде достатъчно хлабавост в икономиката, за да намали с много инфлацията. Тази възможност бе очертана от Атанасиос Орфанидес от Съвета за определяне на лихвените равнища към Европейската централна банка (ЕЦБ) на конференцията „ЕЦБ и нейните наблюдатели“ на 5 септември във Франкфурт. Нарастването на относителните цени на петрола повишава разходите на гълтащите много енергия производства и прави някои производства и апаратура нерентабилни. Един петролен шок може даже да остави икономиката с по-малък марж на свободния капацитет, ако накърни производителността повече от разходите. Поради тази причина определящите политиките трябва да внимават да не надценят икономиката, когато настъпи петролен шок . Истина е, че една от грешките, които доведоха до стагфлацията през 70-те години на миналия век, беше подценяването на ефекта от по-скъпия петрол върху жизнеспособността на производителността, казва Орфанидес, цитиран от The Economist. Скорошно изследване на ОИСР заключава, че цена на петрола от $120 за барел може с годините да намали потенциалната производителност с общо не повече от 4% в Америка и около 2% в еврозоната (където се използва по-малко петрол за всяка единица БВП). Тъй като апаратурата се подновява много бавно, този ефект най-вероятно ще се получи постепенно, първоначално отнемайки по 0.2 процентни пункта от очаквания ръст на БВП на Америка. Много зависи от това как ще се адаптират цените на останалите стоки и продукти. Ако фирмите могат да прехвърлят част от нарасналите си петролни сметки върху по-ниски реални заплати (чрез или по-високи цени, или по-малко щедро отплащащи се сделки), това ще им остави възможност за по-голямо натрупване на капиталови резерви. Това може да стане в Америка, където ръстът на часовите ставки за заплащане на труда е далеч по-нисък от инфлацията и основната тежест на петролния шок бе понесен от работниците. В еврозоната е точно обратното – има повече сигнали, че заплатите поемат нагоре в отговор на инфлацията от последно време. Шефът на ЕЦБ Жан-Клод Трише предупреди, че ефектът на скъпия петрол върху потенциалния ръст „не бива да се счита за пренебрежим“. Това опасение на банката може да се окаже бариера пред бързото намаляване на лихвените равнища. bm

Предефиниране на рецесията

Wed, 03 Dec 2008 11:35:00 +0200

Имаше неприятен изблик напристрастие към думата с „р“. Вестниците са пълни с материали за това коя от големите икономики първа ще потъне в рецесия в резултат на кредитната криза . Отговорът зависи до голяма степен от това какво се разбира под „ рецесия “. Повечето икономисти приемат, че тя предполага спад на реалния БВП. Но това създаде сериозни обърквания: стандартната дефиниция за рецесия се нуждае от преосмисляне, пише британският седмичник The Economist. През второто тримесечие на тази година БВП на Америка растеше с изненадващо буйния темп от 3.3% средногодишно, докато производителността в еврозоната и Япония падна, а тази във Великобритания остана без промяна. Много икономисти смятат, че и Япония, и еврозоната могат да отчетат второ поредно тримесечие на спад през периода до септември. Това, според широко използваното правило на палеца, би ги поставило в рецесия – съдба, която досега Америка успя да избегне. Но по показатели, различни от БВП, се оказва, че Америка е била най-мудната икономика през изминалата година. Графиките разглеждат няколко начина за отсъждане на суровостта на забавянето на икономиката от началото на кредитната криза през август 2007 г. По ръст на БВП Америка изпреварва Европа и Япония. Заетостта обаче разказва различна история. Нивото на безработица в САЩ удари 6.1% през август в сравнение с 4.7% година по-рано и бе на косъм разстояние от пика си от 6.3% по време на предишната рецесия след гръмването на интернет балона. Останалите държави засега са обявили стойностите само за юли, но нивата на безработица в тях почти не са се променили през изминалата година: в Япония тя е нараснала само с 0.2%, а в еврозоната дори е спаднала слабо (макар че в абсолютни стойности все още е малко по-висока от американската). Друг критерий – БВП на глава от населението, отчита факта, че американското население рязко нараства, докато японското е започнало да се свива. От третото тримесечие на 2007 г. насам средният доход на глава от населението съвсем слабо се покачва. Най-голям е скокът по този показател в Япония. За средностатистическия човек едно сериозно повишаване на безработицата означава рецесия . Противоположно на това, правилото на икономистите, че рецесията се характеризира с две последователни тримесечия на падащ БВП, е глупаво. Ако една икономика расте с 2% едно тримесечие и след това се свива с по 0.5% през всяко от следващите две, тя се счита за изпаднала в рецесия. Но ако БВП спадне с 2% едно тримесечие, след това нарасне с 0.5% през следващото, а през третото отново се свие с 2%, тя избягва рецесията, въпреки че е очевидно по-слаба. Фактите сочат, че американският БВП не е спадал през две последователни тримесечия по време на рецесията от 2001 г. Все пак, не само правилото на двете трети е дефектирало. Самите цифри за БВП могат да са подвеждащи. Първият проблем е, че те са обект на сериозни ревизии. Анализ на Кевин Дейли, икономист от Goldman Sachs, разкрива, че от 1999 г. досега ръстът на БВП на САЩ на тримесечна база е бил коригиран в посока надолу средно с 0.4 процентни пункта средногодишно между първите и последните прогнози. За разлика, цифрите в еврозоната и Великобритания са били ревизирани нагоре средно с 0.5 процентни пункта. Наистина има добри основания да вярваме, че и сегашният ръст на Америка ще претърпи низходяща ревизия. Един алтернативен показател – брутният вътрешен доход (БВД) би трябвало – на теория – да е идентичен с БВП. Въпреки това реалният БВД е нараснал с едва 0.1% от третото тримесечие на 2007 г. досега – доста под добавения към БВП 1%. Проучване на икономисти от Федералния резерв посочва, че БВД често е по-надежден от БВП за засичането на началото на рецесия, посочва The Economist. И ма основателни причини да не се придава твърде много тежест на БВП при опитите да се определи наличието на рецесия или при сравняването на забавянията между различни икономики. Комисията за датиране на бизнес цикли към Националното бюро за икономически проучвания (НБИП) – официалният рецесионен арбитър на Америка, от своя страна прави присъжданията си въз основа на месечни данни за индустриалното производство, заетостта, реалните доходи и търговията на едно и дребно. Но и тя още не е решила дали е започнала рецесия , или не. Но дори и сложният, композитен подход на НБИП е твърде опростен, защото той определя рецесията като абсолютен срив на икономическата активност. Това може да причини проблеми при опитите да се сравни дълбочината на низходящите тенденции през различните цикли между различни държави. Да предположим, че страна А има дългосрочен потенциален (прогнозен) ръст от 3%, а страна Б – само 1.5%, заради по-слаб растеж на работната сила. При годишен ръст на БВП от 2% в страна А безработицата ще се повиши (и ще предизвика усещане за рецесия ), но в страна Б ще падне. Аналогично, ако по-бързият ръст на производителността тласне прогнозния ръст на дадена страна нагоре, както стана в Америка в средата на 90-те, по-малко вероятно е низходяща тенденция на икономиката да причини абсолютен срив на производителността. Това предполага, че е по-смислено да се дефинира рецесията като период, през който ръстът пада значително под прогнозните си нива. МВФ преценява, че Америка и Великобритания имат по-бърз прогнозен ръст от Япония или еврозоната. От третото тримесечие на миналата година до сега ръстът е бил под прогнозния и в четирите икономики, но Великобритания, следвана плътно от Америка, е претърпяла най-големия спад в сравнение с очакваното, информира The Economist. Но дори и това да е по-добро определение за рецесия , прогнозните нива са дяволски трудни за измерване, а ревизиите на статистиките за БВП все още са проблем. Едно решение е да се обръща повече внимание на цифрите за безработицата, които, макар и да не са перфектни, като цяло не са обект на корекции и са по-уместни. Едно повишаване на безработицата е добър сигнал, че ръстът е паднал под прогнозния. Още по-хубаво е – това пасва на определението за рецесия , използвано от обикновените хора. През изминалия половин век всеки път, когато нивото на безработица в Америка се повиши с половин процентен пункт или повече, НБИП след това (често пъти – много по-късно) е обявявало това за рецесия . Европейските фирми са по-бавни в съкращаването на работни места, така че безработицата може да бъде изоставащ индикатор. Но дори при това положение нивото на незаетост обикновено започва да се покачва няколко месеца след началото на рецесията. Както се казва в един стар виц, когато съседът ти загуби работата си, това се нарича забавяне на икономиката. Когато ти загубиш своята, това е рецесия . Но когато един икономист се раздели с поста си, вече се превръща в депресия. Икономистите, които игнорират скорошното покачване на нивата на безработицата, заслужават да изгубят работата си. bm

„Набуко“ срещу „Северен поток“ и „Южен поток“

Wed, 03 Dec 2008 11:44:00 +0200

Залегналият в съзнанието на много хора предразсъдък, че съществува вид надпревара между Изтока и Запада, изглежда повече като мит, отколкото като нещо друго. Това най-добре се вижда при взаимоотношенията на Руската федерация със Западна Европа, при които източната страна се изживява като защитник на своите съседки от капиталистическите им противници. На практика обаче Русия представлява самотен играч, който не преследва нищо друго освен собствените си интереси. Като единствен посредник, осигуряващ достъп на Туркменистан до западните пазари на природен газ, Русия е изкупувала суровината на цена от $50 за 1000 куб.м и я е продавала за $90. Според нов договор от октомври 2008 г. Германия получава 1000 куб.м газ от Русия на цена от $315 при изкупна цена от Туркменистан от $130. Още един пример за монопола на Русия е т.нар. руска зимна изненада – спирането на доставките от природен газ до Украйна за три дни през март 2006 г., което същевременно наруши и снабдяването на Германия със синьото гориво. Тези и редица други примери бяха и мотивацията да бъде разработен алтернативен източник на газ – проектът „ Набуко ”, който представлява тръбопровод от 3300 км от Туркменистан, през Каспийско море, Азербайджан, Грузия, Турция, България, Румъния, Унгария до Австрия. Работата по него започва през 2005 г. и се очаква да завърши през 2013 г., а общата му стойност се равнява на около 8 млрд. евро, половината от които ще бъдат набавени от Европейския съюз (ЕС). Първоначално доставките на газ се очаква да варират между 4.5 и 13 млрд. куб.м годишно, а при напълно завършване максималният капацитет ще достигне 31 млрд. куб.м. Втори проект за доставки на природен газ е тръбопроводът „ Северен поток ”, който трябва да бъде завършен през 2010 г. Той започва в Русия, минава през Балтийско море и ще доставя газ директно до Германия. Годишният му капацитет ще бъде 21 млрд. куб.м. Инициативата е силно критикувана от ЕС и САЩ заради присъствието на Руската военноморска флота в Балтийско море, която трябва да гарантира сигурността на проекта. Но като се имат предвид огромните енергийни нужди на Германия и честите конфликти между енергийния й доставчик и Украйна и Грузия, западната страна изглежда решена да завърши проекта. Изграждането на трети тръбопровод – „ Южен поток ”, беше обявено през 2007 г. като част от договор между Италия и Русия, като основното желание на втората е да изключи Турция от доставките за Западна Европа. В интерес на Италия е потокът от природен газ да минава далеч от Грузия, която има сериозен конфликт с Русия. Дължината на тръбопровода ще бъде 900 км, а капацитетът му - 31 млрд. куб.м природен газ годишно. Той ще минава през Украйна, Румъния, България, Сърбия и Унгария и се разделя – двата му края са в Италия и Австрия. Изграждането му е свързано с редица политически проблеми между Украйна и Русия и тепърва трябва да се види дали икономическите предпоставки ще надделеят, но всеки опит Украйна да се присъедини към НАТО би застрашила проекта. bm

Русия днес: Путин и „Газпром“

Wed, 03 Dec 2008 12:09:00 +0200

„Много се радваме с господин Милов, че превеждате нашия доклад на български език. Важното е българите да знаят добре, какво е „Газпром“ и кой е Путин. Поздравявам читателите на списание „ВМ“! Желая им всичко най-добро!“ Борис Немцов към читателите на „ВМ“ Бившият руски вицепремиер и енергиен министър Борис Немцов заедно с президента на Института за енергийна политика и ексзаместник енергиен министър Владимир Милов написаха независим експертен доклад, наречен „ Путин " и „ Газпром “. Изследването е продължение на предишния доклад, наречен „ Путин – равносметката“. Първоначално Владимир Путин твърде активно се заема да възвърне на „ Газпром “ разграбените активи при управлението на Рем Вяхирев. Той рекламира акцията като свой личен проект. Но когато откраднатото чрез различни странични структури е събрано, в компанията тенденцията се сменя. Точно същите наскоро спасени активи започват да напускат газовия монополист. Преломът и падането на маските настъпва в началото на втория мандат на Путин през 2004 г. Изгубените в резултат на съмнителните сделки десетки милиарди долари е можело да бъдат инвестирани в газодобива и преодоляване на кризата с газоснабдяването на вътрешноруския пазар. Ако през 2001 г. разликата между търсенето и предлагането на газ в Русия е 72 млрд. куб. м, то през 2008 г. дефицитът вече е 132 млрд. В резултат на аферите около извеждането на активи „ Газпром “ е изгубила над $60 млрд. На толкова се оценяват изгубените 6.4% от собствените акции на „ Газпром “ и дяловете на дружеството в компании като Газпромбанк, „Согаз“, „Сибур“, „Газпром-медия“ и пенсионния фонд Газфонд. Последният е най-големият частен пенсионен фонд в Русия. За същия период 2001-2007 г. газовата империя е инвестирала в нови находища едва $27 млрд. В същото време дружеството харчи от 2003 до 2007 г. $30 млрд. за придобиване на непрофилни активи. Към тези средства трябва да се добавят и онези $20 млрд., които бяха извадени от „ Газпром “ под предлог да се закупят акции от „Сибнефт“, и машинациите с посредника в газовата търговия с Украйна „РосУкрЕнерго". Изпуснатите печалби при тези сделки са еквивалентни на промишленото усвояване на Щокманското, Бованенското и редица други крупни газови находища, взети заедно. Вместо това се наблюдава, че всички усилия са насочени към укрепване бизнес империята на банка “Русия“, която бе създадена с изнесените активи на „ Газпром “. През 2000 г. пропагандата на Кремъл шумно преекспонира връщането на 4.8% от капитала на „ Газпром “, които по това време се държат от „Стройтрансгаз“. Ако се проследят годишните балансови отчети на „ Газпром “, ще се види, че постепенно и странно дружеството майка непрекъснато прехвърля на дъщерните си дружества акции, които после се отписват от активите. Така от отчетите отпада пенсионният фонд Газфонд, който е поет от Путиновия приятел Юрий Ковалчук. През последните 5 години самата „ Газпром “ непрекъснато купува и продава собствените си акции на фондовите пазари и изведнъж неизвестно къде нейните акции изчезват от балансите на дъщерните дружества. Мътна е и историята с изкупуването от държавата през 2005 г. на 10.7% от акциите на „ Газпром “. Официално Кремъл иска да придобие контролния пакет в дружеството. Същото е можело да стане много по-евтино чрез превод на акциите от дъщерните дружества към баланса на компанията майка. Книжата щели да бъдат погасени чрез държавни облигации от хазната. Така властта е щяла да увеличи своя пакет от 39.3% до почти 48%. Останалите 2% от контролния пакет е можело да бъдат закупени на свободния пазар. По тази схема операцията е щяла да струва между $500 - 700 млн. Вместо това се изчаква пазарната капитализация на „ Газпром “ да набъбне и едва тогава Путин нарежда изкупуването на скъпите акции. За тях е платено 10 пъти повече - $7.2 млрд. След няколко месеца същите тези милиарди са броени от „ Газпром “ на олигарха Роман Абрамович за изкупуване на „Сибнефт“. При сделката държавният бюджет губи $6.5 млрд. При това въпросните 10.7% от акциите на газовия монополист не са вписани в активите на държавата, а са прехвърлени към баланса на компанията „Роснефтегаз“. Провалът „Сибнефт“ През есента на 2005 г. " Газпром " придобива 75% от „Сибнефт“, която е собственост на Millhouse Capital. Смята се, че дружеството принадлежи на Абрамович, но истинските акционери остават неизвестни. Три години по-късно сделката се оказва провал. Средните добиви на „Сибнефт“ падат и през 2008 г. на денонощие тя изпомпва с 11.5% по-малко петрол, отколкото преди 3 години. „Газпром“ налива в операцията $13.7 млрд., но и до днес никой не е поел отговорност за загубите. "Согаз": първата торта, открито поделена от приятелите на Путин Продажбата на „Согаз“ е първият пример за предаване активи на „ Газпром “ на лейбпрезидентските приятели. Застрахователното дружество „Согаз“ е 6-ата по големина руска компания в бранша. Застрахователните й премии през 2004 г. възлизат на $500 млн. Дружеството е продадено от компанията майка на консорциум от банката „Еврофинанс - Моснарбанк“, „Северстал-груп" и банка „Русия“. 51% от „Согаз“ преминава в ръцете на „Аброс“ - петербургския клон на банка „Русия“. Още 12.5% отиват в ръцете на „Акцепт“, която пък на свой ред притежава 3.93% от банка "Русия". „Акцепт“ е собственост на Михаил Шеломов, племенник на Путин . Самата банка „Русия“ е създадена през 1990 г. от ленинградския областен комитет на КПСС. Ключов акционер в трезора е Юрий Ковалчук, бизнесмен, близък до Путин още от неговия петербургски период. 1 година след продажбата бизнесът на „Согаз“ се разширява тройно от $500 млн. на $1.5 млрд. Феноменалният успех се дължи на застраховането в частното дружество на държавни компании, като „Росенергоатом“, държавната железница и т.н. "Газпром - медия" „ Газпром “ подари и най-големия в Русия медиен холдинг „Газпром – медия“. Освен редица печатни издания холдингът притежаваше и влиятелните телевизионни канали НТВ, ТНТ. Схемата започва с прехвърляне акциите на „Газпром - медия“ към „Газпромбанк“ за $166 млн. После самата банка на „ Газпром “ е овладяна от Газфонд - дружество от империята на банка „Русия“. Две години по-късно през 2007 г. стойността на „Газпром – медия“ е оценена от самия руски вицепремиер Дмитрий Медведев на $7.5 млрд. Банка „Русия“ се сдобива и с телевизионните канали РЕН ТВ, „Санкт-Петербург – Пети канал“, с най-тиражния руски булеварден вестник „Комсомолская правда“. Държавата й харизва и 29 регионални честоти. В резултат от сделката „Газпром“ губи $7.3 млрд. Съмнителната схема на"РосУкрЕнерго" Източването на „ Газпром “ преминава и през газовия трейдър за доставка на синьото гориво в Украйна. Дружеството закупува евтин туркменски газ. Доставя го по тръбите на „ Газпром “ и после го реекспортира в Европа. На практика неизвестните собственици на „РосУкрЕнерго“, регистрирана в Швейцария, наследиха бизнеса на небезизвестната от времето на Рем Вяхирев посредническа компания „Итера“. В краткия период 2002 – 2004 г. временен посредник е унгарското дружество EuralTransGas, собственост на инвестиционния фонд Hermitage Capital Management. EuralTransGas успява да източи от „Газпром“ $767 млн. След 2005 г. 50% от новия посредник „РосУкрЕнерго“ е собственост на „ Газпром “. Само през 2004-2005 г. останалите съсобственици, като „Газпромбанк“ и различни криминални авторитети, си поделят от търговията с туркменския газ $1.25 млрд. След 2006 г. „РосУкрЕнерго“ получава и изключителните права да продава в Украйна и руския газ, така че източването на „ Газпром “ продължава. Общата загуба за руския газов монополист до 2007 г. е $5 млрд. Много средства изтичат и по посока на закупуване на газ и нефт от частни компании на твърде завишени цени. В резултат от всички афери „ Газпром “ пропада в дългова яма. Ако през 2000 г. задълженията на дружеството са $13.5 млрд, то 7 години по-късно те вече са $62 млрд. или 2/3 от годишната печалба на компанията. За сравнение специалистите смятат като здравословна задлъжнялост на едно дружество, когато тя не превишава 10-15% от печалбите на компания. Според авторите на доклада Немцов и Милов те са работили само по открити източници и медийни публикации в сериозните финансови издания, като „Комерсантъ“ и „Ведомости“. „Внимателно четохме и съпоставяхме официалните финансови отчети и одити на „ Газпром “, твърди Немцов. Ако се проведе официално разследване, щетите понесени от „Газпром“ при управлението на Вл. Путин , могат да се окажат много по-големи. „Знаем, че нашият доклад едва ли ще стане бестселър. Той не разчита на милиони читатели. Но уверен съм, че който се интересува да разбере какво става в страната, ще намери в него много полезни неща. Ние не правим политически изводи, но както ми се струва, мислещите читатели ще разберат на какъв фундамент се формира днешният политически курс“, твърди Немцов, който до неотдавна бе и лидер на Съюза на десните сили – СДС. Днес под натиска на властта СДС се обедини с още няколко прокремълски партии и Путин се зае да си отглежда дясна опозиция. bm

Руските банки 10 години по-късно

Wed, 03 Dec 2008 13:41:00 +0200

В условията на финансовата криза на пазарите от Югоизточна Азия през 1997 г. руската банкова система понася жесток удар година по-късно. Турбуленцията на финансовия пазар в страната се характеризира с банкови фалити, обезценяване на рублата с близо 67%, инфлация от над 80% и редица протести. Десетилетие по-късно в условията на нова финансова криза е трудно да се определи стабилността на руската банкова система. През последните 6 години страната се радва на изключителен интерес от страна на предприемачите – регистрират се рекордни чуждестранни вложения в нея, както и засилено търсене на средства от други страни. Банковите активи растат с темпове от 40% от 2004 г. и достигат 17 трилиона рубли през 2007 г., в сравнение с 4 трилиона през 2002 г., сочат данни на Международния валутен фонд (МВФ). Кредитният портфейл на трезорите за м.г. се е увеличил до близо 12 трилиона рубли (36.5% от БВП) при 2.5 трилиона рубли през 2002 г. (23.1% от БВП). Заедно със силния ръст при кредитирането се увеличават и приходите на банките от 18% при възвръщаемост върху активите от 2.6%, през 2002 г. на 26%, с възвръщаемост от 3.6% върху активите през 2006 г. Двата показателя са далеч над тези на други нововъзникващи пазари. Потенциални рискове Въпреки че банковата система не беше директно засегната от вихрещата се финансова криза, кредитните, ликвидните и пазарните рискове в страната не бива да се подценяват. Бързият ръст на кредитирането през последните 10 години е донесъл големи печалби, но съществува риск той да се окаже в тежест на трезорите. Заедно с това съществуват рискове от навлизането на неопитни кредитополучатели на пазара, които в бъдеще могат да просрочат задълженията си, а доверието в банките по цял свят пада с темпа на експонентна функция. Бързият ръст на ипотечните заеми също не трябва да бъде пренебрегнат – те са нараснали поне петорно за периода 2000-2006 г. и бележат увеличение от 70% само за 2007 г., сочат данни на МВФ. За момента потребителският сегмент се запазва на ниско ниво – 13%. Търговската депозитна база е концентрирана в Sberbank, което принуждава останалите трезори да търсят финансиране на международните пазари. Депозитите на домакинствата представляват 30% от банковите пасиви, но са съсредоточени в държавните банки Sberbank, VTB, Gazprombank, Bank of Moscow и Russian Agricultural Bank, които притежават 40% от активите в системата. Корпоративните депозити могат да се окажат проблем за по-малките банки. Изтегляне на вложенията на малка част от големите клиенти може да доведат до проблем с ликвидността. За някои от по-малките банки депозитите от 20-те най-големи вложители представляват повече от половината от финансирането от клиенти. Проблемите от световната криза могат да се пренесат чрез по-високи лихви на вече силно задлъжнелите руски банки или чрез пресъхване на ликвидността, на която са се радвали досега. Рискът от влошаване на пазарната обстановка при търговията на облигации и акции също не е малък. Инвестиционните портфейли на трезорите, представляващи около 20% от активите им, са доминирани от инвестиции в корпоративни облигации, а за някои банки вложенията в акции също са значителни. За момента не може да се говори за проблем, но продължителността на финансовата криза е непредвидима, както и ефектите от нея. Ако ограниченото предлагане на средства се проточи във времето, това ще повиши цената на ресурса, което от своя страна ще намали кредитния ръст. Резултатите са спад в печалбите на трезорите, по-малко капитал, водещи до допълнителни затруднения при рефинансиране на задълженията им. Намаляването на печалбите от своя страна допълнително ограничава оперативния капитал на банките, което създава омагьосан кръг. Така по-малките банки стават по-зависими от акционерите си, за да наберат свежи средства. Кредитор и длъжник В края на януари т.г. Стабилизационният фонд на Руската федерация беше разделен на две части – Фонд “Резерв”, захранван от приходите от износ на петрол и инвестиращ извън Русия в нискорискови активи, и Фонд “Национално богатство”, който инвестира във високорискови фондове и финансира държавните разходи. Според анализатори със сегашните темпове първият фонд се капитализира по-бавно, отколкото харчи вторият, което води до увеличаване на брутния дълг като процент от БВП. Ако тенденцията се запази, Русия може да изхарчи всички приходи от износ на петрол и валутните си резерви до края на 2040 г., когато нетната й задлъжнялост ще е нулева, смятат експерти. Въпреки че брутният дълг изглежда задоволителен спрямо размерите на руската икономика, тя е започнала да буди неспокойствие в Централната банка на Русия. Външният частен дълг почти се е утроил от $106 млрд. през 2005 г. до $275 млрд. през 2007 г., сочат данни на МВФ. С намаляване на държавния дълг почти целият ръст във външната задлъжнялост се обяснява с участието на корпорации и банки, които частично са финансирали бума в консумацията и инвестициите в страната през последните години. Дълговете на правителството също се увеличават, благодарение на заемите на държавните компании, но не с темповете на частните заеми. Тази тенденция може да компрометира корпоративната ликвидност и изплащането на този дълг, проблем, който лесно може да се прехвърли в банковия сектор. bm

Защо никой не обича Русия

Wed, 03 Dec 2008 13:52:00 +0200

Само допреди няколко месеца Русия беше смятана за остров на стабилност сред морето от финансови сътресения на международните пазари – страна с огромни резерви в чужда валута, огромни залежи от суровини, атрактивен за чужди инвеститори пазар и непрекъснато растящо потребление. Дори експертите от МВФ посочиха по време на предпоследното си посещение, че няма признаци за негативни ефекти върху руската икономиката от глобалната криза. Оттогава няколко на пръв поглед несвързани действия и развития доведоха до ефект, който в момента представлява най-голямата заплаха за руската икономика от 1998 г. насам. Проблемите започнаха с шумния скандал между руските и британските партньори в петролната компания TNK-BP, при който британски служители на компанията бяха обвинени в индустриален шпионаж, а изпълнителният директор на компанията беше принуден да напусне страната заради „административен натиск” от руските власти. По същото време премиерът Владимир Путин в опит изкуствено да намали покачващата се инфлация допълнително изнерви пазарите с неочаквана атака срещу руския стоманен и въгледобивен гигант „Мечел”, обвинявайки го, че продава на по-високи цени на вътрешния, отколкото на външния пазар. Тези действия върнаха на преден план стария въпрос пред всеки голям инвеститор в Русия: Иска ли тя инвестиции, или не? Казусът „Ходорковски“ беше нещо повече от решаване на вътрешнополитически проблеми. В очите на чуждестранните инвеститори той продължава да значи само едно – Русия всъщност не се интересува какво мисли Западът за нея. Непропорционалният силов отговор срещу Грузия допълни картината на политическия риск в страната и отливът на капитал започна. Възвръщането на икономическата и политическата мощ на страната през последните години безспорно даде увереност на руските лидери, но изглежда те подцениха комбинацията от факторите на няколко неразумни политически действия с може би най-значимата финансова криза за последните десетилетия. В условията на все повече намаляващ апетит към риска и масово ликвидиране на инвестиционни позиции в развиващи се пазари руската финансова система попадна в спирала, в която едва ли някой е предполагал, че може да изпадне. Въпреки стабилността на държавните финанси и отличните фундаментални фактори на руските компании, западните инвеститори изтеглиха десетки милиарди долари в рамките на последните 45 дни. Двата основни борсови индекса MICEX и RTS загубиха съответно 56.3% и 62% само в рамките на 2 месеца, предизвиквайки неколкодневни спирания на търговията. Местните инвеститори също допринесоха за краха чрез принудителните продажби на загуба от огромните марджин покупки, които направиха огромен брой хора богати през последните години в Русия. Спадът на цените на петрола също допринесе за намаляване на доверието, имайки предвид, че големите руски компании са в енергийния сектор. Силните разпродажби на руски активи логично се отразиха и на руската рубла, която загуби близо 4% срещу кошницата от валути (към момента валутният режим в страната може да се определи като управляван плаващ спрямо кошница от долар и евро) за последните два месеца. Отливът на доверие от рублата се отрази и на резидентите, за които времето, когато доларът беше основна инфлационна застраховка, не беше толкова отдавна. Задържането на курса на рублата спрямо кошницата от долар и евро в рамките на зададените граници от Централната банка стана възможно благодарение на масирани продажби на долари за милиарди евро през последните седмици. Този процес кулминира през първите дни на октомври, когато според различни оценки са били продавани между $4-5 млрд. дневно в опит да се задържи цената на рублата. Тази картина вероятно изглежда почти сюрреалистична за шефовете на руската централна банка, които само преди два месеца обявиха намерение рублата да стане свободно плаваща в рамките на 1-2 години с цел преминаване към инфлационно таргетиране. Преминаването към свободно плаващ курс на този етап изглежда илюзорно на фона на поредния пример за слабостта на руската финансова система и системно висока немонетарно индуцирана инфлация (голямата тежест на административно регулираните цени). Рублата е и в близко бъдеще ще продължи да бъде „петролна валута”, зависима почти изцяло от движението на цените на петрола и основните енергийни източници. Това означава, че при свободно пазарно движение руската валута вероятно ще поскъпва значително, привличайки огромен поток от спекулативен капитал, воден от високите цени на енергийните суровини. Това на практика ще премахне конкурентното предимство на всички руски неенергийни експортни сектори и в крайна сметка ще доведе до спирала, от която трудно може да се излезе. Идва ли пак кризата от 1998 г.? Въпреки че политическата несигурност и зависимостта от добивната промишленост остават константа в руската икономика, ситуацията в момента е много по-различна. За 10 години Русия успя да акумулира 3-тия по големина валутен резерв ($546 млрд. към началото на октомври, макар и с близо 50 млрд. по-малък от рекорда през юли заради интервенциите от последните дни) в света и да създаде един от най-големите държавни инвестиционни фондове. Мерките от последните дни в Русия до голяма степен са копие на плана „Полсън“, като дори обемите на правителствена помощ съответстват на него. За момента това изглежда единствената възможна мярка, която да успокои пазарите, да влее ликвидност в банковата система и да стабилизира рублата. Наливането на подобни суми пари за момента е на чисто счетоводно равнище, тъй като в момента банките просто не дават пари в реалния сектор и съответно това не оказва натиск върху рублата. Очевидно в подобна ситуация единствената логика е, че за последиците от кризата ще се мисли след самата криза. На този етап може да се каже, че Русия наистина се намира в най-тежката криза за последните 10 г., но с много по-голям арсенал на разположение. Отмине ли кризата обаче, остава урокът за политическата класа в Русия, която все по-трудно ще може да казва на Запада: „Или ни приемате, каквито сме, или си вървете!”. Авторът е анализатор, „Политикъл Кепитъл-България“

Смяната на икономическите парадигми

Wed, 03 Dec 2008 14:26:00 +0200

Не по-рано от година след началото на финансовата криза, избухнала през август 2007 г. в САЩ, бяха изразени силни критики срещу англо-американския пазарен модел и се заговори за смяна на доминиращата идеология на модерната история – капитализма. Папа Бенедикт XVI заяви, че турбуленцията на пазарите демонстрира, че стремежът към по-добра кариера и социално положение са погрешни; архиепископът на Йорк обяви търговците, използващи къси продажби, за „банкови обирджии”; президентът на Франция Никола Саркози призова за „регулиран капитализъм”. Думите на последния ни връщат към идеите на ранните последователи на Австрийската школа, като Юген фон Бьом-Бавек , който е изразил притеснение, че необузданата конкуренция може да доведе до „анархия на производство и консумация”. Но всъщност икономическата история започва много по-рано с класиците Адам Смит и Дейвид Рикардо. Според редица учени всичко е започнало през 1776 г., когато Смит издава книгата си „Богатството на нациите”, период, характеризиран със смяна на смяна на феодалното общество и индустриалната революция. За първи път богатството на една нация е измерено не с размера на кралската хазна, а с годишния доход на населението, който е произведен при експлоатацията на земя и капитал от работната сила. Фокусът на класиците е бил върху теорията за цената и разпределението. Преходът от политикономията към икономика и този на класическа към неокласическа теория продължил с представянето на теорията за предпочитанията, които потребителите имали към различните продукти, която се свързва с името на Джон Стюард Мил. Третата стъпка била виждането, че потребителите действат на базата на допълнителната полза от закупуването на още един продукт. Например решението на един работодател колко души да наеме се базира на това какво увеличение в приходите очаква от тях. Теорията за първи път дава обяснение защо продукти от първа нужда са евтини, а луксозните стоки – скъпи. Също за първи път Адам Маршал обяснява определянето на една цена като пресечната точка между функциите на предлагане и търсене. Развитието на науката продължава с т.нар. кейнсианство, което започва през 1936 г. с представянето на „Общата теория на заетост, лихви и пари” от Джон Мейнард Кейнс. Това е отговорът на икономиста на вълната от безработица през 20-те и 30-те години на миналия век, съответно в Англия и САЩ. Според него общото търсене намалява по време на икономическо забавяне, което води до ръст в безработицата и загуба на потенциален продукт. Изходът според Кейнс е държавно стимулиране (ръст на публичните разходи) на търсенето посредством по-ниски лихви или инвестиции в инфраструктура. Използвайки лавинообразния ефект, ръста на доходите води до повече харчене в икономиката, което е последвано от увеличаване на продукцията и инвестициите, водейки до още един ръст на доходите – множител на Кейнс. Доминиращата теория днес е монетарната, която най-често се свързва с името на Милтън Фридман, който преформулира количествената теория на парите през 1956 г. Според него паричната експанзия е наследствено инфлационна или с други думи – регулаторите трябва да се стремят към запазване на ценовата стабилност. Той тотално отрича виждането на Кейнс, че парите са без значение и се аргументира – предлагането на повече средства, отколкото са търсени, води до по-високо потребление, оттам и ръст в инфлацията. Идеите на Фридман добиват популярност, след като теорията на Кейнс не успява да обясни високата инфлация и безработица след падането на Златния стандарт и шока на цените на петрола от 1973 г. Именно тогава е назначен и управителят на Федералния резерв на САЩ Пол Волкър, който е споделя вижданията на Фридман и политиката му е насочена към намаляване на инфлацията. Волкър е наследен от Алан Грийнспан, също монетарист. Най-модерното разклонение на икономическата теория – поведенческа икономика, се развива през 60-те и 70-те години на миналия век с трудове на изявени психолози като Амос Тверск и Даниел Кениман. Трите стълба на теорията са евристичен – използване на предопределени правила за взимане на решения в различни ситуации; рамков – начинът, по който едно предложение е представено оказва влияние на избора; неефективен пазар – наличието на нерационални играчи на пазара. Всяка промяна в популярността на една от тези теории се дължи на неспособността на предната да обясни даден пазарен или икономически феномен – кейнсианството по време на Голямата депресия; монетаризмът след падането на Златния стандарт; поведенческата икономика след финансовите кризи през 80-те и 90-те години на миналия век. Но това, на което светът е свидетел в момента, не е предпоставка за промяна в икономическата мисъл, защото експертите разполагат с нужните инструменти да го обяснят. Причините, според тях, варират от алчността на търговците на Wall Street, през недоглеждане на регулаторите, до чиста паника. Предпоставките за това бяха налице и редица икономисти правилно прогнозираха спукването на поредния балон, този път в сферата на ипотечните кредити и секюритизирането на дългове. Същевременно централните банки и финансовите регулатори, които трябваше да наблюдават пазарите и да предотвратят евентуална криза, до последния момент повтаряха, че всичко е наред и кризата почти всяка седмица достигаше „своя край”. Капитализмът никога не е обещавал стабилна икономика и проучванията сочат, че финансовите кризи се случват през 8-10 години. Въпреки липсата на такава гаранция идеологията беше не само прегърната от западните страните, но и беше препоръчвана на икономиките, където тя не присъстваше – бившите страни от СИВ, Азия и Южна Америка. И същите тези защитници на капитализма говорят за по-голямата му регулация...Или те не знаят какво искат, или са осъзнали, че са направили някои грешни избори в миналото. bm

Особености на руските ПЧИ

Wed, 03 Dec 2008 15:32:00 +0200

През 2007 г. Русия се утвърждава като сериозен фактор в сферата на преките чуждестранни инвестиции ( ПЧИ ). Според Централната банка на Русия те възлизат на $47 млрд. Високите цени на петрола и газа, както и поскъпващата рубла са сред основните двигатели на този растеж, показва икономическият доклад на Световната банка в Русия от юни 2008 г. Около 50% от ПЧИ през 2007 г. са били насочени към добивната индустрия, докато двигателят на икономическия растеж - производството, е получил едва 15%. Както посочва докладът на Световната банка, икономиката на Русия демонстрира признаци на прегряване. Ръстът на брутния вътрешен продукт (БВП) през 2007 г. е 8.1%, инвестициите в сгради и оборудване са нараснали с 21.1% същата година срещу 12.5% за 2003 г., докато производството намалява темпа си на растеж на 6.3% в сравнение с 8.9% четири години по-рано. Данните от доклада на Euromonitor International от май 2008 г. показват, че в периода 2003-2007 г. изключителната ликвидност и структурните промени във финансовия сектор на Русия увеличават достъпа до кредити, което засилва потреблението. Това от своя страна предизвиква значително покачване в обема на търговията - през 2007 г. той е нараснал с около 56% спрямо 2003 г., а разполагаемият доход се е увеличил с 50% за същия период. Особено внимание прави засиленото търсене на луксозни стоки от руския елит: само през първите девет месеца на 2007 г. в Русия са продадени 3000 модела „Мерцедес“ S клас. Инвеститорите, които планират да засилят позициите си в Русия , следва да обърнат внимание както на растящата инфлация, достигнала близо 12% в края на 2007 г., така и на проблемите, които евентуалното понижаване на цените на петрола и природния газ могат да създадат на държавния бюджет и на икономическата стабилност в страната. Русия е регистрирала най-значително изменение в притока на ПЧИ като процент от общите ПЧИ в Централна и Източна Европа (ЦИЕ), изобразено на фигура 1. През 2001 г. този показател е бил 10%, а през 2007 г. той достига внушителните 38%, като според доклада на Euromonitor International процентът ще се запази и през 2008 г. Причините за това са няколко – при страните, присъединили се към ЕС през 2004 г., приватизацията е към края си, а чуждестранните инвеститори са усвоили вече капацитета на местните пазари. От друга страна, руската икономика расте бързо и се характеризира с увеличено вътрешно потребление, богати природни ресурси и бум във финансовия сектор. Засилената икономическа активност оказва своето влияние върху предприемаческите интереси и фокусът на преките инвестиции в региона се измества на изток. По отношение на динамиката на ПЧИ на глава от население Русия , България и Румъния са трите държави с най-голям растеж на показателя през 2007 г. спрямо 2001 г. (фигура 2 ). Според доклада на Световната банка за Русия от юни 2008 г. растежът на ПЧИ на глава от населението в страната за периода 2003-2007 г. е значително по-голям от този на Бразилия, Китай и Индия. Русия в момента се нарежда на 120 място в изследване на World Bank Group за липсата на пречки пред бизнеса. За сравнение Китай е класиран на 83 място, Индия – на 122, Бразилия - на 125. Фактът, че Русия е регистрирала значително по-голям ръст на ПЧИ в сравнение с Китай, но е класирана далече след нея, означава, че страната има потенциал да се превърне в много добра дестинация за чуждестранните капитали. Като икономика в преход Русия все още изостава значително от останалите страни от ЦИЕ. По данни на World Bank Group Унгария се нарежда по този показател на 41 място, Чехия – на 75, Полша – на 76, а България най-изненадващо е на 45 място. В момента Русия е изправена пред риск от дестабилизиране на финансовата си система, подобно на това, което изпитват западните икономики. През 2006 г. държавите, инвестирали най-много в новоиздадени акции на руски банки, са Франция - $191 млн., Холандия - $185 млн. и Великобритания - $125 млн., според данни на руската централна банка от 15 юли 2008 г. През 2007 г. делът на развитите икономики във финансовия сектор на Русия се засилва - Холандия е инвестирала $2.4 млрд., а Великобритания и Вирджинските острови – общо $3.67 млрд. Към тях трябва да добавим Германия с $2.27 млрд., Кипър със значителните $5.2 млрд., и Бермудите с $4 млрд. Това, което застрашава инвестициите в Русия към момента, е нестабилността на икономиките на тези държави. Общите вложения както на тези страни, така и на други големи инвеститори в облигации на руски компании възлизат на $170 млрд. Според списание Business Week от октомври 2008 г., в условията на световна финансова криза, която обхваща вече и Европа, както и поради зависимостта на Русия от притока на свежи пари отвън, може да се твърди, че страната е изложена на голям риск, които може да забави потока на ПЧИ . bm

Консуматорството е в полза на политическата върхушка

Wed, 03 Dec 2008 15:43:00 +0200

Ноам Чомски е един от най-значимите лингвисти, познат в света с множество публикации на културна и обществена тематика. В тях той атакува американската политика и предупреждава за опасностите от глобализацията. В книгите си Profit over People (2000 г.) и War against People (2001 г.) Чомски, който е определян като сив кардинал на америкнаските леви убеждения, остро анализира работата на мултинационалните концерни. 79-годишният учен е син на еврейски изселници от Източна Европа. През 2005 г. британското списания Prospect обявява Чомски за водещ интелектуалец в световен мащаб. - Г-н Чомски, катедралите на капитализма се сринаха, консервативното правителство на САЩ прекарва последните месеци от мандата си в измислянето на планове за национализация. Как се чувствате? - Времената са твърде сериозни, а трудностите прекалено големи, за да мога да си позволя да изпитвам злорадство. Само мога да установя трезво, че тази криза, ако не заради размера й, то поне по естеството й, беше напълно предвидима. Пазарите винаги са били неефективни. - Какво точно предвидихте вие? - Това, че във финансовата индустрия, както и при другите индустрии, има рискове, които нямат цена и поради тази причина не могат да бъдат изчислени. Ако вие ми продадете една кола, вероятно и двамата ще направим добра сделка. Но тази сделка ще има отражение върху други, които ние не сме предвидили в сметките си. Замърсяването на околната среда се увеличава. Цените на бензина растат. Задръстванията по пътищата стават повече. Това са външните разходи от нашата сделка. В случая с банките допълнителните разходи са монументални. - Според вас не влиза ли в работата на банките да поемат рискове? Не се ли изразява в някаква степен именно в това тяхното съществуване? - Естествено! И затова една добре управлявана банка като Goldman Sachs може да овладее собствените си рискове и да покрива собствените си загуби. Но никоя финансова институция не може да овладява систематичните рискове. Затова рисковете се подценяват и се рискува повече, отколкото би било добре за икономиката. Заради ограничаването на административната регулация и триумфа на либерализацията, опасността от тези систематични рискове нарасна неимоверно – бяха създадени условия за финансово цунами. - Всичко беше добре, докато не се провали. Правилно ли е обаче да се твърди, че за всичко това е виновен Wall Street? Не живее ли основната част, средната класа в американското общество от кредити, които се връщат след много време, а понякога и изобщо не се връщат? - Задлъжнялостта на домакинствата е огромна. Но аз не бих обвинил за това гражданите. Тази консуматорска философия е породена от факта, че сме общество, което е доминирано от икономически интереси. Има масивна пропаганда, която тласка всички към консуматорство. Потреблението е добро за печалбите, и консуматорството е добро за политическата върхушка. - Какво печелят политиците от това, че гражданите карат много коли, ядат много и много пазаруват? - Консумирането разсейва хората. Не можеш да контролираш собственото си общество посредством армията, за това пък можеш да го разсейваш с консуматорство. Икономическият натиск в този случай е насочен към ясна цел. - Преди време вие нарекохте Америка „най-великолепната страна на света“. Как свързвате сега двете неща? - В много отношения Америка е великолепна страна. Свободата на собственото мнение тук се зачита повече от всякъде. Съединените щати са едно много свободно общество, тук професорите си говорят с автомонтьорите. Никой не се прави на нещо повече от другите. - „Народът владее политическия живот в Америка, както Бог владее Вселената“, написа френския учен Алексис дьо Токвил, след като посети Америка преди повече от 170 години. Мечтател ли е той? - Да. Още през 1787 при приемането на Конституцията един от основателите на нацията Джеймс Медисън заявява, че държавната власт има за задача „да пази малцинството от заможни граждани от мнозинството“. Затова в Сената има само 100 човека, и повечето от тях са доста заможни и разполагат с огромна власт. Камарата на представителите, в която има няколко стотин души е по-демократично, но те имат и много по-малко правомощия. Дори един по-скоро либерално настроен като Уолтър Липман, един от водещите интелектуалци на 20-и век, смяташе, че в една добре работеща демокрация интелигентното малцинство, което трябва да управлява, трябва да бъде предпазвано от „тъпченето и виковете на обърканото стадо“. От името на консерваторите вицепрезидентът Дик Чейни съвсем на скоро показа как разбира демокрацията. Той беше попитан защо се обявява за продължаване на войната в Ирак, при положение че мнозинството от гражданите са против. Отговорът му гласеше „Е и?“ - Модерната дума на тазгодишните президентски избори е „промяна“. Има ли според вас шансове за скорошна и осезаема промяна на Америка? Запален ли сте по тази промяна? - Ни най-малко. Реакцията спрямо Обама в Европа е една европейска самозаблуда. - Все пак, той казва хубави изречения, които Европа дълго е чакала да чуе, той говори за трансатлантическо партньорство, за предимствата на дипломацията и за помиряване на американското общество. - Всичко това е само реторика, кой се интересува изобщо от това? Цялата предизборна борба се състои от страхотна реторика, надежда, промяна, от всичко възможно, само не и от съдържателните въпроси. - Да не би повече да ви харесва екипът на противника: 72- годишният ветеран от войната във Виетнам Маккейн и Сара Пейлин, бившата кралица на красотата от Аляска? - Феноменът „Сара Пейлин“ е наистина странен. Ако някой ни гледа от Марс, може да си помисли, че хората в държавата ни са душевно болни. - Но консерваторите и религиозните избиратели са въодушевени. - Тази държава е създадена от религиозни фанатици, това не бива да се забравя. Още от времето на Джими Картър религиозните фундаменталисти играят важна роля по време на всички избори. Той беше първият, който се представи на публиката като прероденият християнин. Оттогава сметките на мениджърите на кампаниите звучат по следния начин: Представи се като фанатичен религиозен представител и автоматично ще получиш една трета от гласовете. По времето на президента Линдън Б. Джонсън през 60-те години никой не се интересуваше дали президентът всеки ден ходи на църква. По всяка вероятност Бил Клинтън е толкова религиозен, колкото и аз, т.е. никак, но неговите мениджъри ни гарантират, че той всяка неделна утрин е в църквата на баптистите, за да пее божествени химни. - Нищо ли не ви харесва у Маккейн? - В някои отношения той е по-честен от противника си. Той показва, че при тези избори не става въпрос за идеи и съдържание, а за личности. Демократите не са толкова честни, въпреки че и те виждат нещата по този начин. - Според вас републиканците и демократите са само различни течения в едно и също политическо движение? - Естествено има и разлики между тях, но те не са фундаментални. Никой не трябва да си прави илюзии. В същността си в САЩ има еднопартийна система, а единствената управляваща партия е бизнес партията. - Вие преувеличавате. По приблизително всички ключови въпроси – от данъчното облагане на богатите до атомната енергия – има различни позиции, преди всичко по въпроса за войната и мира. Републиканците искат да се бият в Ирак до победата, дори това да продължи още сто години, както казва Маккейн. Демократите държат да има план за изтегляне от Ирак. - Нека погледнем на тези „разлики“ по от близо и ще забележим колко ограничени и цинични са те. Ястребите казват, ако продължим, бихме могли да победим. Гълъбите казват, че е прекалено скъпо. Посочете ми един американски политик, който казва открито, че тази агресия е престъпление. Въпросът не е дали ще победим, или не, дали е прекалено скъпо, или не. Споменете си съветската инвазия в Афганистан. Тогава водехме ли дебат дали Съветския съюз ще победи, или дали присъствието им в Афганистан е скъпо? Върху това вероятно са размишлявали в Кремъл или във вестник „Правда“. Това е ограничен дебат, какъвто е типично да има в тоталитарните общества, не става въпрос за това кой ще победи и кой ще загуби. Ако генерал Петраеус в Ирак можеше да се похвали с подобни на успехите на Путин в Чечения, щеше да бъде провъзгласен за крал. Ключовият въпрос е дали прилагаме към себе си същите изисквания, както към другите. - Кой пречи на интелектуалците да си задават този въпрос и да бъдат критични? Нали преди малко похвалихте свободата на изразяване в САЩ. - Светът на интелектуалците е изключително конформистки. Още Ханс Моргентау, един от основателите на политическия реализъм, осъждаше сервилното отношение на част от интелектуалците в отношенията им с властта. Джордж Оруел написа, че националистите, тоест в повечето случаи цялата интелектуална класа в една страна, не само че не осъждат престъпленията на собствената си държава, но и имат невероятната дарба да не чуват за тях. Това е точно така. Ние много говорим за престъпленията на другите. Но когато става дума за нашите собствени, ставаме националисти в смисъла на Оруел. - Нямаше ли и няма ли в Америка и по света протести срещу войната в Ирак? - Срещу войната в Ирак има поне повече протести, отколкото в началото на войната във Виетнам. Когато през 1962 г. Кенеди изпрати военни експерти във Виетнам, хората само се прозинаха, и когато малко по-късно пристигнаха първите 4000 ковчега, а американските войници там наброяваха вече 150 000, никой не се впечатли. - Може ли на края да кажете няколко думи на помирение за положението на нацията?  Американското общество днес е по-цивилизовано отпреди. Това е благодарение на развитието през шейсетте години. Нашето общество и това в Европа стана тогава по-свободно, по-отворено, по-демократично и по този начин и по-застрашаващо нечии интереси. За това тази генерация беше осъдена. Но това пък също имаше значение. *Интервюто е публикувано в гермаското сп. Der Spiegel

Трансатлантически войни на модели

Wed, 03 Dec 2008 14:15:00 +0200

Светът трябва да преизгради финансовия капитализъм, и това означава повече регулация, казва френският президент Никола Саркози. Време е да направим капитализма „морален“, като го насочим към правилната му функция: да служи на икономическото развитие и силите на „производителността“, а не на „спекулацията“. Укорите на Саркози са меки по някои стандарти, коментира в последния си септемврийски брой британският икономически седмичник The Economist. Огромна сила, равняваща се на „деспотична икономическа диктатура“, е попаднала в „ръцете на малцина“, прогърмява друг обществен лидер. Той допълва, че свръхмогъщите малцина често не са „собственици“ на активите, а „само доверители и управителни директори на инвестиционни фондове“. Разпространи се една заблуда: че пазарът не се нуждае от никаква „публична власт“, която да го ограничава, защото „самоуправлението“ би свършило по-добра работа. Не можем да обвиним европейците в липса на последователност, когато стане въпрос за недоверието към финансисти, харесването на компании, правещи неща, които можеш да пипнеш, и търсенето на регулатори, които да поддържат пазарите в добър морален ред, посочва британският седмичник. Саркози каза горното в реч пред Обединените нации на 23 септември. Другият цитиран лидер е папа Пий ХІ, говорил след срива на Уолстрийт през 1929 г. Цитатът е от папска енциклика от 1931 г., призоваваща за икономическо управление от наподобяващи гилдии „корпорации“ от индустриалци, работници и други подобни, под надзора на „специална магистратура“ от благородни длъжностни лица. Продължителната гнусливост на Европа към финансите е повече от историческо любопитство. Тя е също толкова добър пътеводител като всички останали към бъдещите политически отговори, които ще допаднат на европейските гласоподаватели. А въпросите за инстинктите и теориите са важни по една друга причина: те показват сериозно разделение между европейците и американците, посочва The Economist. В действителност капитализмът се практикува по сходни начини и от двете страни на Атлантическия океан. Но в по-голямата част от Европа все още е лесно да спечелиш бурни аплодисменти с речи, твърдящи, че Америка се управлява по „закона на джунглата“. Всъщност американската икономика е едновременно строго регулирана и напоявана с порои от публични средства. Пребройте лобистите във Вашингтон – не ви трябват лобисти в джунгла. Америка харчи много и за обществени услуги като образование и здравеопазване, макар и по различен начин. Нов документ на френското правителство за европейския социален модел отбелязва, че като се добави корпоративното здравно осигуряване, нетните „социални разходи“ на Америка попадат в същата графа като тези на много европейски страни – около една четвърт от БВП. Глобализацията е разделителна както в Америка, така и в Европа. Според проучване на глобалните нагласи, изпълнено от американската Pew Foundation през 2007 г., почти еднакъв брой американски и френски анкетирани са казали, че чуждите компании са добри за страната им (малко по-малко от половината ги харесват). В Испания, Швеция, Великобритания и бившия комунистически блок ентусиазмът спрямо чуждите инвеститори изпраща Америка на опашката. Умерено левите европейци не подскачат от радост и при гледката на национализиращите се американски банки. Европа е капиталистическо място. Вярно, имаше известно злорадство за унизения “англосаксонски” или “ултралиберален” модел. Но има и сериозни смущения около това данъкоплатците да плащат милиарди, за да поемат контрол над доста своенравни браншове. По думите на еврокомисаря по икономическите въпроси Хоакин Алмуня, трябва да се предприемат действия за предотвратяване на системните рискове, но “социалисти като мен сме против финансовия социализъм”. Въпрос на нагласи Все пак, когато се стигне до инстинктите, три големи различия проговарят сами за себе си: отношението към риска, отношението към държавата и отношението към печалбата като мотив. Френският документ казва, че европейският социален модел “се характеризира с високо ниво на защита на хората срещу капризите на живота”. Това не е политика или цел с добър отглас в Америка, където печеленето и губенето са част от живота и обществото е толерантно към тези, които са правили и двете – като успешни предприемачи с банкрут зад гърба си. Документът отразява и западноевропейска гледна точка. Помощите за безработица са по-високи в Западна Европа, отколкото в Америка, и могат да продължат да се получават (много) по-дълго. Но в Източна Европа социалните служби често са свидливи. Доверието в държавата също е много по-голямо в Европа, отколкото в Америка или бившия комунистически блок, където обществените услуги почти се сринаха в началото на 90-те години на миналия век. Проучване на холандското правителство разкрива, че източноевропейците харесват идеята за частни пенсии. Западноевропейците напротив - вярват на държавата да подсигури старините им. Езикът може да разкрие много неща. Европейската преса писа много за това, че Америка използва „държавата“ да спаси AIG и други предприятия. Американците говорят за “правителствено” спасение. Има разлика. На места като Франция държавата е Държава, управлявана от бюрократичен елит със специални претенции за безкористна мъдрост. Американското правителство не претендира за монопол върху мъдростта, когато се стигне до спасяване на пазарите. Но просто в тежки времена, то е единствената частица от системата, която разполага с пари. Сред официалните лица във франкофонските страни любим термин е труднопреводимият глагол ma triser, означаващ да вземеш нещо в ръка. Списъкът от дейности, нуждаещи се от държавна ръка, е дълъг. The Economist си спомня, че е бил информиран, че държавни лица, а не пазарът, трябва да отсъдят дали да се разположат мандри (във Франция), къде да се засадят нови лозя (в Люксембург), и кога магазините да са отворени (в Белгия). Казано по този начин, животът в Европа е по-малко обстойно регулиран, отколкото преди 20 години. Дори Франция се променя под управлението на Саркози. Може би най-голямата разлика е свързана с печалбата като мотив. Вгледайте се в европейските дебати за приватизацията, например, и ще видите, че много опоненти твърдят, че да правиш бизнес с цел печалба, означава болка за работниците, потребителите или и за двете групи. Накратко, много европейци все още инстинктивно вярват, че капитализмът е игра с нулев резултат, в която компанията, правеща печалби, просто трябва да експлоатира някого. Това далеч не е така валидно за американците. Европейските лидери нямат проблеми с печалбите като такива, или дори с тези, които ги правят. Но много от гласоподавателите, пред които отговарят, се тревожат за капитализма. Призивът на Саркози висшите финанси да станат “морални” има дълбоки корени. Когато управлението на кризи се превърне в дебат за нови регулаторни мерки, американците и европейците ще стартират от различни позиции. bm

Уроци от едно изгубено десетилетие

Tue, 23 Sep 2008 09:38:00 +0300

Докато падащите цени на жилищата и затягащият се режим по кредитите продължават да изстискват американската икономика, някои се притесняват, че страната може да претърпи десетилетие на стагнация, както се случи с Япония, когато балонът там се пръсна в началото на 90-те години на миналия век, коментира в края на август британският седмичник The Economist. Японският имотен бум също бе подхранван от евтини пари и финансова либерализация и – точно както в Америка – повечето хора допускаха, че цените на имотите не могат да паднат в национален мащаб. Когато това се случи, кредиторите изпаднаха в просрочия и банките спряха отпускането на пари, припомня изданието. Резултатът беше десет години със среден годишен ръст на икономиката от под 1%. Повечето хора отхвърлят идеята, че Америка може да пострада от същата съдба като Япония, но някои от разликите са преувеличени. Някои твърдят, например, че балонът в Япония е бил много по-голям от американския. Но средните цени на жилищата в Америка нараснаха с 90% в национален мащаб между 2000 г. и 2006 г., в сравнение със скока от 51% в Япония между 1985 г. и началото на 1991 г., когато цените на имотите там достигнаха пиковите си нива. Цените в големите японски градове растяха по-бързо, но цифрите на национално ниво имат по-голямо значение при измерването на ефекта върху икономиката. От тогава насам стойностите на имотите в Япония са спаднали със съвсем малко над 40%. Американските цени вече са с 20% по-ниски и много икономисти смятат, че могат да паднат с още 10% или дори повече. Какъв е случаят при търговските имоти? Отново средните цени са скочили по-малко в Япония (80%), отколкото в Америка (90%) за същите разглеждани периоди. Следователно, японският имотен бум е бил по-малък от американския. Освен това в Япония имаше балон и на фондовата борса, който гръмна година преди имотния. Това също навреди на банките, защото те отчитаха част от позициите си в ценни книжа в други фирми като капитал. Но ефектът на този бум върху домакинствата беше скромен, защото едва 30% от населението държи акции, в сравнение с над половината американци. Определящите финансовите политики в Япония не се и бавиха повече от американските, преди да намалят лихвените равнища и да разхлабят фискалната политика, след като балонът се пръсна, противно на популярните погрешни схващания. Bank of Japan започна да сваля лихвените нива през юли 1991 г. - скоро, след като цените на имотите започнаха да падат. Авансовият годишен лихвен процент бе намален от 6% на 1.75% до края на 1993 г. Две години след като цените на жилищата в Америка започнаха да спадат, основната лихва, определяна от Федералния резерв, беше паднала от 5.25% на 2%. Проучване на американската централна банка заключава, че лихвените нива в Япония са падали в началото на 90-те по-рязко, отколкото се препоръчва от Правилото на Тейлър, което определя подходящата ставка на базата на количествата свободен капацитет и инфлацията. Освен това Япония даде на икономиката си сериозен фискален тласък. Циклично регулираният бюджетен дефицит (който изключва автоматичния ефект на по-бавния ръст върху данъчните приходи) нарастваше средногодишно с 1.8% от БВП през 1992 г. и 1993 г. - подобно на американския бюджетен подем тази година. Монетарните и фискални стимули в Япония наистина помогнаха да се засили икономиката. След кратка рецесия през 1993-94 г. БВП растеше с годишен темп от около 2.5% до 1995 г. Но през същата година възникна и дефлация, което тласна нагоре лихвените равнища и увеличи реалното дългово бреме. От този момент нататък Япония направи най-големите си грешки във финансовата политика. През 1997 г. правителството повиши данъка върху потреблението в опит да „изтъни“ бюджетния си дефицит. А с лихвени равнища близо до нулата Bank of Japan настояваше, че нищо повече не може да направи. Едва много по-късно банката започна да печата много повече пари. Нивото на инфлация в Америка от над 5% е предимство. Не само, че реалните лихвени равнища са отрицателни, но инфлацията помага и да се върнат цените на имотите към справедливата пазарна стойност с по-малко свиване на цените, отколкото другаде по света. Но в едно друго отношение Америка е по-изложена на риск, отколкото беше Япония. Когато балонът се пръсна през 1991 г., японските домакинства спестяваха 15% от доходите си. До 2001 г. спестяванията бяха спаднали до 5%, което помогна да се засилят потребителските разходи. Нивото на спестявания в Америка е почти нулево и не предлага такъв вариант за смекчаване на удара. Рисковете от отлагането Джон Мейкин от American Enterprise Institute твърди, че монетарните и фискални облекчения са били необходими, но недостатъчни, за да възстановят икономиката на Япония. Липсващата съставка била прочистване на банковата система, от която японските фирми са били по-силно зависими в сравнение с американските. Японските банки скрили лошите си кредити под непроницаеми корпоративни структури и съкратили даването на нови кредити на печеливши компании. Развил се порочен кръг, в който лошите кредити на банките потискали ръста, а той на свой ред създавал нови лоши кредити. В друг скорошен доклад Ричард Джеръм от Macquarie Securities заключава, че Америка „няма да се приближи до това да повтори преживяното от Япония“, защото регулаторната й система, финансовите пазари и политическата й структура няма да й позволят да протака нещата толкова дълго. Америка има по-прозрачна регулаторна структура, която принуждава банките да признават загубите и да възстановяват балансите си, дори ако регулаторите със закъснение забележат, че банките отписват активи с рисково обезпечение от балансите си. Японските регулатори обаче дълго време бяха в таен сговор с банките относно криенето на лошите им кредити. През последната година американските банки реагираха по-бързо от тези в Япония през 90-те в разкриването и отписването на загуби и набиране на нови капитали. В Япония мина много време, преди да се появи политическа воля да се използват парите на данъкоплатците за спасяване на банковата система. Сериозен тест за американското Министерство на финансите ще бъде колко бързо ще признае необходимостта от национализирането на олюляващите се ипотечни гиганти Fannie Mae и Freddie Mac. Едно от предимствата пред Япония е, че Америка разпределя разходите за своя жилищен балон и в други държави. Чужденци държат голяма част от американските ценни книжа, гарантирани с ипотеки. Държавните спестовно-инвестиционни фондове осигуриха нови капитали за американските банки. А преживяващият бум експорт на Америка помогна за поддържането на икономиката благодарение на евтиния долар. Противно на това, рязкото поскъпване на йената след пръсването на балона в Япония навреди на износа в същото време, в което вътрешното търсене просто пресъхваше. Поучавайки се от грешките на Япония, Америка може да избегне едно мрачно десетилетие. При всички положения би било арогантно от страна на тези във Вашингтон да допуснат, че проблемите на Япония просто са отразили макроикономическата некомпетентност на страната. Опитът и на други държави показва, че всяко сериозно напомпване на цените на активите често води до икономически сривове, продължаващи по няколко години. Само някой див оптимист би повярвал, че най-лошото за Америка вече е отминало. bm

Икономическата политика на Обама: Продържение, не промяна

Tue, 23 Sep 2008 09:43:00 +0300

Ако европейците можеха, щяха да гласуват за президентския кандидат на Демократическата партия на САЩ Барак Обама, тъй като го виждат като по-категорична промяна на антипатичното им сегашно правителство в сравнение с неговия опонент от Републиканската партия Джон Маккейн. От гледна точка на икономическа политика обаче резултатът от изборите ще засяга европейците в далеч по-малка степен. Това може да бъде отдадено на образованието на Обама, който е завършил Чикагския университет, известен с убеждението, че държавата не бива да се меси в частни инициативи, и също така дом на носителя на Нобелова награда Милтън Фридман. Главният икономически съветник на Обама продължава да бъде Остан Гулсби, професор в същия университет. Пропазарната тенденция наскоро беше допълнително подкрепена от скорошното назначение на Дйеисън Фурман като главен съветник по икономическите въпроси. Името му се свързва с проекта “Хамилтън” в Брукингската институция, организация с идеална цел, и главния му архитект – бившия секретар на трезора на САЩ Робърт Рубин. Някои малки разлики в обкръжението на двамата кандидати могат да доведат до важни различия в посоката на политическите решения. Докато хората около Обама са предимно професионални икономисти, някои от обкръжението на Маккейн, включително водеща фигура като Джералд Парски, са адвокати и политици. Независимо че републиканският екип има икономически звезди като Джон Тейлър и Кенет Рогоф, той включва и такива от сковани и консервативни организации като American Enterprise Institute и фондация Heritage. Освен това има сведения, че Маккейн е останал близък с бившия сенатор Фил Грам, който напусна предизборната кампания, след като негови изказвания бяха обявени за безчувствени към бедните. Затова икономическата политика на Маккейн се очаква да бъде повече идеологическа и по-малко отворена към нови решения, отколкото тази на опонента му. Пазари Вярата на Обама в силата на пазарите и употребата на икономически стимули, за да се влияе на поведението на търговците, ще е основна характеристика на икономическата му политика. Добър пример за това е енергийната му политика, която позволява продажбата на права за емисии въглероден диоксид. Силната привързаност към пазарите е типичен белег на консервативните републиканци, а това означава малки разлики в икономическата политика, независимо дали той ще спечели, или съперникът му Маккейн. В отделните сектори обаче несъмнено ще има разлики. Въпрос, по който двамата кандидати имат сериозни разногласия, е дали промените в данъчната политика трябва да са с по-голяма полза на по-заможните, или за средната класа. Но това е вътрешен въпрос, който най-вероятно няма да има последици за Европа. Кредитна криза Значителни различия има в предложенията на двамата за корекция на избухналата през лятото на 2007 г. криза с високорисковите ипотеки. Обама е привърженик на засилен регулаторен режим, вече предложи повече права за Федералния резерв на САЩ, за да може да регулира инвестиционните банки. В екипа му е включен и Даниел Таруло, автор на предстояща книга за регулациите на международните банки, която ще бъде издадена от Института за международна икономика Petersen. Предложенията на републиканския кандидат са за строги санкции за институции, които са прекалили с ипотечното кредитиране, но избягва коментари за мерки за предотвратяване на повторна криза. В зависимост от това кой ще спечели изборите ефектът, който политиката му ще има върху европейските институции и пазари, ще е значителен. Енергийна политика Енергийната политика на САЩ ще повлияе на международните финансови пазари, ако хроничните дефицити по текущи сметки могат да бъдат намалени чрез по-малко внос на петрол. И двамата кандидати са на мнение, че правителството трябва да намали вредните емисии, но републиканците клонят към използването на ядрена енергия, докато демократите предпочитат възобновяеми ресурси като слънце и вятър. Така че и в двата случая може да се очаква по-малък внос на петрол и съответно по-малък търговски дефицит. Това ще намали конкуренцията за енергийни ресурси между Китай и САЩ и ще послужи като добър пример на останалите страни. Свободна търговия Допълнителна подкрепа за икономическия ръст на САЩ може да се очаква и от подчертано позитивното настроение на Маккейн към свободната търговия. Той заяви пълна подкрепа на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA) и други договорености, като тези с Южна Корея. Обама от своя страна отслаби опозицията си срещу NAFTA, за да осигури спокойствие на работниците и опазване на околната среда. Ако той се придържа към обещанията си за подобряване на инфраструктурата и финансови регулации, това ще даде тласък на продуктивността, а оттам и на икономическия ръст. И естествено където има висока икономическа активност, има повече чуждестранни инвестиции, а това ще повиши цената на долара. Суровини От най-голямо значение за Европа и САЩ са цените на суровините. Много икономисти очакват забавянето на щатската икономика да охлади инфлацията, причинена от резкия ръст на цените на суровините. И наистина цената на петрола се понижи с 10% от пиковите си стойности, а тази на златото – с 20%. Въпреки това основната движеща сила на тези високи цени остават развиващите се пазари като Бразилия, Русия и Китай, които имат процъфтяваща средна класа с нарастващо търсене за стоки. В подкрепа на това са и последните данни за ръста на износа на САЩ, който компенсира спада във вътрешното потребление. След като щатската и европейската икономика възвърнат сравнително силния си икономически ръст, може да се очаква повторен бум в цените на суровините, независимо от това кой е президент. В момента напрежението между САЩ и Русия е концентрирано около Черно море и това прави България доста важна стратегически за Щатите. Маккейн е проявявал по-голям интерес и може да се очаква страната да се облагодетелства повече при негово президентство, но това може да стане при увеличено геополитическо напрежение. bm *Авторът е професор по икономика в Американския университет в Благоевгр ад

Краят на статуквото

Tue, 23 Sep 2008 09:49:00 +0300

Тези избори са различни от всички други, които сме наблюдавали, с това, че на тях няма кандидат – защитник на статуквото. Не знаем каква ще бъде Америка след 20 януари 2009 г., но едно е сигурно – това ще бъде една различна, променяща се Америка. При демократите начело с Обама, промяната е очевидна и многоизмерна. Ако започнем със самия кандидат - Обама е не просто афроамериканец – той е първият цветнокож кандидат за президент, при който расата не е кауза. Той води коалицията на промяната не защото е черен, а защото е млад, умен, образован, дошъл от низините на обществото и е готов да предложи на Америка истинска алтернатива на задънената улица, в която тя се намира. Атакуват го за това, че е неопитен – забравяйки, че един Роналд Рейгън се нареди между най-великите президенти, независимо от карикатурите на второстепенен актьор, които му рисуваха либералните му противници. Не по-лош пример за управленска неопитност е и настоящият президент Буш, за когото не е сигурно, че и днес прави категорична разлика между Словения и Словакия, например. Успехът на демократите – независимо от качествата на кандидата им – винаги е бил труден след 1980 г. Победата на Рейгън тогава ознаменува окончателната дезинтеграция на либералната коалиция, създадена през 30-те години на миналия век от Франклин Рузвелт. Икономиката на търсенето, социалната държава, относително високите данъци в полза на едно “Велико общество” – всички тези елементи на кейнсианския либерализъм събираха в едно бялата работническа класа, афроамериканците, интелектуалците и либералите от двата бряга, умерените консерватори от Юга. Консервативната революция на Рейгън разтури тази либерална коалиция. Белите работници отхвърлиха съюза с радикализираните етномалцинства, “паразитиращи” върху парите на “мълчаливото мнозинство” от работещи американци. Южняците традиционалисти напуснаха съюза с културните радикали и интелектуалци от двата бряга, които все по-категорично защитаваха правото на аборт, на хомосексуални бракове и на свобода на ценностите в полза на все по-ексцентрични групови субкултури. На мястото на либералния съюз от 30-те дойде социалната коалиция на новите консерватори. Тя се застъпваше за ниски данъци, минимална държавна намеса, край на разточителните социални помощи – уж за “бедните”, а всъщност за “мързеливите”. На дневен ред дойде защитата на традиционните ценности - трудолюбието, респекта към Божия ред на земята, непримиримостта срещу вседозволеността на либералната култура. Абортът е убийство, а изневярата – грях и подлост. След тези възгледи тръгна средният и дребен бизнес, уморен от високи данъци, провинциалният консерватизъм на “средна Америка” – тази между двата бряга и на юг от тях, част от професионалната средна класа, която искаше пазарен простор за израстване, а не държавна регулация в подкрепа на статуквото. Днес тази консервативна коалиция е на изживяване. След вдъхновението на Рейгъновите години се появиха пукнатини, разширени днес до пропасти. Защо либералният – т.е. “разточителният” президент Клинтън плати държавния дълг и закри държавния дефицит, а “консерваторът” Джордж У. Буш отново го наду до трилиони долари? Защо неоконсерваторите, обещали през 2000 г. ново възраждане на световната роля на Америка след края на Студената война, докараха великата страна до международна изолация, огромен военен дълг, хиляди убити в една все по-трудно оправдавана война в Ирак? Защо бензинът премина 4 долара за галон, а американските пътища и инфраструктура все повече приличат на българските? Къде е Осама бин Ладен? Защо Вл. Путин все по-често се държи като Леонид Брежнев...? Джон Маккейн няма отговори на тези тежки въпроси, а и да има – не може да ги даде публично. Утвърдената политическа етика прави неговата задача трудна до невъзможност. Като републикански кандидат той трябва да щади президента Буш, но същевременно се нуждае от нова визия, нова алтернатива на всяка цена. Защото и най-вдъхновеният консерватор не си прави илюзии – управлението на Буш не е мерило за успех – нито е лозунг за победа. Маккейн, който е прекарал пет години във виетнамски плен, е символ на жертвоготовност в служба на родината си. Той е категоричен привърженик на силовата консервативна политика на Америка в света, но прокарвана по-умно, с по-голяма мобилизация на ресурси и в съгласие със съюзниците на Америка. Джон Маккейн иска ниски данъци и “малка държава” – но все още не е казал как ще плати дълговете на държавното разточителство при Буш, нито от- къде ще вземе парите за една силна, интервенционистка политика на суперсилата Америка по света. За мнозина от социалните консерватори – привърженици на религиозните ценности и традиционализма, Маккейн е прекалено чужд, да не кажем “либерален”. (В консервативна среда етикетът “либерал” е по-скоро обида, отколкото обозначение.) Затова той взе за партньор – кандидат за вицепрезидент - малко известната Сара Пейлин, губернатор на Аляска и утвърдила се в местната политика като пламенен социален консерватор... Освен с Барак Обама Джон Маккейн ще трябва да се пребори и с подозрението на своите сънародници, че неговите 72 години са тежък товар за един президент. Обама и демократите се възползват от слабостта на отиващия си Буш, за да прехвърлят неговите “неплатени сметки” върху кандидатурата на Маккейн. Кризата на консервативния лагер обаче не означава автоматично преизграждане на либералната социална коалиция като успешна алтернатива. Демократите продължават да бъдат социално разпръснати между различни общности с многообразни и конфликтни интереси в американското общество. Способността на “партията на магарето” да ги мобилизира зависи през последните десетилетия преди всичко от харизмата на техния кандидат. Клинтън успя на два пъти да го направи – Ал Гор се провали. Джон Кери не можеше да повярва през 2004 г., че Буш го е победил, а Барак Обама не си прави илюзии, че Маккейн ще бъде лесен опонент. Обама обаче има повече шансове от всеки друг демократ от последните две десетилетия. Неговата лична харизма го извика на сцената като човека, който носи необходимата, очакваната, изцелителната промяна за Америка – велика страна в задънена улица. Обама е представител на едно ново поколение, с напълно различен възглед за икономиката, държавата, екологията и света, заобикалящ Америка. Обама иска повече държава в обществото – чрез пазара, но там, където сам пазарът не може да се справи с кризите и разделенията на съвременна Америка. Той иска по-гъвкав подход към глобалните предизвикателства в съвременната епоха. За него тероризмът е инструмент на атака, а не врагът сам по себе си. Той иска Европа обратно в пълноценен съюз със САЩ, а не в отчуждена имитация на политическа и отбранителна общност, в каквато се превърна НАТО. Обама е опасният опонент за Путин и Медведев, защото преизграждайки трансатлантическото доверие, той ще даде сила на Европа в отношенията й с Москва. Маккейн ще се опита да направи същото, но Европа едва ли ще му окаже същото доверие. Обама е новодошъл в международната политика и затова негов партньор – кандидат за вицепрезидент, стана Джо Байдън – един от най-компетентните сенатори международници. Байдън е интересна личност – либерал интервенционист, той е труден опонент и предизвикателство за противницте на Америка, особено тези в Москва. Маккейн ще бъде твърд и суров с Кремъл, Байдън ще бъде гъвкав, но безкомпромисен. Една администрация на Маккейн ще бъде по-отворена за компромиси в политиката на Балканите – например за членството на Македония в НАТО. Президентството на Обама би наследило “ястребския” подход на демократите към Балканите от 90-те години на миналия век. Не случайно Ричард Холбрук е спряган за кандидатурата за държавен секретар. Байдън има дълга история на подкрепа за гръцките и арменските интереси – там където те съвпадат с американските, което може да създаде определени проблеми в отношенията с Турция. Ако Маккейн запази твърдите си възгледи спрямо Иран и Ирак обаче, Турция може и да е по-заинтересована от компромис с “елинофила” Байдън, отколкото с “ястреба” Маккейн. Обама и Сара Пейлин едва ли знаят нещо конкретно за България, но Маккейн и Байдън са стари познайници и “лобисти” за нашата страна. Това дава добри шансове на България да развие в свой интерес отношенията си с Вашингтон. Разбира се, ако в София има правителство, което знае какъв е българският интерес и има сили да го прокара в своята политика. Америка е на важен кръстопът и от нейния избор ще зависи немалко картината на глобалния свят, чиито предизвикателства са общи за всички нас.

Ограничете очакванията

Tue, 23 Sep 2008 09:55:00 +0300

Изкусителен, макар и циничен, отговор на въпроса как България ще работи с Джон Маккейн или Барак Обама – зависи кой ще спечели изборите – е, че не би имало никаква разлика. Следващият президент на САЩ ще има само 1460 дни, считано от 20 януари 2009 г., за да постигне целите в програмата си и – да се надяваме – да остави Америка, а може би и света, в малко по-добро състояние, отколкото ги е заварил. Това няма да му остави много време да обръща внимание на всичките 194 независими държави, признати от САЩ. Ако изобщо се случи, следващата среща на българския президент с президент МакОбама на ливадата пред Белия дом е обречена да бъде кратка и значително незадоволителна. Българският държавен глава ще е запознат с всички детайли и нюанси на взаимоотношенията между двете държави и нетърпелив да навлезе в подробности. Но МакОбама ще е получил записките си за брифинга половин час преди срещата, и те ще го информират, че: да, България е в Европейския съюз и не, столицата й НЕ е Букурещ. Така че може би България следва просто търпеливо да се адаптира към ситуацията и да не повишава твърде много очакванията си. За щастие, не е задължително положението да е толкова ужасно. Някъде в новата президентска администрация ще има политика, която вероятно ще е доволно подобна на настоящата, както и млад, ентусиазиран втори заместник-министър по Балканите в Държавния департамент, който ще е натоварен да се грижи за тях. Да се получи каквото и да било от този човек ще бъде трудна работа, но вероятно много ще си струва. Прекалено често Америка приема съюзниците си (дори Великобритания) за даденост. Най-добрият начин да се разбере в кои аспекти България наистина е от значение е да си представим (което в момента е наистина невъобразимо) и да поспекулираме какво би станало, ако страната реши активно да се противопостави на политиката на Вашингтон. Това би означавало да подкрепи регионалните амбиции на Москва, да изтегли войските си от Ирак и да наложи рестрикции на ползването на съвместните военни бази на САЩ в България по програмата „Съвместни оперативни сили – изток“. Незабавно става ясно, че София би могла теоретично да нанесе повече вреда на една администрация на Маккейн и логично би трябвало да може да получи по-добра цена за съюзничеството и подкрепата си, отколкото от кабинет на Обама, който може да е по-заинтересован да канализира взаимоотношенията през Брюксел. По отношение на политиката, на първо място идва Ирак. Поемащият рискове самопровъзгласил се за „идеалист” Маккейн подкрепяше недоволството там, преди това да стане официалната държавна политика по въпроса и каза, че ще бъде подготвен да изпрати още войски в Ирак, ако е необходимо. Обама, който е извлякъл толкова ползи от противопоставянето срещу войната, е нетърпелив да ускори изтеглянето на частите. На най-високия пост, естествено, и двамата ще бъдат принудени да адаптират политиките си към това, което е от военна гледна точка необходимо и възможно. Но за една администрация на Обама би било много по-трудно да твърди, че изтегляне на българските части е фундаментално погрешно. Вярно, че Обама каза веднъж, че ще „призове нашите съюзници от НАТО да предоставят повече военни части за колективни операции по сигурността”. Но една по-агресивна активистка администрация на Маккейн ще има по-сериозна причина да се чувства благодарна за такова участие. В своя знакова реч за външната политика пред Съвета по световни въпроси в Лос Анджелис през март т.г. той изнесе на преден план редица политики, които биха поставили изисквания към България. Една от най-забележителните беше предложението за създаване на лига на демокрациите, която би била международна групировка, противопоставяща се на диктатурите и тероризма. Това е твърде спорна идея, и не само защото не е нищо повече от дръзка маневра за разбиването на това, което много американски консерватори считат за крайно компрометирания морален авторитет на ООН. Подобен ход ще сработи само ако е широко подкрепен. България и съседите й ще са необходими, за да набъбне броят на участващите демокрации. На Маккейн може накрая да му се наложи да ухажва България, ако реши да следва този път. Външната политика на Обама е много по-традиционна. Някои коментатори я описаха като „клинтъновска”. Проблемът с триумфалната му реч в Берлин в края на неотдавнашното му европейско турне беше, че с всичките си прекрасно звучащи фрази и блестяща реторика, тя нямаше много съдържание. Много по-вероятно е Обама да прибегне до дежурната позиция да действа в параметрите на ООН. (В Лос Анджелис Маккейн дори не спомена ООН.) И двамата кандидати очевидно насочват много по-голяма част от политиките си към България през рамката на Европейския съюз. И отново Обама, с неговия спокоен, не толкова конфронтационен подход, изглежда по-вероятно да предпочете този път. Позицията на Обама ще бъде отчетена от поддръжниците му като по-конструктивна и рационална, а от опонентите му – като посредствена и обвързана с провалилите се институции от миналото. Поддържащите Маккейн биха нарекли неговата политика дръзка и утопична, докато опонентите му биха я характеризирали като прибързана и необмислена, особено след приключенията на Джордж У. Буш. Независимо какво мислите за позициите на двамата кандидати, изглежда ясно, че една администрация на Маккейн като президент ще даде повече възможности за страна като България да повиши малкото си влияние да добие по-близки и по-ползотворни взаимоотношения със САЩ. Но това ще бъде постигнато с рискове и – вероятно – на висока цена. За София ще се окаже по-трудно да улови вниманието на президента Обама на срещите на ООН или ЕС. Това ще бъде по-безопасна, но също и по-скучна връзка. bm

Хюстън, Хюстън, имаме проблем

Tue, 23 Sep 2008 10:01:00 +0300

Банките имаха лоша година. Но изглежда проблемите им далеч не са приключили. Към края на август финансови институции по света са отписали активи за около 504 млрд. долара от счетоводните си книги, а очакванията на Международния валутен фонд са общите загуби да достигнат 1 трилион долара. Сега обаче, до края на годината, банките ще трябва да изплатят около 787 млрд. долара задължения по облигации с плаваща лихва, което е около 43% повече от задълженията, които имаха през последните 16 месеца по подобни инструменти. Този проблем започва още през септември, когато институциите дължат около 95 млрд. долара. Това са заключенията, които анализаторите Алекс Роувър и Ци-яй Браун от инвестиционната банка JPMorgan Chase&Co. правят в свой доклад. По-голямата част от ценните книжа с плаваща лихва са деноминирани в долари, но не малка част от тях са и в евро. Само за последните 4 месеца на тази година се очаква матуритет на активи на стойност 15-20 млрд. евро всеки месец, смята анализаторът на френската Societe Generale Гай Стиър. И все едно това не е достатъчно, ами главният прокурор на Ню Йорк Андрю Коумо стартира акция срещу големи инвестиционни банки, които са подвели инвеститорите си относно рисковото тегло на предлагани продукти. След като загубиха съдебните дела за търговия на ценни книжа с търгов лихвен процент, Goldman Sachs се задължи да плати глоба от 22.5 млн. долара и да изкупи обратно активи от този тип за 1.5 млрд. долара. Германската Deutsche Bank бе глобена 15 млн. долара и ще изкупи обратно ценни книжа за 1 млрд. долара, а Merrill Lynch ще плати 125 млн. долара и ще изкупи обратно активи на стойност между 10-12 млрд. долара. Други трезори като щатскста Citigroup Inc., JPMorgan Chase & Co., Morgan Stanley и Wachovia Corp. и швейцарската UBS AG са се ангажирали да изкупят обратно активи за 35 млрд. долара. В същото време оскъдният финансов ресурс става все по-дефицитен, защото световните условия са принудили много фирми да прибягнат до използването на кредитни линии, които са отпуснати преди започването на кредитната криза. По този начин отпуснатите средства от банките допълнително се увеличават в момент, когато тяхна цел е да го намалят. Като предпазна мярка някои трезори вече са реализирали продажби на допълнителни дългове – испанската Banco Santander продаде облигации с фиксирана лихва за 2 млрд. евро. Първоначалното предложение от 1.5 млрд. евро беше увеличено заради високото търсене. Освен това още през юни банката увеличи максималния обем на краткосрочните дългове в баланса си от 15 млрд. евро на 25 млрд. евро. Ако средства събрани по този начин бъдат използвани за погасяването на дългосрочни задължения, това ще увеличи честотата с която трезора заема средства, а с това и се увеличава и риска да не намери инвеститори навреме. Говорител на банката заяви, че банката не изпитва дискомфорт относно покриване на облигационните си задължения. Подобна бе и постъпката на Morgan Stanley, от чиято централа обявиха, че са прибегнали до облигационния пазар, за да покрият дълговете си през 2008 г. без да използват средства на компанията. Средствата от продажбата на ценни книжа могат да се използват за покриване на около 1 млрд. долара в задължения с падеж през декември, когато започва фискалната 2009 г. От италианската UniCredit и американската Wells Fargo заявиха, че са отделили средства за задаващите се плащания. Английската HBOS определи задълженията като “business as usual”, а от Goldman Sachs заявиха, че използват дългосрочен дълг и са доволни от финансирането си. От General Electric увериха, че компанията има достъп до различни кредитни пазари и е осигурила 83% от нужния й капитал за 2008 г. Други компании като Merrill Lynch и Wachovia заявиха, че могат да използват депозитите на клиентите си. От Wachovia заявиха, че 55% от задълженията им се финансира от депозити и че предстоящите плащания няма да са проблем заради разумното ликвидно планиране на банката. Merrill Lynch пък е увеличила вложенията на клиенти в хазната си до 101 млрд. долара, сравнено с 82 млрд. долара година по-рано. Най-вероятно банките ще прибегнат до най-разпространения начин за изплащането на дългове – като вземат още кредити, смята Майкъл Хъдсън, президент на Института за изследване на дългосрочни икономически тенденции и професор по икономика в Университета в Мисури. Банките нямат таен начин за печалби – ще дадат нетъргуемите си ценни книжа на централните банки и в замяна ще получат пари в брой, каквито примери вече има в САЩ, Испания и Англия. След това централните трезори ще бъдат принудени или да национализират банките, както стана с Northern Rock, или да им позволят да печелят пари, като издевателстват над клиентите си, допълва Хъдсън. Разбира се съществува и аргумента, че когато инвеститорите си получат парите, ще трябва да ги инвестират някъде и това може да се разгледа като счетоводно упражнение. Но ако тези задължения за взети през 2006 г., когато банките изглеждаха стабилни, сега нещата са много по-различни – почти всеки трезор е пострадал малко или много заради финансовата криза. Така че всеки инвеститор, който обмисля да вложи пари в банковата сфера сега ще настоява за значителна надценка на лихвата, която да компенсира високия риск и големия обем ценни книги, които ще бъдат на пазара. През юли 2007 г. оскъпяването по активи с плаващи лихви беше едва 0.02% над LIBOR (междубанковия лихвен процент в Лондон), докато днес надбавката е поне 2%. Като неприятна алтернатива на рефинансиране при толкова високи лихви банките могат просто да свият активите си, но това не е нещо което те, Федералния резерв на или Конгреса на САЩ желаят, защото е дефлационно. Проблемите с активите с плаващи лихви могат да се проследят до началото на кредитната криза от 2007 г. Тогава банкови фондове, извън счетоводните книги на трезорите, известни като структурирани инвестиционни фондове (СИФ) бяха купувачи на банковите облигации с плаваща лихва, като по този начин осигуряваха краткосрочното финансиране, от което трезорите имаха нужда. Но когато СИФ не бяха в състояние да подсигурят собственото си краткосрочно финансиране, пазарът се срина, а с него изчезна и голяма част от търсенето на банкови облигации с плаваща лихва. bm

Изцяло деформирана система на цени

Tue, 23 Sep 2008 10:06:00 +0300

Ако е логично това, което съм правила в развитието си, съответно е разбираемо и защо сега се занимавам с проблем, който според мен има изключително важно политическо значение - това е здравето на нацията. В политически смисъл имиджът на страната ни не е добър, но и имиджът на здравеопазването в България също е под въпрос. За мен това е следствие от неглижиране, пренебрегване и дори недолекуване на нацията. Когато разбираме с колко са увеличени разходите по касата или разходите по бюджета за социално и здравно дело, става ясно, че в това направление политиката е занемарена и неправилна. И никакви проценти на нарастване на средствата за публично здраве не могат да компенсират този недостатък. И губим, защото навремето имахме добра традиция в здравното осигуряване, наред със страни като Куба, например. Сега Куба отново е в първите редици от гледна точка на модели, на организация, на влагани средства на глава от населението. А ето, че България в момента произвежда статистически материали и данни, които даже не се анализират от международните изследователи. Те знаят, че зад тях стоят липса на стандарти и правила. Бих казала, че реформа в социалната и здравната система за 18 години не е и започвана! Видно е, че реформа в здравната система не е правена по начин, който да изясни какви са стандартите за лечение, какви средства се падат на глава от населението и да създаде измерване на процесите. Като оставим настрана технологизацията на процеси, които реално няма как да бъдат извършени, всичко останало е в палиативния си вид. Мислете си за тази реформа по начина, по който протече и скритата приватизация в икономиката. В нея доходоносни активи бяха заделяни и давани на свои хора. Този процес продължава и до ден- днешен с оправданието, че видите ли идват изборите, а изборите имат това свойство да са непрекъснато на вратата. Или друг удобен предлог - населението се противопоставяло на свиването на социалната функция. Как е възможно да се случи това в едно селище, в което реално има един жител ? И да се каже, че населението там се противопоставя на свиването на социалната функция ? Можете да видите болници, в които няма хора, болници където се имитира престой в тях от приближени на ръководството на болницата. Болници, в които се правят ремонти, а пак няма пациенти. Или пък болници, в които се доплаща за вреден труд, пак при липса на пациенти. Следователно, нежеланието за правене на реформа е обратната страна на едни приоритети, които се дават на хора, които са си разположили пипалата по цялата страна. И когато се появи чужда инвестиция от 200-300 милиона евро, с пионерен характер не само в Европа, но и в света, те казват - тази болница е расла много бързо, следователно финансиране не й трябва. Затова смятам, че липсва реформа - тя липсва в контекста да бъдат заменени остарелите форми с нови, които доказват, че имат право на живот. Щом има пациенти, които седят на вратата, значи тази е болницата, в която трябва да отидем. Ако гледаме откъм страната на пациента, което би трябвало да бъде кауза финалис на реформата, всичко е заложено правилно. Пациентът има правото да избира лекаря, лечебното заведение и да избере къде да отиде. Той може да избере да живее в Полски Тръмбеш и да дойде в София да се лекува, но обратното, което ни предлагат, е невъзможно. Законът за здравето дава това право, а конституцията го гарантира. Ама пациентът вече е свободно оставен да живее в София, да работи в София, а се оказва, че трябва да отиде да се лекува някъде в страната, къде - и аз не знам... Той не е записан там, записана е една болница, която трябва да бъде хранена. Причината е бюрократичното поведение на една институция, която е публична по характер и е втора по мощта си в страната. Наречена е НЗОК. Тя смята, че е пазач на ресурса на осигуряването и че знае къде да го насочи по един предварително определен механизъм - методика за лимитиране на дейността на болничното и доболнично лечение. От това се облагодетелства здравната каса и свързаните с нея лица, защото в мотивацията си да ни казва: „Вие растете много бързо, затова няма да има за вас ресурс“, тя добавя: „Други болници седят и чакат да бъдат пуснати на здравния пазар“. Нашата реформа веднъж е протекла с мъчително допускане на съществуването на една частна институция - болница “Токуда“ в София. Сега тя трябва да допусне други да влязат, нищо, че нейният капацитет и качество на услугите й позволява да продължава да расте, а не да бъде заменяна с нови. Ние знаем кои са новите участници – тези, които си купиха болници, съоръжения, достатъчно финансов ресурс. Хора, които са на държавни постове или са били на такива, са пренасочили средства, за да създадат буквално частно крило в болница. Те са из цялата страна, както е и с частните университети. Ние като представители на една престижна чужда инвестиция, намираме, че е под достойнството ни да търсим реванш на персонално ниво. Уведомили сме всички институции в страната и възнамеряваме да сезираме всички международни институции за това какво представлява третирането на чуждестранен инвеститор и дискриминация на интересите на пациента. Защото в контекста на здравната европейска мрежа ние смятаме, че имаме огромни сравнителни преимущества. Решени сме да се борим за повишаване цените на пътеките. Дори и да плати пътя си дотук, за един европейски пациент ще остане сравнително изгодно лечението, понеже в „Токуда“ ще получи качествена медицина. Дадохме европейски стандарти, дадохме ноу- хау и приоритети, които световната медицина налага. Факт е, че българският пациент признава допълнителното заплащане. Хората правят тази разлика - ще доплатя малко повече, отколкото ми е по направление, но ще получа значими, качествени услуги. НЗОК е нещо, което дърпа цените като котва, без възможност да се либерализират, да отразят това, което струва производството на един лекар и това, което струва услугата лечение на един пациент. „Токуда“ има програма за утвърждаване на доброволното медицинско дело. Смятаме, че е редно онези цени, които са получили публично признание на пътеки, услуги, дейности, да бъдат заимствани от касата, от финансовото министерство. То да ги заложи в бюджетите на страната, за да може здравеопазването като един перспективен за целия свят бизнес да получава степента на свобода, която му е нужна, за да се развива. Не може касата да държи парите поради липса на всякакво противодействие, това вече е четвърта-пета година без индексация. И пътеките ни са неефективни. Ще ви го докажа така - всеки министър, като дойде на власт, либерализира своите пътеки. Оказва се, че българското здравеопазване е една изцяло деформирана система, от която много добре можете да видите кой кога е ставал министър. Всичко останало е подценено и в крайна сметка представлява фактор за убиването на българската здравна система. Психиатри и специалисти по уши, нос гърло трябва да напускат страната, понеже не се финансират, а също и тези, които правят сложни операции на жени, нервохирурзи...тях просто трябва да ги няма. Здравеопазването е скъпо, понеже захранва и двете системи - публичната и частната. Защо да не бъдат разсечени като сиамските близнаци, защото те взаимно се замърсяват? И кои са имената на отговорните лица? За мен сред тях е и председателят на НЗОК, наречен Емил Райнов, когото доктор не бих назовала! Защото не е докторски моралът пациентът да не бъде защитаван. Защо министърът на здравеопазването няма възможността да има прерогатив, за да влияе върху разпределението на ресурса на касата? Толкова ли е публичен този ресурс, че властта се е отчуждила от неговото контролиране, наблюдение? А когато ресурсът се използва, той бил публичен този ресурс и министърът нямал възможност да го контролира или да регулира събирането на вноските, например. То поне не е публично, то върви по линията на задължителното осигуряване. Не разчитам и че поредица от големи скандали биха накарали конкретните лица да поемат своята отговорност - в България скандалите нямат стойност. Разчитам пациентите да осъзнаят своите интереси, понеже те имат конституционно гарантирани права. Фактор е и лекарското поведение, на организации, на хора от един бранш. Сегашният проблем е дали имат право в собствената си страна да упражняват лекарската професия и Хипократовата клетва. Ако българските политици сега се интересуват повече от изборите в Америка, отколкото от поетите си ангажименти, нека погледнат какво се предлага там – от здравни реформи до евтино гориво... Иначе казано - целият диапазон на социални потребности. А изборите в България се правят, без да се влага нищо социално! Сега има нужда от една социално необходима инвестиция – в човека и неговото здраве. Най-важното послание е здравето на хората. За себе си смятам, че политиката не ме разболя, а съвсем логично ме доведе до болни хора. Не можах да бъда от полза на всички заедно, затова се опитвам да съм полезна на всеки поотделно. Всеки бъдещ и всеки минал политик трябва да мине през сферата на социалните дейности. Ако може, нека да е благодетел (нещо, което не сме видели), ако може - нека да е мисионер, да учи хората как да поддържат хигиена, как да се пазят от някои болести, дори одеяла да раздават... Но да са политици, ако не са минали през страданията на отделни хора, не става. Смятам, че след всичко, преживяно до този момент, мога да си позволя да кажа – да, аз умея да нося отговорност. bm Министър-председател на България (1994-1995 г.). В момента работи в Болница „Токуда“. Материалът е подготвен от Милена Златкова

Зависима територия

Tue, 23 Sep 2008 10:23:00 +0300

Официално Европейският съюз не е по-обезпокоен от затварянето на два петролопровода, минаващи през Грузия, отколкото световните петролни търговци, които досега игнорираха новината. В крайна сметка по-малко от 3% от европейския внос на петрол идва от Азербайджан през Грузия, според Европейската комисия, а газ оттам не се внася. Комисията не планира да прави нищо повече от това да „наблюдава ситуацията отблизо“, написа в средата на август The Economist. Но евробюрократите, оплаква се един европейски дипломат, не следят последните събития в Кавказ „през енергийните си очила“. Някои от колегите му определено подозират, че един от принципните мотиви на Русия да нападне Грузия е да подчертае уязвимостта на страната в качеството й на транзитен път за петрол и газ. Европейските страни от години мечтаят да си осигурят достъп до газ от Казахстан и Туркменистан през тръбопровод, пресичащ Грузия. Този маршрут би заобиколил Русия, която контролира всички сега съществуващи тръби между Централна Азия и ЕС, и така би оставял по-малка част от газовите доставки за Европа на благоволението на Русия. Войната в Грузия най-малкото подчерта нестабилността на региона, а – съответно – и колко трудно изпълним е този план. Русия определено е най-големият доставчик на петрол и газ за ЕС. През миналата година тя е предоставила 38% от вноса на газ и 33% от този на петрол в Европа. Някои европейски държави – и особено бившите съветски републики и сателити – разчитат на Русия за практически цялата си енергетика. Зависимостта на ЕС от тук нататък само ще расте, а собственото му производство ще се свива, заедно с това на втория му най-голям енергиен доставчик – Норвегия. Международната агенция по енергетика – контрольорът на най-големите енергийни потребители – предрича, че до 2030 г. вносът на газ в Европа ще е удвоил обема си – и по-голямата част от тези допълнителни доставки ще идва от Русия. Тя вече в няколко случая демонстрира готовността си да използва петрола и газта за политически цели. В началото на 2006 г. спря газта за Украйна, която от своя страна отклони част от доставките, предназначени за страни като Унгария и Италия. Русия отряза и доставките на петрол към Литва и на газ – към Беларус и Грузия. В по-близко време Москва намали наполовина количествата петрол, които изпраща към Чехия през тръбопровода „Приятелство“. Мнозина интерпретираха това като наказание за готовността на чехите да приемат на територията си радарна база за планирания от Америка противоракетен щит. Въпреки многото възвишени приказки Европа отговори на тези събития с нерешителност и разделение. Големите енергийни фирми във Франция, Германия и Италия – да споменем само три държави – се втурнаха да подписват дългосрочни договори с руския държавен газов гигант „Газпром“, за да осигурят собствените си доставки. Налице е също и неприлична конкуренция за включване в разнообразните тръбопроводни схеми на „Газпром“, докато плановете за алтернативи, заобикалящи Русия, отслабват. И Иран, и Ирак разполагат с излишен газ, но ЕС не е склонен да прави бизнес с първия заради ядрените му амбиции и не може да прави бизнес с втория заради нестабилността там. Не помага и фактът, че тръбопроводите и от двете места или пък от Каспийския басейн ще трябва да минават през Турция, чиито взаимоотношения с ЕС стават все по-мразовити, а с Русия – по-топли. Комисията би искала да намали уязвимостта на отделните държави от прекъсване на доставките, като ги накара да изградят повече връзки в по-голямата си част разделените национални газови мрежи в Европа. За да преодолее нежеланието на големите газови компании да инвестират в тръбопроводи, които биха ги изложили на по-голяма конкуренция, ЕК предложи да бъдат принудени да продадат дистрибуторските си мрежи. Европейските правителства изковаха компромисен вариант, при който фирмите ще могат да продължат да са собственици на мрежите си и да продават газта, но само при положение, че двете дейности се управляват поотделно. Но Европейският парламент отхвърли този план, оставяйки „раздробяването“ временно да почака. Говори се също за увеличаване на вноса на втечнен газ от много по-отдалечени дестинации. Но цената за изграждането на необходимата инфраструктура нарасна драстично и много предложени заводи изпаднаха в проблеми с планирането. Европейските правителства може отново да поотръскат от праха някои от тези идеи след войната в Грузия. При наскоро протекли дискусии някои наблюдатели засякоха донякъде доста засилена единност и решителност относно Русия, отколкото преди. Има я и успокоителната мисъл, че Съветският съюз никога не е спирал доставките на газ за Европа по време на Студената война. В крайна сметка Русия зависи почти толкова от тръбопроводите, колкото и ЕС – все пак, не може с лекота да изпрати газта си никъде другаде. bm

Гори и търговия с въглеродни емисии

Tue, 23 Sep 2008 10:28:00 +0300

Отсичането на дървета е почти най-лошото нещо, което можете да направите по отношение на климатичните промени. Според различни изчисления дефорестацията допринася за средно между 20% и 30% от всички емисии въглероден двуокис, или около 1.6 млрд. тона годишно. Сечейки дървета, си навличате двойно проклятие: първо, те не са наречени “белите дробове на Земята” без причина – очевидно се нуждаем от дървета, за да можем ние и останалите живи същества да дишаме. Те са също и на фронтовата линия срещу замърсяването, като вдишват милиони тонове парникови газове годишно, които складират в дънерите си. Според програмата на ООН за околната среда (UNEP) дърветата съхраняват зашеметяващите 283 гигатона въглерод в биомасата си. Когато това количество се събере с въглерода, намиращ се в околните сухи клони и почва, резултатът е с 50% повече въглерод, отколкото в момента има в атмосферата. Когато дървета, съдържащи 50% въглерод, биват повалени или изгорени, този въглерод се изпуска в атмосферата. Според Съвета за международни отношения емисиите от горските пожари в САЩ през 2007 г. - сравнително малък инцидент на фона на глобалния мащаб, са съставлявали около 6% от общото количество парникови газове на Америка за годината. Но горящите дървета не са винаги феномен, контролиран пряко от хората. Мнозина вярват, че глобалното затопляне изостря дела на естествено възникващите горски пожари по целия свят. “Природните вариации предполагат, че в Амазония ще има предизвикани от суша пожари на интервали от 400 до 700 години, но днес те се случват на всеки 5 до 15 години”, отчете скоро Independent. “Това е порочен кръг: изсичането на дърветата предизвиква по-силно глобално затопляне, вследствие от което горят повече гори, което води до ново засилване на глобалното затопляне, от което изгарят още повече дървета, и така отново и отново”, пише изданието. В момента на планетата има около 10 млрд. акра гори, покриващи около 30% от сухоземната й площ. Световната горска покривка е с поне една трета по-малко в сравнение с размера си преди най-ранните дни на земеделието. Държавите обсъждат въглеродната търговия Според Организацията по храните и земеделието на ООН (FAO) всяка година изчезват около 32 млн. акра гори, по-голямата част от които са в тропиците. Основната причина за прочистването на горите не се е променила от 10 000 години. До 80% от всички акции по дефорестация се извършват заради необходимостта да се разчистят земи за земеделие. Световната природозащитна организация (WWF) предупреждава, че ако нищо не се предприеме, 60% от амазонската джунгла може да изчезнат до 2030 г. Скорошно британско проучване за околната среда – Stern Report, стига до заключението, че много други гори ще последват тенденцията: ако светът иска да намали вредните емисии евтино и бързо, просто трябва да спре да изсича толкова много дървета. Един от начините да се направи това е страните, в които са разположени джунглите, да разберат, че икономически по-изгодно и изпълнимо е да ги запазят. Търговията с въглеродни емисии беше въведена като част от целта на Протокола от Киото до 2012 г. да се намалят емисиите парникови газове на определени развити държави под нивата им от 1990 г. Идеята беше, че страни, чиито емисии паднат под допустимия максимум (разрешеното ниво на еквивалент емисии въглероден двуокис за една година), могат да продават тези свои въглеродни кредити на държави, които не могат да изпълнят собствените си лимити. Предполага се тези лимити да паднат с течение на времето заради покачващата се вследствие недостига цена на въглеродните кредити. Поддръжниците на търговията с въглеродни емисии предвиждат нов глобален инвестиционен пазар специално за тази търговия, на който компании и държави ще имат стимули да инвестират в проекти в развиващите се страни заради силно желаните въглеродни кредити, които ще получават за това. С оглед на горите основната идея е, че те би трябвало да струват повече, отколкото сега. А държавите (основно – бедните), които имат джунгли, трябва да бъдат компенсирани за това, че ги запазват, особено когато са под толкова силен икономически натиск да ги разчистват за минните компании. В момента Индонезия и Бразилия се озовават сред четирите най-силно замърсяващи въздуха и околната среда държави в света заради изсичането на гори. Над 75% от емисиите парникови газове в Бразилия са в резултат на дефорестация. Води се икономически диспут да се направи финансово по-изгодно за бедните държави да не позволяват горите им да бъдат изсичани. “Безумие е, че само една компания за услуги като Google има пазарна стойност от $200 млрд., докато всички услуги на всички големи световни гори не се остойностяват на никаква сума”, казва Хилтън Мъри-Филипсън, ръководител на Rainforest Concern. Според скорошсно проучване, цитирано от Guardian, на база тон въглерод държави като Индонезия могат да спечелят между $1 и $5, за да унищожат дърветата, или около $30 (пазарната цена на въглеродните кредити в Европа към момента на отпечатването на статията), за да ги запазят. Аналогично изследване за дефорестацията на британското правителство от 2006 г. показва, че ако не се предприемат мерки, всеки тон въглеродни емисии може да причини на глобалната икономика щети за 85 долара. Могат ли да бъдат обслужени интересите и на бедните, и на богатите Истинското притеснение обаче е, че търговията с въглеродни емисии реално служи само на богатите държави. Проблемът е, че търгуването може да постави жизненонеобходимите ресурси на развиващите се страни в ръцете на нации, които могат да използват въглеродните кредити като начин да компенсират или забавят намаляването на собствените си емисии парникови газове. На конференцията на ООН за климатичните промени, проведена миналия декември в Бали, Индонезия, Световната банка даде старта на начинанието си Горско-въглеродно партньорство (FCPF) – фонд, финансиран от Великобритания, Германия, Холандия, Австралия, Япония, Франция, Швейцария, Дания и Финландия (и с дребното участие на The Nature Conservancy). Фондът на стойност $160 млн. ще бъде използван, според Световната банка, за “подкрепа на програми, насочени срещу двигателите на дефорестацията и за разработване на конкретни дейности за достигане до бедните хора, които зависят от горите, за подобряване на препитанието и жизнения си стандарт; ще помага също на развиващите се страни да изградят технически, регулаторен и устойчив капацитет по горските стопанства, за да намалят емисиите от дефорестацията и деградацията”. Вече имаше известно объркване относно точната роля, която Световната банка се опитва да играе във всичко това. Самата институция казва, че иска да намали дефорестацията в глобален мащаб с 10% до 2010 г. Но критиците й твърдят, че тя традиционно досега е била поддръжник на изсичането на горите. Имаше и притеснения за влиянието на схемата за търговия с горски въглеродни емисии върху местните горски общности, които изкарват прехраната си от горите. В Демократична република Конго Световната банка се сблъсква с противопоставянето на пигмейските племена и местните общности, които разчитат за препитанието си на басейна на р. Конго, където е втората по-големина девствена джунгла в света, според изтекли данни от доклад за дейността на банката там. Докладът е съставен от собственото инспекционно поделение на банката и обвинява институцията, че стимулира търговски практики за изсичане на дървета “въз основа на преувеличени прогнози за евентуалните експортни приходи”, като в същото време обезкуражава устойчивото горско стопанство и консервацията на горите, съобщава Inter Press Service. Докладът разкрива също, че финансовите ползи от изсичането са отишли в чуждестрании, а не в местни фирми. Пигмейските групи и останалите местни молят тези индустриални дървосекачески практики да спрат незабавно и искат повече оценки на влиянието на изсичането върху околната среда. (Реално сеченето на дървета за дървен материал е забранено в Конго още през 2002 г. Оттогава са сключени над 100 нови договора за комерсиална сеч.) Природозащитните групи реагираха на новото горско въглеродно поделение на Световната банка с изключителна предпазливост. Общо становище, подписано от над 80 екоорганизации от целия свят, постави под въпрос намеренията на програмата, обвинявайки банката, че “продължава да подрива собствените си усилия за смекчаване на климатичните промени, като продължава настоятелно да финансира сектора на минералните горива в глобален мащаб и да поощрява дефорестацията”. Екоорганизациите огласиха също и притеснението си около въпроса защо програмата е била прокарана толкова бързо и след много малко консултации със засегнатите общности. bm

Цената на българо-съветската дружба

Tue, 23 Sep 2008 10:43:00 +0300

Мини-войната в Грузия и последвалото признаване на самопровъзгласилите се Абхазия и Южна Осетия отново повдигат въпроса за цената на специалните отношения на държавите от по-близката и по-далечна руска „чужбина” с Москва. Макар и географски от другата страна на Черно море, през дълги отрязъци от своята нова история България е разположена в доста сходна с кавказката република позиция в чертите на съветския доминационен кръг. Без да е официално част от СССР, (и то не по нейна „вина” след двете предложения на Живков от 1963 г. и 1973 г. за присъединяване като шестнадесета република) през целия 45-годишен комунистически период София се радва на специално отношение като най-близък сателит на Кремъл. Напоследък все по-устойчиво у нас се налага представата (и публично, и в специализираната литература), че чрез доброволния си отказ от своя суверенитет страната ни всъщност е постигнала изгодна икономическа сделка. Срещу безпрекословната си подкрепа за всяка инициатива на Москва, България получава нисколихвени кредити, евтини енергийни ресурси по цени значително под тези на международните пазари и дотации от по 500 млн. долара годишно. В допълнение на България са предоставени, често безплатно, ноу-хау и достъп до върхови ядрени и космически технологии (доколкото ги има и самият СССР). В своя типичен стил Живков ще признае още тогава: „Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът.” В страна с традиционно силни русофилски чувства цената на подобна сделка е пренебрежимо ниска. Защото, ако отново цитираме Живков: „Американците не могат да кажат повече от това, което те [и] сега казват: че сме сателити, че не сме самостоятелна държава”. При все още херметически затворените за наши изследователи съветски архиви е много трудно да се анализират в детайли действителните плюсове и минуси на избора: „суверенитет срещу помощи”. Документалните празнини поне отчасти могат да бъдат запълнени с помощта на евристична обработка на малкото все пак налични факти. Именно това става основна изследователска стратегия на западните академични кръгове. През втората половина на 80-те години на 20 век британски и американски учени публикуват няколко проучвания, посветени на стопанските отношения между Москва и нейните сателити от комунистическия блок. Резултатите на някои от тях са толкова шокиращи, че предизвикват оживена дискусия дори зад стените на Кремъл. В излязлата си през 1986 г. книга Кейт Крейн* конструира специален прогностичен математически модел за периода 1970–1982 г., основаващ се на ресурсната (енергийна независимост) и факторната обезпеченост (съотношението между труд и капитал) на отделните държави от СИВ. Моделът „предрича” най-голям размер на помощта за България поради нейните незначителни нерудни изкопаеми и ниските нива на натрупване на капитал. Така съветските помощи всъщност стават средство за компенсиране на липсващите природни богатства и капитал, а не награда за „добро поведение”. Алтернативната хипотеза на Майкъл Марес и Ян Ваниъс* обаче предизвиква бурен отглас сред научната общност и привлича интереса дори на Москва. Според изчисленията им между 1972 г. и 1978 г. Съветският съюз безвъзмездно субсидира империята си (предимно чрез по-ниските цени на изнасяния петрол) с близо 30 млрд. долара. Провокативният модел на Марес и Ваниъс се базира на четири групи фактори, които те предпочитат да наричат „непазарни ползи”: - Стратегически – наличие на съветски войски и бази на тактическа авиация, ефективност като съюзник срещу НАТО, вътрешна стабилност; - Политически – подпомагане на съветската доминация във Варшавския пакт, подкрепа на международни форуми, подкрепа от правителството и медиите на страната, подкрепа от населението; - Идеологически – съгласие със съветските възгледи, успешна централизация на процеса на вземане на решения, роля на държавния сектор в земеделието, контрол върху опозиционни настроения и сили; и - Икономически – предоставяне на нужни стоки, подкрепа за стабилността на СИВ. Къде сме ние? Според Марес и Ваниъс, въпреки радикалния си отказ от суверенитет България се радва на „специално отношение” единствено през ерата на Брежнев и при краткото управление на Черненко. Очевидно България успява да си извоюва статут на „най-добър ученик” и „най-верен сателит” едва през 10 от 45-те години двустранни отношения със СССР. През останалите периоди доброволно жертваният суверенитет изглежда не се оценява и „заплаща” по достойнство от Кремъл. Напротив, според изчисленията на западни автори през 60-те години ситуацията е точно обратна. В периода 1960–1964 г. всеки българин плаща по 33 долара, а между 1965 г. и 1969 г. – по 25 долара косвени търговски субсидии на Съветския съюз. Съществуват различни обяснения за „българското десетилетие” между 1974 г. и 1984 г. НРБ може би дължи втората си позиция в неформалната класация на бенефициентите на своята ресурсна и финансова бедност, на персоналните отношения между Живков и Брежнев или на друга някаква причина. Времевата ограниченост на периода, в който София успява да осребри отдадения си суверенитет, обаче ясно показва, че сателитността не винаги е успешна стратегия, както твърдят някои гласове у нас. Наличните факти сочат, че сътрудничеството с Москва не само не е панацея за стопанската модернизация, но има и тежки последици за българското икономическо развитие. Получаваните от Кремъл помощи дават възможност на режима в София да провежда половинчати и беззъби икономически реформи (т. нар. Нов икономически механизъм от 80-те години). Дори да приемем, че в краткосрочен план съветската помощ позволява на стопанството ни да минимизира въздействието на вътрешните дефицити и външните шокове, то в средно- и дългосрочен аспект тя нанася тежки поражения, чийто ефект се проточва чак до средата на деветдесетте. Освен че задушават реформите, косвените субсидии от Москва изнежват допълнително българското стопанство, което при своята планова природа и без това не се радва на особено силен имунитет. В момент, когато помощта намалее или секне, както това става в средата на осемдесетте години, страната ни изведнъж се оказва без съпротивителни сили. Това може би обяснява и защо кризата у нас след 1989 г. бе най-дълбока в сравнение с останалите бивши членки на СИВ. bm

Парадокси на държавния бюджет

Tue, 23 Sep 2008 12:36:00 +0300

“С екипа от министерството ще изготвим по-точна оценка за приходната част и на тази основа ще балансираме бюджета за следващата финансова година... Убеден съм, че ще намерим точната формула за решаването на проблема, ще се постараем да минимализираме чисто субективните предпоставки за реализиране на бюджетни излишъци”, заяви през 2005 г. току-що назначеният на поста финансов министър Пламен Орешарски. За нещастие, оттогава излишъкът единствено расте и надминава заложените в Закона за републиканския бюджет цели - тази година още през юли достигна 6.8% от прогнозирания БВП за 2008 г., което е около 4.219 млрд. лв. Що се отнася до намаляване на субективните предпоставки, изглежда не е постигнат особен напредък, след като бившият зам. финансов министър Георги Кадиев в своя публикация във в. “Сега” заявява, че при изготвянето на държавния бюджет за тази година са използвани няколко “елементарни трика”. А именно - понижаване на прогнозния БВП; нереалистично ниска средногодишна инфлация от 6.9%; средногодишна цена на барел петрол, заложена на 68 долара; цената на долара също беше подценена. Дори и само подцененият ценови ръст, който управляващите искат да компенсират с по 100 лв., които ще раздадат на 850 хил. души, има значителен ефект върху приходите от ДДС. По това перо очакваните постъпления в републиканския бюджет до края на годината са 8.11 млрд. лв., или 21.8% реален ръст (без отчитане на очакваната инфлация от 6.9%) над приходите от 2007 г., които са 6.301 млрд. лв. Тогава, ако се пресметнат постъпленията със средногодишна инфлация от 14%, (годишният ценови ръст през юли беше 14.5%), се получават приходи от 8.749 млрд. лв., т.е. само от подценяване на инфлацията ще постъпят около 639 млн. лв. А инфлационната компенсация ще струва на хазната едва 85 млн. лв. Едва ли има здравомислещ и социално не слаб човек, който би поискал от тези пари и той да бъде компенсиран заради високата инфлация, защото на всеки би трябвало да е ясно, че колкото повече пари се въртят в икономиката, толкова по-висок е ценовият ръст. Но би било добре, ако тези допълнителни пари – цялото превишение, колкото и да е то в края на годината, не се изразходват за глупави и неконструктивни цели. Като такива могат да бъдат определени предложението до 5 хил. пенсионери да отидат на почивка с пари от превишението; някои пенсионери, чиито пенсии няма да бъдат преизчислени от 1 октомври, да получат 100 лв. компенсация; да се наливат допълнително пари в нереформирания сектор на здравеопазването; и куп други, които още не са известни, но несъмнено ще бъдат поне толкова икономически необосновани. След среща на лидерите на тройната коалиция Сергей Станишев (БСП), Симеон Сакскобургготски (НДСВ) и Ахмед Доган (ДПС) правителствената информационна служба уведоми, че е постигнато съгласие значителна част от превишението да бъде вложено в Сребърния фонд. Всеки би се радвал да разбере точно колко, като относителна или абсолютна стойност, ще отидат във фонда, защото малко хора са запознати с цифровия еквивалент на “значителна”. Инвестицията в този фФонд е една от най-добрите мерки, които правителството може да предприеме, и колкото повече пари вложи в него – толкова по-добре. Защото по този начин ще ограничи инфлацията, на която Българската народна банка не може да повлияе заради липсата на монетарна политика и същевременно ще направи крачка в посока към облекчаване на демографския проблем на България. Когато в една страна има близо 2.5 млн. души в трудоспособна възраст и близо 2.4 млн. пенсионери, човек може да бъде сигурен, че този проблем е повече от сериозен. Един от основните недостатъци на този фонд е неразбирателството в държавата по отношение на управляваните от него активи и ниската им доходност. Заедно с вложенията в него трябва да се работи и в тази насока – да се управлява още по-ефективно. Другото, което коалицията може да направи (за първи път в мандата си), е да избере малко приоритетни сфери, към които да бъдат насочени средствата, но не просто да ги налее там, защото имали нужда, а да ги насочи по точно определени проекти. Такива, които предлагат разчет на разходите, времето за извършване на проекта и резултатите от него. На този принцип в приоритетните сфери управляващите ще могат да изберат приоритетни проекти, които да финансират – от които обществената полза ще е най-голяма. Основният пакет от приоритети трябва да бъде насочен към трудоспособното население, независимо чий електорат се опитват управляващите да ухажват. Защото едно продуктивно и задоволено население дава много по-добри резултати, отколкото социално изтерзани, недоволни и потиснати хора. Раждаемостта в страната е нараснала, но е все още под смъртността. Една основна пречка пред младите семейства са смешно ниските детски надбавки, както и краткото майчинство, проблемите с детските градини, големите разходи, които са свързани с образованието на децата им и куп други. Ако към тях се прибавят високата инфлация и растящите лихви по кредитите, разполагаемият доход на младите домакинства намалява още повече. Инвестициите в образование са жизненоважни за сектора, защото в него най-накрая започнаха реформи, независимо колко тромави са те. Ускоряването на промените трябва да е сред водещите приоритети, защото по този начин първо ще се запълни дефицитът на квалифицирана работна ръка, а от там ще отслабне и натискът за нарастване на заплатите. Второ, образованите хора е по-вероятно да работят по-разумно и да са по-мотивирани, което ще увеличи производителността на труда, а от там и благосъстоянието на цялото население. Трето, по-вероятно е иновативни идеи да идват от хора с по-добро образование, което ще помогне както на производството за вътрешно търсене, така и за външно, а и двете ще имат положителен ефект върху балансирането на текущата сметка на страната. Образованието, въпреки без ясна визия как точно ще бъде реформирано, също е ключов сегмент, който осигурява допълнително спокойствие на данъкоплатците, а това им позволява да са по-продуктивни на работното си място. Фактът, че тези сектори са ключови за по-доброто развитие на българската икономика и за подобряване на благосъстоянието на данъкоплатците й, не означава, че трябва да се инвестира само в тях. Редица други сектори като инфраструктура, пътища и магистрали, производство, туризъм, държавна администрация, също имат нужда от средства. Но именно това се има предвид под приоритетни сфери – такива, които ще са от по-голямо значение за известен период от време, след което други ще заемат тяхното място. Крайно време е управляващите да разберат, че на тях се пада тежката роля понякога да взимат решения, които не са приятни за населението, като например да ограничат, а не да увеличават, публичните разходи по време на висока инфлация. Те са избрани именно затова – да вършат неща и да взимат решения, които не са приятни на обществото, защото в противен случай, ако всички вършеха това, което е най-полезно не за отделния индивид, а за нацията като цяло, нямаше да има нужда от управници. bm

Various Artists: I like it like that

Tue, 23 Sep 2008 14:10:00 +0300

Various Artists: I like it like that (Fania originals & remixes) 2CD Fania Records / Mr. Bongo Благодарение на засиления интерес към латинозвученето емблематичният за 70-те години лейбъл Fania Records изживява днес своята втора младост. Създаден през 1964 г. в Ню Йорк от адвоката от италиански произход Джери Масучи и доминиканския композитор и музикант Джони Пачеко, лейбълът има в каталога си над 1300 издадени албума и над 40 световноизвестни артисти, ексклузивно записващи за него. През 70-те компанията се превръща в основен дом на музиканти като Рей Барето, Боби Валънтайн, Уили Колон, Хектор Лавое и Тито Пуенте, които смесват традиционната латиносалса с характерните за Ню Йорк фолк, соул и фънк. Голяма част от парчетата, записани по онова време, и днес звучат много актуално, затова и настоящият двоен диск има за цел да представи както някои от най-големите хитове на Fania, така и ремикси на диджеи, пристрастени към колекционирането на оригиналните издания на лейбъла. Сред хитовете, намерили място в диска, са I like it like that на Пийт Родригес, Happy soul with a hook на Дейв Кортез, O elefante на Рей Барето и Boogaloo de Johnny на Джони Пачеко. А зад ремиксите стои истинско съзвездие от диджеи и продуценти, сред които Hero, Nicola Conte, Gilles Peterson, Quantic, Louie Vega и Bugs in the Attic. Или казано накратко, очакват ви над два часа клубен латиносаунд от 70-те години до днес.

Coldplay: Viva la vida

Tue, 23 Sep 2008 14:12:00 +0300

Coldplay: Viva la vida Capitol /”Вирджиния рекърдс” За десетата годишнина от появата на групата Крис Мартин и компания изненадаха феновете си с четвърти студиен албум, който определено може да се нарече шедьовър. Достатъчно е да знаете, че продуцирането на албума е поверено в ръцете на музикалния гуру Брайън Ино, който стои зад някои от най-известните проекти на Дейвид Бауи, Talking Heads и U2. Затова и във Viva la vida от първия тон до последния акорд всико е толкова прецизно преценено и смесено, че някои критици вече започнаха да спрягат албума за един от най-добрите на десетилетието. Привидно минорното настроение, което създават песни като “42”, Death and all his friends и Reign of love, неусетно прелива в състояния на надежда, сигурност и вяра в бъдещето (Lovers in Japan, Strawberry swing) . Заглавната тема Viva la vida е истински шедьовър на модерната музика, съчетал в себе си типично британското звучене и грандиозност на щтрайха с най-доброто от съвремения рок, и точно тук се усеща категоричната намеса на продуцента Ино. Малко объркващо в първия момент е наличието на двe скрити парчета, но и те спомагат в създаването на реалната картина на живота, която се опитва да нарисува групата с музикални похвати. А за тях животът е красив, изненадващ и пълен с неочаквани обрати.

30 американски щата в рецесия

Wed, 05 Nov 2008 16:40:00 +0200

Проучване на кредитната агенция Moody's показва, че 30 американски щата са били в техническа рецесия през септември, а 19 други са заплашени да навлязат през следващите месеци, съобщи news.bg. Само Аляска, чиято икономика се основава главно на суровините, сред които и петролът, е била в период на експанзия. Щатите, навлезли в рецесия, са съсредоточени в източната част на страната. Към тях се прибавят и щатите от Тихоокеанското крайбрежие - Калифорния и Орегон, както и Хавай. Изложените на риск щати се намират в централната и североизточната част на страната, сред тях е Ню Йорк.

Зелен патриотизъм

Wed, 23 Jul 2008 16:37:00 +0300

„Общият враг на човечеството е човекът. Търсейки новия враг, който ще ни сплоти, ние стигаме до замърсяването, глобалното затопляне, сушата, глада и пр. В глобалния им смисъл те представляват обща заплаха, която води до необходимостта от сплотяването на всички хора по земята. Определяйки ги като врагове обаче, ние автоматически влизаме в клопката, за която говорихме по-рано: да объркаме симптомите с причините. Всичко това е резултат от човешката намеса и само с изменения в човешката дейност тези проблеми могат да бъдат решени. Следователно: истинският враг на човечеството е самият човек.” (Из Доклада на Съвета на Римския Клуб от 1991 г.) Четиридесет години след създаването на Римския клуб през 1968 г., моделирането на глобални процеси изглежда още по-трудно, а мрачните прогнози – все по-реалистични. Интелектуалното и политическо усилие да бъдат оценени и прогнозирани процесите на развитието не бе разбрано докрай. Дискусиите около “Свят-1” и “Свят-2”, както и алтернативата им в проекта “Свят-3”, останаха изолирани в разделената от Студената война Европа. Техният отглас в концепциите за конвергенцията на противостоящите си системи не бе достатъчен, за да превърне темата за управлението на природните ресурси в определяща за глобалните цели на човечеството през ХХІ век. Екотехнологиите атакуваха принципите на световния енергиен стандарт в масовото общество. Монополните позиции и традиционните картелни споразумения бяха подложени на преоценка. Геостратегическите зони на влияние трябваше да бъдат дефинирани по нов начин. Все по-устойчиво налагащата се представа за изчерпване и компрометиране на ресурси се превърна в основа на концепцията за устойчивото развитие. Развитието на космическите технологии откри пространства за разработването на алтернативни и почти общодостъпни източници на енергия. Но усилието за осмисляне на тези процеси закъсня. Всичко това започва бавно и неохотно да се случва едва днес, когато европейският и световен политически дебат все по-често се оказва структуриран около предизвикателствата на глобалното рисково общество и нарастващото влияние на климатичните промени. Поддържането на идеологическото противопоставяне по оста Изток – Запад, която доминираше съветската представа за Студената война, насърчи и дори се опита да се възползва от задълбочаващите се неравенства между Севера и Юга. Глобализацията създаде представата за достъпност, но и за специфично изчерпване на основанията за различие . След разпадането на „социалистическия лагер” комунистите в Западна Европа станаха „зелени”. Вълната от зелени движения и екологични партии от 80-те години стихна, а техните активисти, с малки изключения, се превърнаха в част от европейското политическо статукво. През последните десетина години новите анти- и алтер-глобалистки движения намериха отново основания за противопоставянето си в темата за природата и нейното съхранение. Така, макар и по парадоксален начин, т. нар. Трети свят днес все по-често се определя като глобален пролетариат, който трябва да се противопостави на световния империализъм. Но зад примитивната екстраполация на модели, създадени през ХІХ век, новите форми на екстремизъм продължават да търсят път към принудителната утопия на социалното равенство. Екологията се превърна в бизнес. Може би най-видимата му форма е търговията с квоти за замърсяване, но в самата си същност тази тенденция продължава да бъде все така ясно различима, както в актививността на организации като Green Peace или Протокола от Киото, така и в апелите на автори като Ал Гор. Войната за суровини постепенно се превърна в битка за екологично равновесие, но запази агресивността и инструментариума си. Глобалната индустрия инкорпорира екологичните съображения и ги превърна в ново пространство за масово потребление. Всъщност, „дивата природа” е социално конструирана Производството на идилични образи на природата конструира на свой ред представата за усилията, които са необходими за нейното запазване. Но в основата на този процес все така стои необходимостта от идентификация. Съвременното общество произвежда представата за природа в зависимост от собствените си потребности. Но независимо от конкретните си форми на изява противопоставянето между просвещението и романтизма продължава да се възпроизвежда. Просветителският проект все така настоява на знанието като път към управлението на природата, докато романтизмът отстоява принадлежността на човека към природата и се противопоставя на опитите за нейното модифициране в съответствие с човешките амбиции и проекти. Всъщност, всяко усилие за закрила на природата носи в себе си противопоставянето срещу просвещението и неговата глобална претенция за контрол, основан на знанието. Българският път на екологичното съзнание премина през трансформацията на гражданската култура. Родителите на младите хора, които днес протестират в защита на българската природа, не са били навършили пълнолетие, когато през 1972 г. излиза първият доклад на Римския клуб - „Границите на растежа”. Но ако тогава нарастването на населението на планетата е изглеждало по-скоро преувеличено като риск, то сега задълбочаващото се противопоставяне между критичните зони вече се възприема като негативен ефект от либералната глобализация. Гражданското участие в политическите промени у нас беше структурирано около темата за природата и проблема за правата на човека. В смисъла на връзката между тях, като че ли и у нас започна да се формира представата за „качеството човек”. В края на 80-те години изглеждаше очевидно, че екологичното замърсяване и насилственото ограничаване на човешките права са несъвместими с официално налаганата идеология на „развитото социалистическо общество”. Първото поколение протестиращи в защита на природата приемаха, че нейното разрушаване е дело на отделни хора или интереси, изплъзнали се някак от контрола на държавата. Те апелираха към същата тази държава, допускайки, че в най-добрия случай „тя” не знае какво се случва. Русенският комитет, както и протестите срещу проекта „Места”, не бяха насочени срещу режима. В известен смисъл те дори предоставяха възможност за разширяване на въздействието на пропагандата в подкрепа на режима. Тяхното политизиране бе предизвикано от самата параноя на тоталитарната система. Но ефектът на тази стихийна политизация се оказа твърде краткотраен. Партизирането на екологията доведе до превръщането й в част от реставриращото се статукво. Но общият модел на българското развитие се запази, а заедно с него и социално конструираната представа за природа, спрямо която се определя общественото ни развитие. България продължава да възпроизвежда синдрома на разхищаваща бедност Извън зоната на критична нищета, породена от пълно изчерпване на ресурсите, съществува и друга, разширяваща се зона на бедност, породена не от нямане, а от разхищение. Синдромът на разхищаващата бедност се превръща в глобален риск. Един от най-видимите белези на социалната деградация е устойчивата връзка между корупция и бедност. Но не в обичайната представа, че бедността поражда корупция, а точно обратното. България все така трайно се вписва в този модел на управление, възпроизвеждащо задълбочаваща се зависимост и нищета. Затова новото поколение от екологични протести и движения в известен смисъл търси своята идентичност по линията на благосъстояние и социална перспектива. Пост-материалистичните ценности обозначиха прекъснатостта в диалога между поколенията. Световните изследвания на ценностите очертават формирането на нови приоритети, свързани с опазването на природата, глобалната солидарност срещу бедността и готовността за съпротива срещу дискриминацията. Младите българи днес са по-близо до ценностите и представите на връстниците си, отколкото до опита и посланията на своите родители. Но извън генерационните сходства съществуват различия, които изграждат представата за патриотизъм в страдателен залог. Младите хора, използвали съвременните комуникационни технологии, за да организират съпротивата си срещу унищожаването на българската природа, всъщност се идентифицират с нея. Това е тяхната представа за безспорното достойнство на собствената им страна – изключителна природна красота, която изглежда единственото съизмеримо и безспорно нещо в публичния образ на България. Защитавайки природата, всъщност те отстояват самите себе си. Този протест носи белезите на автентично разграничение. Той е скептичен към държавата, защото все по-често я възприема не като съюзник, а като риск за съхранението на видимата различимост на България. Тук няма илюзии. Няма апели към държавата да спре някакви развилнели се престъпни интереси. Призивът е насочен към гражданите, които трябва да „вразумят” собствената си държава. Природата е само конкретният повод. Истинското бойно поле е основанието на собствената ни уникалност, което може да бъде споделено. Второто поколение екологични движения в България изглежда по-предпазливо относно политическото си представителство. Младите хора, които се опитаха да защитят Иракли или Рила, не са готови лековерно да приемат амбициите за изграждане на някаква нова Зелена партия или за механичното присъединяване към някакъв политически проект. Всеки опит за „впримчване” на тази гражданска енергия ще доведе до изграждането на нови разделителни линии и стихийно противопоставяне. Идеологията на този протест не се нуждае от научна аргументация, нито от позоваване на стратегическите доклади на Римския клуб. Отстоявайки правото на природата, всъщност младите хора се опитват да се противопоставят на синдрома на разхищаващата бедност, който им отрежда ролята на зависими поданици. Съпротивата е общата основа на този зелен патриотизъм в страдателен залог, който вече изгражда основата на една непозната за българската традиция гражданска култура на участието. bm

Зелените проекти стават все по-популярни

Wed, 23 Jul 2008 16:57:00 +0300

Засиленото внимание към екотехнологиите и значителният ръст, който вече се наблюдава в този широк сегмент, изострят и интереса на инвеститорите към зелените проекти. Възможен източник за развитието на нови “зелени” технологии са и бизнес ангелите - състоятелни индивиди, които влагат свои средства и предоставят менторска подкрепа за предприятия в ранна фаза на развитие с голям потенциал за растеж. Средствата, които те предоставят се наричат “умни пари”. Доколкото бизнес ангелите са вече доказани, успешни предприемачи, те подпомагат стартиращото предприятие с допълнителни контакти, свързват ги с потенциални клиенти, доставчици и партньори, подпомагат стратегическия мениджмънт, наблюдават и съветват в посока фокусиране и подобряване на процесите в развитието на компанията и др. Затова в преобладаващия брой случаи бизнес ангелите търсят и удоволствието от проекта, възможността да споделят опита си като съветници на стартиращия бизнес и инвестират по-често в познати сфери и отрасли, в които разполагат с релевантен опит. В Европа типичният бизнес ангел инвестира между 50 и 250 хил. евро. Наскоро г-н Джон Мей, председател на Асоциацията на бизнес ангелите в САЩ, обяви, че средната инвестиция на един бизнес ангел е около 30 хил. долара. Това е така, но ангелите все по-често се обединяват и инвестират заедно. Това се нарича синдикиране и е форма на поделяне на риска. Затова реалната сума, която дадено предприятие може да получи, е в пъти по-голяма. Бизнес ангелите запълват онази ниша, която за момента е оставена свободна от инвестиращите институции. Стартиращото предприятие може да получи 70 хил., 150 хил. или 1 млн. евро. По-големите проекти обикновено изискват намесата на фондовете за рискови капитали, въпреки че те поначало инвестират не в посевната фаза, а във фазата на растеж. За да достигне предложението на предприемача до бизнес ангелите, той обикновено се обръща към специализирани организации. Българската мрежа на бизнес ангелите бе създадена през 2007 г., а през май стана член и на европейската. По данни на BBAN “зелените” проекти на предприемачите са значителен брой. Всеки трети проект е свързан по някакъв начин с екологията – имаме проекти за развитие на производство на здравословни храни, за биолекарства, за използване на отпадъчни материали от производството за създаване на нови продукти, за екологично строителство, технологии за спестяване на електроенергия и дори проект за финансиране на рисков фонд, в чийто портфейл преобладават екопроекти. Проблемите с този тип предложения са най-общо два. Когато се отнасят за нова технология, обикновено авторите им са инженери, научни работници, които рядко разполагат с опита да управляват растежа или дори начално финансиране за разработката на прототип. Това значително повишава риска за инвеститора в подобни проекти, но от друга страна – и потенциалната възвръщаемост от него. В световен мащаб проблемът се решава чрез няколко механизма – чрез държавни субсидии и данъчни облекчения за стартиращи предприятия, чрез отделяне на университетски и академични проекти в отделни компании, чрез функциониране на фондове за доказване на концепции и др. Последните инвестират в разработка на прототипи на различни изобретения, като по този начин поемат част от риска и увеличават шанса за намиране на последващото финансиране – от бизнес ангел или от фонд за рискови капитали. Бизнес ангелът може да финансира и идея. Но шансовете на добре обмислена идея, реализирана в стартиращо предприятие, са по-големи от тези на идеята в нейния абстрактен вид. Въпреки че и тук глобалната тенденция е в посока разширяване диапазона на покритие от страна на бизнес ангелите. 15% от италианските бизнес ангели инвестират в сделки, които са съвсем в “начална фаза” (посевна), докато в Швеция 50% се ориентират към фазата след стартирането на предприятието. Все още предстои да видим каква ще бъде ситуацията в България. От Българската мрежа на бизнес ангелите посочват, че разчитат на ролята на университетите, инкубаторите, консултантските организации, които да подкрепят съзряването на идеята до ниво на инвестиционна готовност. Тази организация е следващата, която може да поеме проекта и да го представи на своите членове. Поради относително слабата подготовка на някои предприемачи вече се обмисля създаването на програма за повишаване на инвестиционната готовност, предвижда се подкрепа за студенти, участие като лектори в различни семинари, присъствие на различни конференции. Когато даден предприемач изпрати своето предложение, екипът на Мрежата го преглежда и ако е подходящо за дялово финансиране, то се изпраща на регистрираните бизнес ангели. Не се изпраща цялата информация, а само кратко резюме на идеята. Когато инвеститорът прояви интерес, се изисква от предприемача допълнителна информация и се прави опит за осигуряване на среща между страните. Авторът на идеята, търсещ финансиране, също може да поиска предварително информация за бизнес ангела. Решението дали да я предостави е в ръцете на инвеститора. Важна функция на организацията е да пази неговата конфиденциалност до момента, в който сам не реши да се срещне с предприемача. Тук процесът се подпомага логистично. Но ангелите не участват в процеса на вземане на решение за едната или другата страна. Мрежите в световен мащаб се сблъскват със същите проблеми и финансовият пазар като цяло трудно успява да реши въпроса с достатъчно ефективното финансиране на еко-проекти. Борбата с климатичните промени е въпрос на международно ниво - инвестициите в тази нова икономика в повечето случаи са с глобално значение. От една страна, налице е значителен брой потенциални инвестиционни проекти (напр. екотехнологии, възобновяаеми енергоизточници, CDM/JI проекти и др). От друга - широк кръг инвеститори търсят качествени предложения, но те са концентрирани предимно в няколко големи метрополиса (Лондон, Ню Йорк, Париж, Москва, Хонконг и др.) Това допълнително затруднява връзката между инвеститорите и компаниите от цял свят, търсещи финансиране в тази област. Промяната на климата със сигурност е най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нашата цивилизация. Според някои изследователи след 10 години ще достигнем прага, след който последствията от дейността на човечеството ще станат непоправими. Според други това ще стане след 100 години. Което и от двете числа да е вярното, времето очевидно не е на наша страна. Но днешните финансови пазари, Протоколът от Киото и инициативите в тази област не функционират достатъчно бързо и ефективно. Още повече че съществува значителна разлика между наличния и необходимия капитал, за да се адаптира и смекчи промяната в климата. Но въпреки че промяната в климата е най-голямото предизвикателство на нашето съвремие и тази икономика е в разгара си, не съществува единен глобален пазар, където могат да се срещнат инвеститори, предприемачи и държавни структури. Съществуват още няколко фактора, които определят развитието на екоиновациите и зелените рискови инвестиции: все още липсва единна опростена глобална платформа / мрежа няма натрупана критична маса, опит и пазарна информация за икономиката „на климатичните промени" липсват достатъчно качествени сделки и инвестиционни предложения, а когато те са налице – няма механизъм за представянето им пред международната инвестиционна общност. За да реши тези проблеми, преди три месеца бе създадена една глобална мрежа на инвеститори, предприемачи и експерти. Тя се нарича Climate Capital Network ™ и е една от най-иновативните мрежи в сферата на инвестиционното търсене на екопроекти. В началото на юни към нея се включи и Българската мрежа на бизнес ангелите. Реално тази мрежа изпълнява две основни функции – подпомага свързването на инвеститори, експерти и предприемачи с иновативни “зелени” проекти от една страна, а от друга – събира информация за сключените и обявени публично сделки и за начина им на оценка. Така потенциалният инвеститор получава база за сравнение и може адекватно да прецени какъв дял би следвало да поиска срещу търсената от предприемача инвестиция. Събраните за миналата година реализирани предложения по този тип deal intelligence са 100 доклада за инвестиции на обща стойност 2.5 млрд. долара. Само за няколко месеца мрежата с централа в Лондон вече разполага с 200 инвеститора, 400 потенциални предприятия и база данни с над 250 000 контакта, или достъп до мрежа от инвестиции за 41 трлн. долара! Авторът е управляващ партньор в Българската мрежа на бизнес ангелите Проектни предложения, търсещи своите зелени бизнес ангели през българската мрежа Екоенергия В тази област в Мрежата към настоящия момент има две предложения. Едното е за разработка на система за производство на електроенергия по алтернативен метод (предвиден за домакинствата), а второто – за разработването на прототип, а впоследствие и на производствена линия за система за подобряване на горивните показатели в автомобилите. Екостроителство В този отрасъл към Мрежата е насочена инвестиционна възможност за използване на нова немска строителна технология. Сградите, построени от тази технология, са с по-добри параметри oт стоманобетонната конструкция, а строителството се извършва изключително бързо, на ниска себестойност е, не се влияе от атмосферните условия. Инвестицията, която предприемачът търси, е в размер на 5 млн. евро, които е необходимо да са налични в доверителна сметка, контролирана от инвеститора, срещу 40% от дяловете на немската компания, депозирани в негова полза чрез местна компания за дялово участие. Излизането от инвестицията е възможно на третата година. През първите 3 години инвеститорът получава средногодишен доход минимум 20% плюс възвръщане на инвестицията си в края на третата година, а в следващите 2 години се очаква над 75% средногодишен доход. Еко-IT Един от интересните ИКТ проекти предлага система, която според авторите й може да доведе до 70% намаляване на сградното електропотребление. Системата и софтуерът са разработени и функционират безупречно, но за развитието на производство компанията има нужда от 2 млн. евро за следващите 5 години. Днес тази компания вече работи с фонд за рискови капитали и вероятно скоро сделката ще бъде окончателно структурирана. Здравословни храни Местна компания за производство на снакс и пуканки има проект за създаване на производство на подобни продукти на царевична и оризова основа. Компанията разполага със собствен парцел, развита дистрибуторска мрежа, собствена инвестиция и технологии, но търси съфинансиране от бизнес ангел за създаване на новата технологична линия за тези здравословни храни в размер на 350 хил. евро. Технологът на друга компания пък дълги години разработва рецепти за соеви продукти – сирене, майонеза, пастет и др. Предвид драстичното увеличение на алергиите и непоносимостта към животинското мляко например, компанията предвижда бързо нарастване на продажбите и висока възвращаемост. Тя предлага до 50% дял срещу инвестиция, която да покрие създаването на нова производствена линия. Търсената инвестиция е от порядъка на 100 хил. евро, но това е условна цифра, която зависи от поставените цели и виждания на самия инвеститор. Биолекарства В това направление Мрежата е получила няколко бизнес плана. Повечето предприемачи в тази сфера развиват компании, които се занимават с разработката, производство и търговия с хранителни добавки, производство и търговия с биофармацевтични и парафармацевтични продукти, продукти за здравето и лекарствени препарати без рецепта. В тази област за вниманието на потенциалните инвеститори се борят три проекта - за производството на хранителни добавки с високо съдържание на естествени антиоксиданти и проект за лекарствени препарати на био-основа. По-интересното в единия проект е, че той предвижда използването на суровини, които са отпадък за винопроизводство - семената на някои сортове червено грозде, които са масово разпространени у нас. Селско стопанство Идеята на друга група предприемачи със значителен опит в тази сфера, е в рамките на три години да се създаде растениевъдно стопанство – трюфелно насаждение на площ от 5 хектара с изкуствено имплантирани с трюфелни спори фиданки на няколко овощни и горско-растителни вида, като за реализацията на идеята авторите й търсят 100 хил. евро срещу дял в компанията с възможност за обратно изкупуване на дела няколко години. Екофинансиране Един от партньорите на Мрежата е компания за рискови капитали и инвестиране чрез дялово участие, създадена с цел мениджмънт и финансиране на проекти и отрасли с перспектива за растеж. В портфолиото на нейните проекти влизат компании за производство на електроенергия от биомаса, проект за завод за изграждане на слънчеви панели, проект за производство на биогорива чрез рециклиране на отпадъци и др. Фондът, ръководен от отлични професионалисти с голям опит, се обръща към бизнес ангелите в мрежата, като им предлага косвено участие във всички тези проекти наведнъж, като предлага дял от фонда, който управлява проектите, а не дял във всеки проект поотделно. bm

Тъжно игнорирана удобна истина

Wed, 23 Jul 2008 17:11:00 +0300

Ако всичко върви добре, през 2001 г. - година преди изтичането на Протокола от Киото, в миланската “Ла Скала” ще има премиера на нова опера, съобщава The Economist. Тя ще бъде по мотиви от “Една неудобна истина” - книга и филм за глобалното затопляне от бившия вицепрезидент на САЩ Ал Гор. Лесно е да се види драмата в историята на неуспелия кандидат за американски президент, превърнал се в еко-кръстоносец. Но дали операта в Милано ще приключи щастливо, или трагично композиторът все още не разкрива. Дали Гор, въоръжен с презентация на PowerPoint и възкачен върху клатушкаща се механична стълба, ще разгроми триумфално скептиците и отхвърлящите теорията за глобалното затопляне? Или световните политици игнорират неговата песен и позволяват на боязливостта, подозрителността и взаимните обвинения да надвият по-голямото добро? В реалния живот отговорът на тези въпроси се обсъжда на най-разнородни преговори за заместител на Протокола от Киото. В началото на юни протекоха дискусии в Бон и в Конгреса на САЩ. Очаква се кулминацията на разговорите да настъпи на среща на върха в Дания следващата година. Но главните действащи лица вече блокират позициите си, коментира The Economist. Повечето от развиващите се страни се държат като една: почти всички парникови газове, натрупани през изминалите два века, които сега затоплят планетата, са дошли от комините и отходните тръбопроводи на богатите държави. Още повече че всеки човек в която и да било богата страна добавя далеч повече към изграждането в сравнение с някого от по-бедния свят. Така че, заключават Китай и Индия и другите подобни на тях, богатият свят трябва да поеме отговорността си за оправянето на климата. Междувременно, особено в Америка, хор от подозрителни политици посочва, че точно сега Китай бълва парникови газове по-бързо от която и да било друга държава, въпреки че комулативният му сбор си остава сравнително нисък. Индонезия, Индия и Бразилия също са плодовити замърсители. Вредните емисии от развиващите се страни нарастват толкова бързо, че е твърде вероятно те да погълнат всички ограничения, постигнати от богатите държави. Така че няма смисъл Америка и други богати нации да прочистват дейностите си освен ако и бързо индустриализиращите се развиващи се страни не го направят. Дебелата дама се вижда през пекинския смог Доста е неудобно, че и двата аргумента са обосновани. Но такова е и едно друго важно и по-окуражаващо наблюдение. По-лесно е да се повлияе на емисиите в бедните страни, тъй като те принципно показват тенденция да са по-малко енергийно ефективни, приели са по-малко мерки за ограничаване на замърсяването и монтират повече нови капацитети. Това предполага, че тук може да се сключи сделка. Ако богатите държави се съгласят да плащат за повечето намаления на световните вредни емисии, развиващите се страни ще позволят орязванията да бъдат направен там, където са най-евтини. Това, в по-голяма или по-малка степен, е преамбюлът на Протокола от Киото, припомня The Economist. Богатите държави се съгласиха да намалят емисиите си или да плащат за еквивалентни ограничения другаде по света според схема, известна като Механизъм за чисто развитие (CDM). В някои насоки това беше огромен успех. Горящи от нетърпение западни банкери похарчиха милиарди за прихващане на вредни газове, подобряване на енергийната ефективност и изграждане на ветрогенераторни полета в развиващите се страни. Въпреки всичко обаче мащабът на инвестицията си остава крещящо неадекватен. Още повече че схемата дава на бедните страни причина да избягват какъвто и да било вид полезна за климата регулация, включително мерки, които спокойно биха могли да си позволят. Защо да харчат пари, като някой друг ще плати, за да го направят? Китайските заводи за замразяване на продукти, например, произвеждат големи количества трифлуорометан, който е силен парников газ, но може лесно да бъде изолиран и унищожен. Въпреки това правителството не въвежда регулация на веществото, за да могат произвеждащите го да експлоатират Механизма за чисто развитие, за да подписват изгодни договори, които след това кабинетът облага с тежки данъци. И отново очертанията на сделката са ясни. Богатият свят трябва да се съгласи да увеличи потока от екоинвестиции драстично, в замяна на обещания от бързо растящите развиващи се страни да предприемат известни собствени стъпки за ограничаване на вредните емисии. Това не би трябвало да е много трудна сделка в Китай и Индия. В крайна сметка, техните правителства са твърде добре запознати с унищожителните последствия, ако глобалното затопляне доведе до разтопяване на хималайските глетчери, или до свиване на зърнената реколта. Още повече че китайски и индийски фирми в частност са вече свикнали на притока на средства от CDM и биха били искрено нещастни да го видят да се изпарява. Западните страни също ще имат полза, благодарение на по-ниските разходи за намаляване на емисиите в чужбина. Именно затова Европейският съюз позволява в схемата му за търговия с вредни емисии да се използват международни компенсаторни сделки. Според нея правителствата издават определен брой разрешителни за емитиране на парникови газове, като така задължава фирмите да намалят собствените си емисии или да купуват свободни разрешителни от други. Схемата за търговия с емисии, която американският Сенат започна да обсъжда в началото на юни, също ще позволява на фирмите да изпълняват част от задълженията си чрез екологични инвестиции в други държави. Но законът в Конгреса ще допуска само малък брой компенсаторни сделки, и то само от фабрики, които не конкурират американски компании. Това е сериозна бариера в глобализирания свят. Още по-лошо: за да направят закона по-апетитен за хулещите Китай политици, авторите му са подсилили клаузите, които биха наложили тарифи за енергийно интензивния внос от страни, които не предприемат “равностойни действия” срещу климатичните промени, което всъщност означава всички развиващи се страни. Това е рецепта за търговска война, която само би утежнила икономическата болка от глобалното затопляне. Точно когато е възможно постигането на сделка, сцената бива подготвяна за трагедия с вагнеровски измерения. bm

Покер индустрията

Wed, 23 Jul 2008 10:48:00 +0300

Световните серии по покер WSOP (World Series Of Poker) с всяка изминала година добиват все по-голяма популярност. Хиляди хора от цял свят се стичат в Меката на хазарта – Лас Вегас, за да премерят сили в покер турнирите от световните серии. Събитието продължава месец и половина (29 май - 14 юли) и през това време ще се изиграят 55 турнира в различните покер разновидности, като входните такси варират от 1000 до 50 000 долара. Както всяка година, „черешката” на тортата ще бъде Главният турнир (WSOP Main Event) с входна такса 10 хил. долара, победителят в който не само ще грабне умопомрачителна парична награда от поне 10 млн. долара, но и короната на тазгодишния Световен покер шампионат. Рамо до рамо ще се борят най-големите покер страшилища и многобройните любители на тази невероятна игра. За запаления покер играч това събитие може да се сравни с това голям футболен фен да излезе на “Ноу Камп” срещу Лука Тони, Тиери Анри, Ариен Робен и компания. За разлика от всички други професионални спортове обаче, при покера шанс за такава изява има всеки, който обича играта, и дори не му трябват пари. От месеци във всички големи онлайн покер сайтове вървят всевъзможни турнири за спечелване на пакет за участие в този турнир (входна такса, самолетен билет, хотел и пътни). Тези т. нар. покер сателити предлагат пакети на стойност от 13 хил. до 20. хил. долара, като участието в тях се предлага и за центове. Очаква се тази година участниците в главния турнир на световните серии да надминат миналогодишната бройка (6358), с което и ще се оформи още по-впечатляващ награден фонд. Шампионатът се състои от много други покер турнири обаче, които са не по-малко интересни и вълнуващи от главното събитие. Един от най-любопитните и наложил се като най-престижен в последните години е турнирът по H.O.R.S.E с входна такса 50 000 долара. Вариантът H.O.R.S.E е разновидност на покера, при който през определен брой ръце се променя видът покер (Texas Holdem, Omaha High, Razz, Seven card stud и Seven card stud 8 or better). Над 150 покер величия се включиха в този турнир, който ще се играе в продължение на три дни. Досега в него винаги победител е изявена покер звезда, което доказва, че този формат на играта сякаш напълно неутрализира късмета в картите. Емоции не липсваха и в изиграните до момента турнири, като в различните надпревари се включиха внушителен брой играчи от всички точки на света. Уникални обрати в на пръв поглед безнадеждни ситуации, надлъгване и майсторска борба съпроводиха изминалите турнири, като раздадените до момента награди за първите 40 турнира са на стойност 93 986 433 долара. Наред с големите имена в покера като Даниел Негреану, който завоюва 4-та шампионска гривна, много млади и перспективни играчи успяха да завоюват първи големи победи в кариерите си. Разбира се, покерът преминава през редица етапи на развитие, за да достигне сегашните си измерения. Невероятният бум Годината е 2003-а, началото на юли, мястото е Лас Вегас - казино „Рио”. Провежда се World Championship No-Limit Texas Hold’em - главното събитие на Световните серии по покер 2003. На финалната маса са останали никому неизвестният до този момент 26-годишен счетоводител Крис Мънимейкър, класирал се за турнира през интернет състезание срещу 39 долара, и постоянно усмихнатият професионален покер играч Сами Фарха. За първи път в историята на световното първенство, малки камери пред всеки от играчите записват картите им, като репортаж от играта се излъчва в последствие по най-големия американски спортен канал ESPN. Така американските зрители стават свидетели на невероятни ръце, в които аматьорът тотално надиграва професионалиста – със смели блъфове или ловко поставени капани. Накрая крупието раздава картите и двамата играчи влизат All In, т.е. залагат всичките си налични чипове. Крис Мънимейкър печели играта, а заедно с това и званието Световен шампион по No-Limit Texas Hold’em Poker, златната гривна на победител в WSOP и сумата от 2.5 млн. долара. От този момент нататък световният покер не е същият. Типично американската игра става мечта на милиони играчи, които мислят, че биха могли да повторят подвига на Крис Мънимейкър. Покер залите за онлайн покер предоставят шанса на всеки от удобството на собствения си дом да залага срещу играчи от цял свят на виртуални чипове, центове или стотици долари. Наградните фондове на онлайн турнирите достигат първо няколко стотици хиляди долара, а през 2008 г. вече всяка седмица се разиграват стотици милиони в онлайн турнири, а в най-големите покер зали едновременно за игра се събират над 150 хил. участници. Бумът на покера най-ярко може да бъде илюстриран посредством Световното по покер. На турнира, следващ триумфа на Мънимейкър през 2004 г., участниците са 2576 души - 4 пъти повече от предната година, а световен шампион става също неизвестен играч - Грег Реймър, който спечелва 5 млн. долара. Върхът в тази насока е достигнат на WSOP 2006, където участниците са 8773, а победителят Джейми Голд прибира колосалните 12 млн. долара. Започнали през 1970 г. като състезание между професионалисти, WSOP остават дълго време в миманса на световния ентъртейнмънт. Имената на Джони Мос, Дойл Брансън, Стю Ънгър, Джони Чан са познати само в средите, интересуващи се и практикуващи покер. Броят участници се увеличава, но някак си еволюционно. И така до 2003 г., когато се получава експлозията. Никому неизвестни млади момчета за броени дни стават милионери и знаменитости. Какво предизвика този бум на интереса към покера? На първо място – телевизията. Усетили големия потенциал, могъщи канали като ESPN и NBC станаха проводници на WSOP-събитията, изкарвайки старите лъвове на телевизионния екран, показвайки възхода на новите звезди, продуцирайки предавания от рода на Poker After Dark, High Stakes Рoker и други. Холивуд също прояви интерес и на екран се появиха няколко филма, в чиито сюжети покерът беше водеща нишка. Но истинската революция се състоя в интернет пространството. Много сайтове дадоха възможност на милиони любители на покера да вкарат казиното в собствената си стая и оттам, впускайки се в играта, да се докоснат до парите и славата. Или да изпият горчивата чаша на неуспеха. Процесът се разви лавинообразно. Доста от успешните интернет играчи натрупаха солидни банкови сметки и станаха професионалисти. Такъв е шведът Патрик Антониус, който вече мери сили по масите със световни звезди като Фил Айви и Крис Фергюсън, а новото интернет чудо – осемнадесетгодишната норвежка Анет Оберщад, спечели един милион паунда на първото издание на WSOP в Европа миналата година. Покерът в България България не остава встрани от покер треската и с всеки изминал ден броят на играчите се увеличава и те подобряват играта си. Основна роля за навлизането на играта у нас има покер сайтът Igrach.com, който бързо се превръща в дом на българското покер общество (виж карето). Макар и непознат у нас преди това, тексаският покер бързо завладява любителите на карти и след първоначални трудности, нивото на играта в България се доближава до световните стандарти. Освен броя на любителите все повече нараства и този на играчите, препитаващи се от покер. По думите на 18-годишния ученик от Русе Мартин Петков, в момента няма друг начин за младите в България да печелят легално толкова пари, колкото в онлайн покера. Думите му не са изненада, след като той в напълно безплатен за участие турнир спечели 27 500 долара! България вече разполага с фантастични играчи както в онлайн игрите, така и на големите милионни турнири на живо. Начело в тази графа е Атанас Георгиев, който спокойно може да се нареди до най-силните турнирни играчи в света. Макар да играе покер едва от три години, Наско е професионален играч на табла и се занимава с игри от почти 10 години. След множество блестящи представяния на силните турнири в Париж и Монте Карло миналата година Наско извоюва 8-о място на тазгодишното издание на World Poker Tour в Барселона, печелейки почти 40 хил. евро за това. В много от онлайн сайтовете българските играчи са вече сред основите страшилища по масите, а американци, англичани и скандинавци така и не успяват да им противодействат успешно. За съжаление, не може да се мине без играчи, които, изкушени от идеята за "лесните големи пари", губят своите средства. Тези „болни комарджии”, както ги наричат, не могат да разберат, че основният елемент за победа в покера е умението, а не късметът. Домът на българското покер общество Домът на българското покер общество – www.igrach.com, през последните години полага големи усилия да популяризира и развие покер играта у нас. Сайтът разполага с богат набор покер материали, които да помогнат на всички играчи – от тепърва учещите правилата, до вече изградените покер играчи. Основно за начинаещите играчи е да разберат, че покерът е интелигентна игра, в която думите късмет, хазарт, шанс до голяма степен се заменят от дисциплинираност, постоянство, изчисления. Абсолютно погрешно схващане е, че това е начин за изкарване на бързи и лесни пари. Точно обратното! С натрупването на знания и умения и методичното им прилагане се достига до високо ниво, а с него идват и добрите финансови печалби. Покер форумът на www.igrach.com е най-посещаваният покер форум в България, където нови и напреднали играчи обменят опит, мнения, идеи. Бонусите, предлагани от сайта специално за българските играчи, стават все по-апетитни, за което спомага разрастването и развитието на българското покер общество. Правилата на тексаския покер При тексаския покер всеки играч получава по две карти с лицето надолу, видими само за него. След кръг от залагане по средата на масата се отварят първо три карти с лицето нагоре (т. нар. флоп), после още една карта (търн) и накрая ривър. След всяко отваряне следва кръг на залагане, в който за да остане в играта всеки следва да плати залозите, направени от противниците, или да се откаже. Петте карти в средата на масата могат да се ползват от всички играчи, като целта е с тях и собствените две карти да се направи най-високата покер ръка от пет карти. Комбинациите по сила са един чифт, два чифта, тройка, стрейт, флъш или кольор, фул хаус, каре, стрейт флъш и непобедимата ръка – кралската кента, съставена от десетка, вале, дама, поп и асо от една боя. Така например, ако даден играч има асо и поп пред него, а друг има поп и дама и по средата на масата са отворени тройка, десетка, вале, дама и поп, играчът с асото и попа печели, тъй като има стрейт (десетка до асо), а другият губи макар да има два чифта – дами и попове. bm Топ 10 на казината в света* 1. Клуб “Риц” - Лондон, Великобритания За игра: 12 маси за американска рулетка, покер, блекджек и бакара. Клуб “Риц” превъзхожда другите казина с аристократична елегантност. Изключително луксозен. Достъп до казиното имат само неговите членове. Специално: Клуб “Риц” е наистина взискателен към гостите си и отказва достъп дори на известни личности. 2. “Беладжио” - Лас Вегас, САЩ За игра: 2400 автомата, 124 маси за всякакви игри и място за спортни залагания. Хотел и казино “Беладжио” отваря врати през 1998 г. и все още е едно от най-красивите и забележителни казина. Всеки ден има покер турнири в стаи, където пушенето е разрешено. В момента в “Беладжио” работят близо 10 000 човека, обслужването е на високо ниво. Специално: Най-скъпата хотелска стая в града се намира тук – 10 000 лв. на вечер. 3. Казино “Монте Карло” - Монте Карло, Монако За игра: Пет игрални стаи с общо 316 автомата и 35 маси за английска и европейска рулетка, блекджек, крапс, бакара и тридесет и четири. Независимото и суверенно Княжество Монако винаги е било синоним на богатство и благородство. Казино “Монте Карло” не е изключение и е очеваден пример за това, че всичко там е изтънчено. Отворено е през 1878 г. и винаги е било богато украсено със злато и мрамор. Не трябва да се учудвате и от факта, че частните игрални зали задължително изискват сако и вратовръзка. Специално: „Хотел дьо Пари”, който се намира до казиното, е просто уникален и не случайно президентският му апартамент струва 18 000 лв. на вечер. 4. Казино “Баден-Баден” - Баден-Баден, Германия За игра: 113 игрални автомата и 24 маси за покер, блекджек, бакара и рулетка. Марлене Дитрих го нарича “най-красивото в света”. Това определение важи и до днес. Построено е през 1824 г. Бялата мраморна фасада намеква за великолепието и лукса. Вътре има класически скулптури, поразително красиви стени и огромни позлатени полилеи. За разлика от другите казина тук има работно време, което ви позволява да си починете и физически, и финансово. Това се случва в същите топли води, където римските императори са се отдавали на желанията си преди две хилядолетия. Специално: Резервирайте си президентския апартамент в близкия хотел “Бренърс Парк”, за да бъдете на сигурно място зад бронираните прозорци – както вие, така и парите ви. 5. Казино “Метропол” - Москва, Русия За игра: 86 игрални автомата и 11 маси за американска рулетка, бакара, блекджек и стъд с 5 карти Само на крачка от Червения площад и Кремъл е столетният хотел “Метропол”, в който се намира едно от най-изисканите и знатни казина в света. Трябва да сте добре облечени, минималният залог е 50 лв. Специално: Президентският апартамент е великолепен, с обзавеждане от карилийска бреза и копринени завеси, а цената за една нощувка е 3600 лв. 6. “Атлантис” - Остров Парадайс, Насау, Бахамите За игра: 850 автомата, 78 маси за блекджек, бакара, крапс, рулетка, карибски покер и места за спортни залагания. Курортът “Атлантис” нагледно показва защо островът се казва Парадайс. Отличава се с подводен мотив и стъклени скулптури за 1 млн. долара, разпръснати из грандиозна 28-декарова лагуна. Можете да отидете на гмуркане, да плувате с делфини, на риболов или да посетите водния парк. Специално: Платете 45 000 лв. за една нощувка и ще разберете защо това е втората най-скъпа хотелска стая в света. 7. “Венецианецът” - Лас Вегас, САЩ За игра: 2 500 автомата, над 100 маси за почти всякакви игри и места за спортни залагания. “Венецианецът” е идеален образец на съвременно казино във Вегас, където не са пестени средства при създаването на главозамайващата обстановка. То отваря врати през 1999 г. и винаги е било пълно с какви ли не хора. Мраморните подове, стенната живопис, гондолите, всичко това напомня за Италия, но насред американска пустиня. Специално: Раят на покера се намира тук, в стая с площ от почти 1000 кв. м. 8. “Мандарин ориентал” - Макао, Китай За игра: 59 автомата и 11 игрални маси за бакара, блекджек и рулетка. Хотел “Мандарин ориентал” се намира в Макао, само на 65 км от Хонконг. В луксозния курорт има стотици стаи и апартаменти, както и редица изискани барове и ресторанти. Най-важното е, че там се намират две независимо управлявани казина. Те не са най-големите в Макао, но се гордеят с неоспорим разкош, което държи масовите играчи настрани. Специално: Опитайте да прелетите от върха на 230-метровата кула Макао до земята (предлага се като атракция). 9. Клуб “Сейнт Джеймс” - Антигуа, Карибите За игра: 56 автомата и пет маси за блекджек, рулетка и карибски покер. Райският клуб “Сейнт Джеймс” е специално и изтънчено място и е отговорът на Карибите към предизвикателството Лас Вегас. Разположен е на частен полуостров върху 400 декара, където кристално синьо море граничи с плажове от чист бял пясък. Специално: Възможност за разходка с хеликоптер над намиращия се наблизо вулкан. 10. “Сън Сити Резорт” - Сън Сити, Южна Африка За игра: 852 автомата и 38 игрални маси за рулетка, блекджек, крапс, карибски покер и бакара. Отворено през 1979 г., Сън Сити е мястото, където хазартът и африканската савана се срещат. На ваше разположение са четири хотела от световна класа, две голф игрища, басейн с вълни и възможност за сафари в частния парк на курорта. Специално: Играйте внимателно при 13-ата дупка на голф игрището Лост Сити, защото ако топката падне във водата, там ви очакват 38 крокодили. *по материали от www.millionaire.bg

10 причини да смениш работата си след лятната отпуска

Wed, 23 Jul 2008 11:00:00 +0300

През лятото много хора напускат компанията, в която работят. Обикновено това са опитни хора и в тяхно лице фирмата губи ценно знание. Причините, поради които служителите сменят работата си след ваканцията, са редица. Нека споменем някои от тях. 1. На първо място можем да поставим стреса. Навярно всеки от нас поне веднъж се е сблъсквал с проблема на стреса и „прегряването” на работното място. Когато този период е продължил по-дълго време, натрупаната умора не може да се превъзмогне с една или две седмици ваканция, които се полагат през лятото. Връщането на работа след лятната отпуска, непреминалото чувство за умора и новият стрес биха накарали много хора да решат, че е време да си сменят работата. Разбира се, няма гаранция, че това няма да се повтори и на новото работно място. По-добре по-дълга отпуска при възможност и премисляне на ситуацията. 2. Една от важните причини за напускане е финансовият аспект. Най-често лятната отпуска е свързана с почивка извън мястото, където живееш и работиш – на море или планина. В българските курортни селища цените са доста по-високи. Където и да са през отпуската, хората имат желание да си позволяват повече неща, отколкото в ежедневието. Когато искаш да се отпуснеш и да направиш неща, за които през работната седмица все не остава време, а нямаш нужните средства за това, се замисляш дали всъщност трудът ти не е ниско платен. Така хората започват да се замислят за смяна на работата. 3. Нуждата от промяна, след като се върнеш на работата след временно откъсване, се засилва. Хората се сблъскват отново с трудното ежедневие на работния ден и имат чувството, че е време да пристъпят към промяна в професионалния си живот. 4. Акцентът тук се поставя на все по-голямата мобилност както в световен мащаб, така и в България. Смяната на местожителството е една от основните причини за напускане на работа. Освен нужното желание за тази стъпка, зимните месеци са по-неподходящи за преместване. Мобилността все повече се разпространява. Това е валидно в особена степен за по-младите хора. Те са все по-отворени за промяна в професионалния и личния си живот и това увеличава още повече тяхната мобилност и възможности. По-голямата гъвкавост ще помогне за запълването на много свободни работни места в различни райони, ще увеличи потенциала на хората, които вече работят, ще помогне за развитието на някои райони и ще се отрази на ръста на икономиката. 5. Привилегиите, които даден човек има преди отпуската, може да не са същите след нея. Обкръжаващите колеги или тези, които са вършили работата по време на отсъствието, в повечето случаи биха се възползвали. Например, мястото ти за паркиране е заето, на любимото ти място на заседанията вече сяда някой друг, а вещите ти в офиса не са там, където си ги оставил. Това допълнително е изнервящо и демотивиращо и човек трябва да се справя с него дълго време, след като се е завърнал от почивката си. 6. Усещането за липса на баланс между професионалния и личния живот се засилва след ваканцията. Повечето хора я прекарват с приятели и роднини. Когато отново започват да ходят на работа и са там през по-голямата част от деня, те нямат възможност да отделят толкова време на близките си. Тогава човек започва да мисли дали няма друг начин – офис по-близък до дома или по-голямо заплащане, което да компенсира и възнагради чувството за липса на свободно време. 7. С наближаването на отпуската хората се стараят да завършат всичко започнато в работата и да няма нищо, за което да мислят и да се притесняват през почивката. Резултатът е, че след това трябва да се започне на чисто и отново. Инертността след ваканцията потиска желанието за започването отначало на целия работен процес и предизвиква досада и нежелание. 8. Когато се откъснеш от определена социална среда за някакъв период, тя не остава същата. Това се отнася и до работната среда. В първите няколко дни след „завръщането” атмосферата изглежда коренно различна – създали са се нови отношения, прекъснати са някои стари, има нови теми за разговор, станали са нови неща, за които ти не знаеш и съответно не можеш да обсъждаш и да участват дейно в разрешаването на проблемите. Липсата на пряка комуникация намалява близостта и откритостта и понякога кара човек да се чувства не на място, а това може да бъде реална причина за смяна на работата. 9. Аргумент за смяна на работата е и липсата на перспективи за развитие в професионален план. Когато човек е откъснат от работното си ежедневие, има време да си даде сметка за очакванията, развитието и удовлетвореността си. Тогава той има възможност да види цялата картина и да прецени доколко може да се развие, ако продължава да работи на същото място и как може да повиши квалификацията си. 10. Йодните изпарения и чистият планински въздух може вече да са повлияли на други колеги да сменят работното си място. Това понякога предизвиква хората да последват техния пример. Една от причините е, че са се почувствали „изоставени”. Друг е въпросът, ако вече напусналите оказват влияние, привличайки приятелите си към новото място, на което работят. Все пак потребностите на различните хора не са еднакви. Освен тези лични причини на служителите пряко влияние имат и мениджърите. Те са хората, чиято задача е да задържат ценните си служители. Консултантската компания Wilson Learning прави проучване, според което повечето служители напускат работата си именно заради мениджърите си. При търсенето на нова работа това може да се отрази. Повечето компании не са склонни да наемат хора, които „скачат” от едно работно място на друго. В идеалния вариант е добре да не ти трябват толкова много опити, за да намериш мястото си. bm

Крехък баланс

Wed, 23 Jul 2008 11:21:00 +0300

През последните 10 години в България се наблюдава силен икономически растеж, който през 2006 г. и 2007 г. е над 6%, а заедно с него расте и стандартът на живот. Икономиката просперира заради своеобразния баланс, който е постигнат между различните дефицити и превишения по икономическите сметки – текуща, бюджетни, финансова и капиталова. Особеността на тази стабилност е, че тя се дължи предимно на обема отпуснати кредити, който на годишна база расте с около 50%, сочат данни на БНБ. Към това заключение навеждат данните за ръста на дефицита по търговското салдо, който през 2006 г. е нараснал с 26.1%, а през 2007 г. - с 32.3%. Тълкуванието е, че в България се консумира повече, отколкото се произвежда, и разликата се внася от чужбина, като за нея се плаща с пари назаем. Това е подкрепено от ръста на брутния външен дълг, който за 2006 г. е 33.4%, а за 2007 г. - 38.1%. Средствата за кредитите идват от преките чуждестранни инвестиции и ако те намалеят или спрат, икономиката на страната ще бъде изправена пред сериозно изпитание. Ако намалеят вложенията в страната, това неминуемо ще оскъпи ресурса както за бъдещите кредитополучатели, така и за настоящите. В този контекст домакинствата ще имат по-малка част от разполагаемия си доход, с която да пазаруват или да ходят на почивки, например. Високият ръст на кредитите и външните фактори, като цените на петрола и храните, през последната година стимулираха инфлацията, която допълнително намалява разполагаемия доход на домакинствата. Заедно с увеличението на лихвите това може да доведе до увеличаване на лошите кредити и да накара банките да се отнасят по-консервативно и да отпускат по-малко заеми в бъдеще. Ограничаване на кредитирането ще има няколко ефекта. От една страна, фирменият капитал ще намалее, с което ще спаднат производството, иновациите и инвестициите на компаниите. От друга страна - спад в кредитирането ще намали търсенето на жилища и други недвижими имоти, а това ще намали и цената им. По-ниската цена на недвижимите имоти ще намали и благосъстоянието на собствениците на такива, а с това и разходите им, ако запазят отношението между разходи и благосъстояние непроменено. А от трета страна, ще намалеят покупките на стоки, особено на трайни. Спадът в цените на жилищата ще окаже натиск и върху работната сила, заета в строителството – общи и специализирани работници, архитекти и др. Резултатът от това ще бъде или по-ниски заплати, или съкращения на персонала, като и двата варианта ограничават доходите на домакинствата. Това ще доведе до увеличаване на структурната и фрикционната безработица, което пък ще доведе до намаляване на разходите и вероятно трудности по обслужването на кредитните задължения. Така остават по-малко средства, с които домакинствата разполагат, а това ще намали и инвестициите, които те правят на фондовата борса. Ако към това се прибави ефектът от по-ниските инвестиции на фирмите заради ограничения кредит, могат да се очакват и по-малки бъдещи печалби, което ще свали стойностите на основните борсови индекси. А това ще намали вече спадналите доходи още повече. Всички тези ефекти директно ще намалят икономическия ръст в страната посредством по-ниските консумация, инвестиции и спестявания заради свития доход, с който разполагат домакинствата. Допълнително банковата система може да изпита известни трудности, защото част от инвестиционния портфейл на търговските банки е в недвижими имоти и ценни книжа, а заедно с това ще намалеят и спестяванията. Тоест, ресурсът, с който разполагат за кредитиране, може допълнително да се свие, я с това ще започне целият процес от начало. bm

Имунизирана ли е българската икономика?

Wed, 23 Jul 2008 11:25:00 +0300

Икономиката на България не е затворена система, a е неразривно свързана със световното стопанство и цикличността на процесите на международно ниво се отразява и при нас. През последните 5 години България се радва на стабилен икономически растеж, увеличаване на доходите, намаляване на безработицата и бум на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Икономическият бум идва на определена цена – повишена инфлация, увеличаване на дефицита по текущата сметка и бурен растеж на брутния външен дълг, които поставят редица въпроси относно стабилността на икономиката ни. В момента, когато световната икономика е изправена пред няколко сериозни предизвикателства – ликвидна финансова криза, растящи цени на суровините и храните, както и забавяне на икономическата активност в глобален мащаб, въпросите около стабилността на България стават още повече. Международна ликвидна криза Вследствие от ликвидната криза, избухнала през август 2007 г., банките драстично намалиха ресурса, който отпускат за кредити. Това едновременно увеличи цената на средствата, с които разполагат предприемачите – лихвата по кредитите, и намали обема им. Високите лихви на световните пазари влияят директно върху българската икономика, тъй като оскъпяват ресурса за българските банки, които от своя страна прехвърлят това оскъпяване към крайния клиент. Косвеният ефект е, че като разполагат с по-малко капитали, инвеститорите боравят с тях по-консервативно и предприемат по-малко рискови инвестиции. В световен мащаб това води до постепенно забавяне на икономическата активност, което ще доведе до забавяне и на българската икономика. Намаляване на ПЧИ Положителният платежен баланс* на България се крепи на преките чуждестранни инвестиции – около 5.6 млрд. евро за 2007 г. При създалата се ситуация на международните капиталови пазари е много вероятно да се стигне до спад в нивото на чуждестранните инвестиции заради ограничения и скъп ресурс. Това ще доведе до забавяне на икономическия растеж на България. Чуждестранните инвестиции могат да намалеят до такава степен, че платежният баланс на страната да стане отрицателен – с други думи, заради дефицита по текущата сметка ще има отлив на валута, на който отговаря по-малък прилив на такава. Това ще постави под сериозна заплаха валутните резерви на БНБ. Ако отливът на средства от централния трезор продължи достатъчно дълго, страната ни ще бъде принудена да „развърже” еврото и да мине на плаващ валутен курс, тъй като БНБ няма да може да осигури досегашния паритет между еврото и лева. „Развързване” на еврото В момента българският лев е надценен. Този извод е на база на теорията за относителния паритет на покупателната способност. На кратко теорията гласи следното – ако инфлацията в страна А е по-висока от инфлацията в страна Б, то валутата на страна А ще се обезцени спрямо валутата на страна Б. В последните няколко години инфлацията в България е по-висока от тази в еврозоната, като за 2007 г. българската инфлация е в пъти по-висока. Следователно, ако бордът бъде премахнат, курсът лев-евро ще се стабилизира доста над сегашното си ниво от 1.9558 лв. за 1 евро. Това ще бъде сериозен шок върху нашата икономика. Цените на вносните стоки и суровини ще скочат изведнъж, тъй като се измерват в евро, а доходите – в лева. Голяма част от заемите в България също са в евро и при новия курс левовата равностойност на погасителната вноска ще скочи в пъти. Много лица ще имат трудности при погасяването на задълженията си към банките и дялът на лошите кредити ще се повиши. Ако дялът на лошите кредити скочи значително, банките ни могат да бъдат изправени пред ликвидна криза и да изпитат трудности да погасят задълженията към депозитарите си. Покачване на цената на суровините и храните Повишаването на цените на петрола на световния пазар води до покачване на цените на горивата и цените на всички стоки за масово потребление, особено храните. Заради разпокъсаността на земеделските земи българското селско стопанство не произвежда достатъчно, за да задоволи търсенето на храни в България. Това поставя допълнителен натиск върху цените на храните нагоре и ни прави зависими от внос на хранителни продукти от ЕС. По-високите цени на храните и горивата поставят под напрежение групите с фиксиран доход – пенсионери, учители, медицински работници и държавни служители и водят до социално недоволство, протести и стачки. От друга страна оказват натиск върху кредитополучателите, тъй като хората разполагат с все по-малка част от своя доход за обслужване на кредитите си. Това ще повиши просрочените и лошите кредити, което ще накара банките да станат по-консервативни и да ограничат кредитирането. Високите цени също ще доведат до намаляване на търсенето на други стоки и услуги, тъй като по-голяма част от доходите на домакинствата ще бъдат харчени за храни и горива. Резултатът ще бъде забавяне на останалите отрасли на икономиката, тъй като потреблението ще спадне и хората ще се ограничат до най-необходимото. Всички тези ефекти водят единствено до забавяне на икономическия ръст посредством намаляване на кредитирането, спад в потреблението и забавяне на определени отрасли на икономиката. Опортюнистични реакции Проблемите на световната икономика ще се почувстват в България и това ще доведе до социално напрежение, което може да бъде използвано от някои политически сили в опит да окажат натиск върху статуквото и да извлекат политически дивиденти. Ескалирането на такова напрежение ще повлияе отрицателно върху икономиката ни, тъй като ще повиши риска в нашата система и ще отблъсне чуждестранните инвеститори. Емоционални реакции Ако някои банки изпитат дори и краткосрочни ликвидни проблеми заради повишените лоши кредити, ситуацията може да се влоши от емоционална реакция на вложителите и да се стигне до опит на клиентите едновременно да изтеглят спестяванията си. Това ще задълбочи ликвидната криза и може да доведе до сериозни проблеми в банковата ни система. bm *Платежният баланс е най-просто сборът от текущата сметка, финансовата сметка и капиталовата сметка

Климатичен диктат

Wed, 23 Jul 2008 11:36:00 +0300

В началото на т.г. Европейската комисия предложи на Европейския парламент и Съвета т. нар. пакет „Климат и енергетика“ (проекти на директиви и решения), определящ общите ограничения за емисии на парникови газове (ПГ), промени в Европейската схема за търговия с емисии (ЕСТЕ), цели за въвеждане на възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) и прилагане на пилотни технологии за улавяне и съхранение на СО2 през периода 2013-2020 г. Пакетът е приет 3 месеца след драстичното съкращаване на средногодишни разполагаеми емисионни квоти за българската промишленост до 42.3 млн. т СО2 за периода 2008-2012 г. Френското председателство на ЕК обяви за приоритетно постигането на споразумение до края на т.г., (4.5 работни месеца) и приемане на пакета в самото начало на 2009 г. с оглед постигане на международно споразумение в Познан през 2009 г. в рамката, дефинирана от процеса от Бали. Пакетът се основава главно на прилагания модел на Атинския технически университет PRIMES, възприет от ГД “Околна среда” на ЕК. Освен че игнорира модела за развитие на новите страни членки, преминали през тежката икономическа депресия на т. нар. преходен период, за България той е захранен с неверни входни данни и дава ненадеждни прогнози за енергийно потребление, емисии парникови газове и въглероден интензитет на икономиката до 2030 г. Пакетът на ЕК се основава на опита от неофициално признатия провал на Европейската схема за търговия с емисии (ЕСТЕ) през периода 2005-2007 г. Ефектът от неговото цялостно прилагане е оценен изключително оптимистично, особено в контекста на пряката връзка между цените на петрола (природния газ) и цените на търгуемите квоти и тяхното бъдещо развитие. 1. Общата цел на ЕК за ограничаване на емисиите парникови газове през 2020 г. от 20% спрямо базовата година по Протокола от Киото е разпределена по изключително дискриминиращ начин (виж таблицата). На България е дефиниран условен общ таван от около 62 млн. т ПГ през 2020 г., при изходно ниво от 1988 г. от около 132 млн. т и достигнато равнище от 70 млн. т през 2005 г. Изхожда се от обстоятелство, че енергийната интензивност (брутното потребление на енергия спрямо БВП) в новите членки изпреварва средното в ЕС. За България този показател вече е под два пъти от средното равнище на ЕС-27, макар че Евростат демонстрира осемкратно превишение, изчислено по номинален БВП вместо по паритет на покупателна способност. Като база за определяне на индивидуалните цели за намаляване в нетъргуемия сектор (транспорт, бит и част от индустрията), а оттук и общите цели за намаляване, е възприета 2005 г. По такъв начин се замъглява очаквания принос на отделните страни за намаляване на общите емисии спрямо базовата година по Протокола от Киото и предлага изключително дискриминиращо разпределение, непропорционално спрямо реалните възможности на новите страни членки. В тази връзка следва да бъде възприето т. нар. унгарско предложение за 18% намаление на общите емисии спрямо базовата година по Протокола от Киото за всяка страна членка, вместо диференцираното разпределение, предложено от ЕК. България трябва да защити и правото за прехвърляне на емисионни права чрез банкиране на предписани емисионни единици по чл. 3, т. 13 на Протокола от Киото от периода 2008-2012 г. към периода 2013-2020 г. Следва да бъде гарантирано признаването на тези емисионни единици за изпълнение на задълженията, съобразно член 3 от проекта на Решение на ЕП и Съвета, като при необходимост бъдат внесени съответни промени и допълнения в текста. 2. Проектът на директива за промяна на Директивата за търговия с емисии (2003/87/ЕС) не съдържа основни параметри и условия, за да се оцени цялостният ефект, в т.ч. сигурните икономически загуби и очаквани вероятни ползи за околната среда и климата. Предстои през 2010 г. или 2011 г. да се разработят и публикуват правилата за провеждане на държавни търгове за квоти (аукциони), които заменят сегашната търговия между предприятията емитенти и финансовите агенти. Същото се отнася и за начина за частично разпределение на свободни квоти за сектори, от които се очаква т. нар. въглеродно изтичане – т.е. пренасочване на мощности и бъдещи инвестиции към страни извън ЕС без ангажименти за съкращаване на емисиите. Предложението на ЕК лимитира емисиите на българските инсталации от ЕСТЕ, като през 2020 г. това намаление достига 27% спрямо фактическите емисии от 2007 г. (над 43 млн. т). Независимо от прилагането на мерки за енергийна ефективност, въвеждане на ВЕИ и нисковъглеродни технологии, това ще има драматични последици за българската индустрия, надхвърлящи десетки млрд. евро през периода 2013-2020 г., включително преки загуби за държавния бюджет. Значително ще нарастват цените на електро- и топлоенергията за бита и промишлеността, пренасочване на инвестиции и закриване на предприятия, ръст на вноса от трети страни в сектори, подложени на конкуренция. Трябва да бъдат верифицирани емисиите на „Кремиковци“ АД, ТЕЦ „Бобов дол“ АД и други засегнати инсталации, като МОСВ издаде незабавно съответни разрешителни за търговия с квоти СО2. Ако не бъдат издадени разрешения и не бъдат верифицирани емисиите на всички засегнати инсталации, държавният бюджет ще понесе допълнителни ежегодно нарастващи загуби, които само за 2020 г. ще надхвърлят 200 млн. евро, като се отчете дългосрочната прогноза на ЕК за цена на квотите от 39 евро на тон СО2. Последните предложения за пренасочване на 50% от националните бюджетни приходи от продажба на квоти за подкрепа на проекти за намаляване на емисиите в страни от и извън ЕС следва да бъдат отхвърлени решително. България и другите нови членки трябва да бъдат изключени от прилагането на това правило, в противен случай най-слабо развитата икономика в ЕС трябва да финансира проекти в икономически значително по-напреднали страни. България трябва да отстоява категорично позицията за намаляване на обхвата на секторите и инсталациите, включени в ЕСТЕ през периода 2013-2020 г. чрез императивно прилагане във вътрешното законодателство на варианта opt-out, използвайки диспозитивния характер на нормата в проекта на директивата, като се изключат всички емитенти с годишен праг до 10 000 тона еквивалент въглероден диоксид. Негативното, а за някои сектори драматично въздействие през 2013-2020 г., може да бъде частично ограничено чрез: разпределение на висок дял от държавните приходи от търговете (аукционите) пряко към проекти на оператори на инсталации, които са заплатили съответните квоти на международни аукциони; отпадане на ограничения за използване на средствата не само за намаляване на емисиите на парникови газове, но и за реализация на проекти за достигане на съответствие с други правни изисквания по околна среда; стартиране на блокирани и нови проекти за ВЕЦ, развитие на ядрени мощности. Недопустимо е борбата с климатичните промени да се превръща в климатичен диктат спрямо новите членки на ЕС поради ограниченото им политическо влияние в рамките на общността. На следващо място не следва да бъде издиган праг пред икономическото развитие на България през периода 2013-2020 г. Членовете на Европейския парламент от българска страна, както и компетентните държавни институции, трябва да продължат да отстояват решително заявените национално отговорни позиции. Необходимо е да бъдат предприети всички необходими действия за консолидиране на обща подкрепа от групата на новите страни членки, както и от страни с мащабен икономически потенциал и решаващо политическо влияние за приемане на т. н. унгарско предложение. bm *Авторът е главен директор в Българската стопанска камара – съюз на българския бизнес. Статията отразява неговата лична позиция.

25 години след революцията

Thu, 17 Jul 2008 11:47:00 +0300

Преди четвърт век на пазара се появява първият мобилен телефон. Събитие, което през последвалите 25 години преобърна живота на милиони хора в света. Във Великобритания дори го обявиха за второто най-лошо изобретение на всички времена, изпревари го само атомната бомба. И как да не мрази човек тази досадна вече слушалка, чрез която може да се извършат множество връзки и разговори. Все искаме да я изключим и повече никога да не чуем нахалната й мелодия, но все я държим постоянно заредена в очакване на насъщни, добри или лоши вести. Вече никога няма да се върне блаженото минало, когато домашният телефонен пост не беше лукс, но все пак си бе привилегия. Когато не си хабиш времето да търсиш някого по жицата, а щом ти потрябва приятел или близък, обикновено знаеш в колко часа и къде можеш да го намериш, да седнете, да се видите, да поговорите очи в очи. Всичко това си отиде. Уви не само в рекламата, по улици, трамваи и заведения, искаш или не, си принуден да слушаш какофонията от чужди разговори и проблеми. Не че и преди не ти се случваше същото, ако пристъпваш в очакване пред уличния автомат или говориш от клаустрофобните кабинки в пощата и се мъчиш да чуеш твоя и отсрещния глас в селектора. Но тогава всяко обаждане означаваше нещо важно, нещо извънредно, а днес мобилният телефон е просто битие. С първото подобно клетъчно чудо в България публично се появи председателят на КТ „Подкрепа” д-р Тренчев. Той лично не го носеше, но зад синдикалиста важно пристъпяше бодигард. Като мярка за неотклонение или по-скоро като топуз гавазинът държеше в ръката си куфарче с прикрепена към него слушалка. Хората цъкаха и си казваха - американска работа. Откъде да знаеха, че всъщност в страната докторът имаше достъп само до няколко държавни клетъчни телефони, но пък какви телефони бяха..... Днес ортодоксални попове, като епископа на далечната Чукотка, са готови да подемат ново разцепление в църквата, като твърдят, че мобилният телефон е от дявола, защото чрез него може да се проследи къде се намира човекът. Същото си го повтаряха православните отци и в Атон, но след няколко трагични пожара се убедиха, че става дума за дело човешко, но и Божие... Революцията на Купър Мобилната революция започва на 13 юни 1983 г., когато на пазара в САЩ фирмата Motorola пуска в продажба мобилното устройство DynaTac 8000. Апаратът тежи 800 г, а дължината му е 33 см. И дума не може да става да го носите в джоба или на кръста. Чудото по-скоро прилича на радиотелефоните от битките през Втората световна война. Веднага му лепват прякора „кокала”. Злите езици дори твърдят, че ако го изпуснете, то звукът от падането върху пода ще кънти поне два етажа надолу. Освен всичко друго обемистите батерии издържат едва 30-минутен разговор и след това им трябва поне 6-часово зареждане. Цената на първия мобилен телефон е също впечатляваща дори и за американците – 4000 долара. Но всичко започва още 10 години по-рано. Първата работеща мобилна клетъчна Motorola е създадена от инженера във фирмата Мартин Купър. Тя е разработка за полицейска връзка. Практиката изисква шерифите и патрулите да не тичат постоянно до автомобилите, за да могат да се свърват по радиостанцията с централата. С прото изобретението на Купър те вече могли да носят разговорното устройство на колана, но предавателят, както и преди си оставал в автомобила. Така че обхватът бил само на десетина метра от патрулката. Купър решава, че цялото устройство също може да стане преносимо. Според легендата екипът разработил и осъществил прототипа на идеята за 6 седмици, а първото мобилно позвъняване е направено на 3 април 1973 г. в Манхатън. От улицата Купър се обажда на конкуренцията в AT&T, за да им съобщи радостната новина, че ги е изпреварил. През следващите 10 години подвижната връзка става достъпна за всеки, който може финансово да си я позволи. Две години след пазарната премиера през 1985 г. в САЩ мобилни телефони вече притежават 300 000 абонати. Но в Щатите и до днес няма единна национална мрежа. Някои компании имат покритие по Западното крайбрежие, други по Източното или до съседните щати. Заради неспособността отделните американски оператори да се договарят „дупките” в покритието си остават големи. Самите мрежи или не се интегрират, или се свързват помежду си чрез оптични кабели. Какво да се прави, егоизмът и псевдоборбата срещу монополизма също са част от пазара. Вече не е просто телефон В момента в света има около 3.5 млрд. работещи мобилни апарати. Като годишно се подменят 1/3 от тях. По мобилното „ало” вече е достъпно 80% от населението на планетата. Казват, че има покритие дори и на Килиманджаро. За кратко време клетъчната телефония покорява скандинавските страни и Япония, където самата география препятства кабелните връзки и благоприятства клетъчното покритие. Ускореното въвеждане на последните технологии води до революционно поевтиняване на апаратите и разговорите. Съвременният мобилен телефон, отдавна не е просто слушалка. Той вече е миникомпютър за връзка с интернет, фотоапарат, видеокамера, телевизор и музикален плеър. Чрез него можете да се разплащате и да пазарувате. Ако искате да скъсате някоя лирична връзка, ви предоставя приятната опция да го направите без скандали, само чрез поредния SMS. Последният хит на пазара е моделът iPhone, който освен всички стандартни опции има безплатен eBay и сателитна навигационна система GPS. Всеки прогрес си има и съответната цена. Новият iPhone струва три пъти по-евтино от първия DynaTac 8000. За сметка на това книжката с инструкции за експлоатация тежи повече от самия апарат. Но ако бъдем честни, създаването на мобилния телефон донесе много повече ползи за човечеството. Правейки всеки достъпен на всяко място, той съществено съкрати разстоянията в глобалното село, но като всяка нова комуникация насити времето ни с още повече информация и съдържание.

Мъдреците от Копенхаген

Wed, 23 Jul 2008 12:09:00 +0300

Представeте си, че имате 75 млрд. долара, за да спасите света. Това съвсем не са думи от песен на Джон Ленън, а главната идея на икономическата олимпиада в Копенхаген. За втори път през 4 години водещи икономисти и Нобелови лауреати от цял свят се събират в датската столица на форум, наричан „Копенхагенски консенсус”. Модератор отново бе Бьорн Ламборг. Своеобразното състезание между най-добрите умове на планетата се води по отделни дисциплини, а резултатите се обобщават в обща класация. Победител е този проект, който докаже, че е постигнал най-голяма печалба и ефект при минимални вложения. Рамковата сума от 75 млрд. долара е условен лимит за всяка отделна надпревара. Дисциплините или „световните злини”, по които се води колективната мозъчна атака, са сведени до 10. На поредния „Консенсус” учените подредиха листа с 30 икономически ефективни проекта за решаването на най-острите проблеми. Някои са специализирани, но повечето са широко интегрирани и подпомагат решаването на комплекс от обвързани злини и беди. Ако икономисти като Джон Кейнс или Фридман Милтън съзрат предложенията на днешните им наследници, ще се убедят, че времето на вярата в икономическите магии отдавна е отминала. Вече никой не залага на революционни проекти за индустриализация, регулация, парична маса, колективизация и т.н. Адамс Смит и Томас Малтус също биха се хванали за главите, като разберат, че според днешните икономически нобелисти, ако съществуваше световно правителство, първата му задача трябва да е отпускане на пари за витамини. Всеки долар, изхарчен за осигуряване с витамин А и цинк за новородените и кърмачките, носи печалба от 17 долара под формата на по-висока продължителност на живота и трудоспособност на населението. Затова мярката е поставена по-високо дори от борбата с глобалното затопляне и гражданските войни. Спасете първо децата Проектите за решаване на проблемите с глада заемат 5 от десетте най-подкрепяни решения. Нито един от тях не е свързан с увеличаване количеството на употребяваната храна, а с нейното качество. На трето място в класацията е проблемът за обогатяване на храните с желязо и йод. Следва ги проект за обогатяване на земеделските култури със същите вещества. На пето място е подреден проект за борба с глистите и ограмотяване на населението за рационално хранене. Въвеждането на положителни навици при децата заема почетното 6 място в списъка от препоръчителни спешни мерки. Инвестициите в подобряване на храните оказват положителен ефект и върху борбата с болестите и епидемиите. Витамините са най-евтиният, но ефектен лек. По-добре нахранените хора по-рядко се нуждаят от лекар. Гладът, лошите храни и вода причиняват 35% от заболяванията при децата до 5-годишна възраст, се казва в заключението от икономическата олимпиада. Като мерило за икономическата ефективност в областта на здравеопазването и прехраната се използват стандартите DALY (Disability Adjusted Life Years) на Световната здравна организация. Чрез DALY се изчисляват загубите за всеки човек, натрупани през времето в болнични, и какво печелим от нашето здраве през годините. Тъжен, но верен е направеният извод, че е много „по-изгодно“ да се влагат пари за спасяване на децата, защото пред тях има бъдеще, отколкото на възрастните, чиито живот е ограничен от ред натрупани житейски обстоятелства. Изхождайки от тази базова постановка, участниците в „Консенсус-2008“ залагат предимно на мерки за подобряване на детския живот. Мисионерите на XXI в. не трябва да носят сред аборигените библии или подкупващи блага. Достатъчно е да раздават безплатни пакети с хранителната добавка Sprinkles. Прашецът, създаден от канадския доктор Стенли Злоткин, съдържа голямо количество витамини и микроелементи. Пригоден е за всякакви национални кухни, защото не променя вкуса на никоя храна. В момента производителят на кетчуп Heinz и канадската неправителствена организация World Vision разпространяват Sprinkles на всички континенти. Най-обхватен е тестът в Индонезия, като там добавката е предоставена на 150 000 души, а в Монголия я използват 20 000 номади. Прашецът е ефективен не само за деца с подути от глад кореми, но и за питомците в развитите страни. Заради нерационално и неправилно хранене много подрастващи в САЩ и Европа също страдат от липса на достатъчно витамини. Липсата на достатъчно калций и микроорганизми водят до болести на двигателно-опорния апарат. Следват ги храносмилателни и ендокринни проблеми. Заради неправилно хранене са засегнати очите и дихателните пътища на децата. Благотворителната организация „Световна инициатива за обогатяване на брашното“ преговаря с редица страни за разрешение към смлените продукти да се добавят комплексната смес от витамини и минерали – фортамин. Филтриране на въздуха и водата Според копенхагенските мъдреци повечето проблеми са решими на микрониво с достъпни средства и материали. Например на 15 място сред проектите е класирана програмата за изработване на елементарни, но ефективни биофилтри за речна, дренажна или изворна вода. За да го направите, е достатъчна желязна кутия с пясък и неголяма тръба. При бавното оттичане бактериите и паразитите се струпват в горния слой на силикатните зърна, където ги изяждат безвредните микроорганизми, живеещи във водата. Най-ефективният метод за борба с дихателните заболявания, причинени от замърсяването на въздуха, не е забраната на автомобилите. Решението е просто, то е класическо достояние на цивилизацията – закритата печка с димоотвод, излизащ извън помещението. Мярката е класирана на 23 позиция. Оказва се, че в много страни от Азия и Африка все още се готви на открит огън. Това не само разхищава енергия и суровина, но при огнища в закрити пространства води до остри респираторни проблеми. На микрониво се решават и социалните проблеми. Банкерът от Бангладеш Мухамад Юсуф не случайно получи Нобелова награда заради програмата му за микрокредитиране на бедните семейства. Понякога малък заем, например за закупуване на бензинова резачка или шевна машина, може коренно да промени материалното положение на семейството. По правило парите се отпускат на домакинята. По презумпция се смята, че мъжът ще ги пропие. Като вторичен ефект кредитирането именно на жените помага и за издигането на техния обществен статус. Програмата е поставена на 22 място по ефективност. Дълго време любими телевизионни герои за отразяване на микрокредитирането бяха предприемчиви матрони от бангладешките села. Срещу няколко долара те си купуват мобилни телефони. После срещу отдаване на „услугата“ под аренда в нещо като подвижен телефонен пункт те печелеха пари от всяко позвъняване на своите съселяни. Интервенция в конфликтите Забележително е, че в съгласувания списък за „Консенсуса“ попадат 7 решения за лекуване и здравеопазване на децата, докато за преодоляването на гражданските конфликти всички препоръчват само един изход. Колкото и да звучи неприятно за пацифистите и изолационалистите най-ефективното действие е чуждестранната интервенция. Намесата във вътрешните работи в раздираните от етнически, религиозни или политически конфликти страни е поставено на 18 място. Нежеланието на международната общност за навременни действия в Сомалия и Афганистан е показателно, че липсата на навременна реакция само задълбочава кризата и подпомага установяването в тази „ничия земя“ на терористи и безконтролни елементи като „Ал Кайда“. Икономистите твърдят, че погрешно предоставената свобода на талибаните е довела до атентатите от 11 септември 2001 г. Те са дали повод за навлизането в Ирак, където класическата война между две страни прерасна в граждански и междуетнически сблъсък. В заключението на доклада за проблема се препоръчва международните сили да останат в Ирак, но операцията да се прехвърли под егидата на ООН. Анократия и ресурсно проклятие Освен класическата причина за конфликтите – бедността, учените изтъкват и още две. Първата е ресурсното проклятие, когато икономиката на дадена страна е доминирана и е зависима от износа на определена суровина. Напрежението се поражда от борбата на местните елити за контрол върху ключовата суровина. Втората причина е наречена анократия. Под анократия изследователите разбират анархия, маскираща се като демокрация. Анократията е водеща тенденция в развитието на много страни от Третия свят след Студената война и доведе до нови граждански конфликти в тях. Може и да звучи цинично, но според заключението на учените примирията, сключени при липса на явен победител, само усилват възможността за подновяване на конфликтите. Най-добри са онези мироопазващи операции, които са гарантирани, че могат да се възобновят при подновяване на сблъсъците. Изчисленията показват, че всеки долар, вложен в мироопазваща мисия, може да донесе приход от 12.6 долара само под формата на спасени човешки животи и предотвратени наранявания и икономически щети. Няма универсален лек срещу тероризма Когато обаче става дума за главната напаст на нашето съвремие, оптимизмът на икономическите светила помръква. Загубите от контратерористичните мерки са огромни, докато самият терор като метод е крайно евтин. Един обикновен терористичен акт струва около 150 долара. Когато става дума за мащабно подготвени покушения, разходите може да стигнат и милиони, но те са несравними с нанесените щети. Само преките загуби от срутването на Световния търговски център се оценяват на 80-90 млрд. долара. Въпреки че обсъдиха няколко варианта на борбата срещу тероризма, учените не посмяха да утвърдят нито един от тях. Понеже търсеният ефект от атентатите преди всичко е психологически, като средства за противопоставяне на терора бяха изтъкнати мерки за подобряване на образа на засегнатите страни, станали мишена на нападението. Като най-перспективно вложение бе признато и засилване на международното сътрудничество срещу престъпните мрежи. Но то е трудно постижимо, защото при тези мерки някои страни ще трябва частично да се откажат от суверенитета си, като допуснат чужди войски и служби да действат върху тяхна територия. bm Как да спасим света Най-ефективните икономически решения на десетте най-остри проблеми на човечеството според участниците в «Копенхагенския консенсус» Проблем: Глад и недохранване Решение: Обогатяване на храните с витамини и микроелементи на желязо, калций, цинк и йод. Често проблемът не е, че просто храната недостига, а че невинаги е полезна и разнообразна. Проблем: Търговски бариери Решение: Завършване на преговорите в Доха за либерализиране на световната търговия. От това ще спечели целият свят, като печалбата от премахване на бариерите пред трудовата емиграция е двойна. Проблем: Болести Решение: Имунизиране на децата. Финансиране на полезни навици, които максимално намаляват загубите на обществото от заболяванията. Предотвратяване на сърдечните болести чрез профилактика с аспирин. Проблем: Образование Решение: Понижаване на семейните разходи за образование. Дори там, където образованието е „безплатно и задължително“, на родителите не им стигат средства за дрехи, и пособия. Нужно е родителите да получават специални парични стимули, ако децата им редовно посещават учебните занятия поне до завършването на основно образование. Проблем: Неравноправие на жените Решение: Достъпно и задължително образование за момичетата. Образованите жени се грижат повече за семейството, децата, домашното стопанство и по-добре от мъжете боравят със семейния бюджет. Проблем: Глобалното затопляне Решение: Въвеждане на технологии без въглеводороди. Съмнителни са днешните мерки за ограничаване на парниковите газове. Нужно е инвестирането в технологии, не- използващи нефт, газ и въглища, като водородните двигатели. Проблем: Хигиена и чистота Решение: Пясъчни саморъчно направени филтри за пречистване на вода за предотвратяване на епидемиите в места с липса на водопровод. Проблем: Граждански конфликти Решение: „Блажени са миротворците“. Миротворческите операции в постконфликтни условия са ефективни, ако са придружени от неограничени по време гаранции за възобновяване на интервенцията в случай на влошаване на обстановката. Проблем: Замърсяване на въздуха Решение: Печки с комини. Огнищата с открит огън са главните причинители на дихателни заболявания в развиващите се страни. Особено са опасни за играещите край огъня деца. Простата тенекиена печка, която може да се изработи и на ръка, е достъпно решение. Проблем: Тероризъм Решение: Няма Участници в „Копенхагенския консенсус“ Проф. Ягдиш Бхагвати от Колумбийския университет Проф. Фин Кидланд от Калифорнийския университет, Нобелов лауреат по икономика Проф. Дъглас Норт от Вашингтонския университет, Нобелов лауреат по икономика Проф. Върнан Смит от университета „Джордж Мейсън“, Нобелов лауреат по икономика Франсоа Бургиньон, директор на Парижката школа по икономика Проф. Робърт Мандел от Калифорнийския университет, Нобелов лауреат по икономика Проф.Томас Шелинг от Университета в Мериленд, Нобелов лауреат по икономика Праф. Нанси Стокей от Чикагския университет

Ползите от преките чуждестранни инвестиции

Wed, 23 Jul 2008 12:18:00 +0300

Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) придобиха особена важност през последното десетилетие като средство за ускорен растеж и развитие на икономиките в преход. Широко разпространено е мнението, че предимствата, които ПЧИ създават, като повишаването на стандарта на живот и възможността за икономически растеж на страната бенефициент, в пъти надвишават техните недостатъци. Значимостта на ПЧИ се крие в продължителността на ангажиментите, които те присъщо носят за разлика от другите форми на капиталови инвестиции. Тяхната цел е да установят трансгранични търговски отношения и в същото време да упражнят значително влияние върху мениджмънта на една чуждестранна компания. В частност, ПЧИ са инструмент, който дава възможност на икономиките в преход да въведат нови технологични и управленски техники и по този начин да се справят с техните стратегически и организационни „пропуски”, наследени от епохата на комунизма. От друга страна, дългосрочният характер на ПЧИ предопределя една по-висока чувствителност към техния рисков характер. Политическата и икономическа стабилност, както и прозрачните правни регулации в страната бенефициент, засягащи чуждестранната собственост и възможността за репатриране на печалбите, са важни определящи фактори на процеса на вземане на решение за инвестиране зад граница. ПЧИ са особено важен елемент на икономическата интеграция, защото създават възможности за ускорен икономически растеж, технологични иновации и преструктуриране на предприятията, както и за подпомагане на капиталовата сметка на платежния баланс. По този начин членството в Европейския съюз може да бъде разглеждано като определящ елемент на съществуващата бизнес среда и по този начин директно да влияе върху размера на ПЧИ в икономиките в преход, в това число и България. Защо ПЧИ са толкова важен инструмент на икономическия растеж в страните с преходна икономика? Те дават възможност на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) да увеличат нивата на инвестициите си над тези, генерирани от местни спестявания, така че потоците от чуждестранен капитал са жизненоважни за ускоряване на растежа и икономическото развитие на страните от ЦИЕ. За важността на ПЧИ може да се съди по размера на частта, която те представляват в бруто-образуването на основен капитал. Обикновено ПЧИ обхваща 4-17% от общите инвестиции в развитите страни, но за страните от ЦИЕ тяхното равнище достига 44% (виж Bevan, Estrin & Grabbe, 2001). На ниво чуждестранна фирма, ползите от ПЧИ се свързват с осигуряването на технологичен трансфер, мениджърски и други умения (например, в сферата на маркетинга и дистрибуцията, които често липсваха в първите години на посткомунистическия преход), достъп до експортни пазари, обучение на персонала и понижаване на негативните въздействия върху околната среда. Чуждестранните инвеститори са активни участници в един от най-важните аспекти на процеса на преход към пазарна икономика в ЦИЕ – преструктуриране на фирмите. Фактите показват, че преките чуждестранни инвеститори в страните с икономика в преход са по-ефективни, отколкото местните собственици в опитите им да преструктурират и подобрят управлението и дейността на фирмите след тяхната приватизация. Таблиците показват сравнителен анализ на икономическите показатели и потока от ПЧИ в страните от Централна и Югоизточна Европа за периода 2001-2006 година. Данните показват, че в първите години на изследвания период потокът от ПЧИ е най-голям в страните, които първи бяха приети за нови членки на ЕС през 2004 г. – Полша, Чехия и Унгария. Следователно, инвестициите във всяка една от тези страни гарантира достъп до всички техни пазари, както и достъп до съседните страни-членки на ЕС. Още повече, че тези страни се характеризират с нисък инвестиционен риск и висок дял на частния сектор (около 80% от БВП). Когато обаче сравняваме страните от ЦИЕ по отношение на ПЧИ като процент от БВП, данните показват, че страни като България и Хърватия са привлекли най-много преки чуждестранни инвестиции, особено в периода 2006 - 2007 г.2 Тези страни, заедно с Румъния, имат най-ниски разходи за труд сред всички страни от ЦИЕ, което ги прави особено привлекателни за чуждестранните инвеститори. От казаното по-горе става ясно, че ПЧИ са от изключителна важност за страните с преходна икономика. Независимо от множеството ползи налице са и редица негативи, свързани с привличането и стимулирането на потока от ПЧИ в тези страни. Плюсовете за икономиката могат да бъдат обобщени както следва: 1. Технологичен трансфер и трансфер на знания 2. Свръхизлишък на производителността (т.нар. spillover effects) 3. Нараснала конкурентоспособност 4. Подобрен достъп до външни пазари 5. Външно финансиране, което не създава допълнителна задлъжнялост 6. Предпочитан метод на финансиране на дефицита по текущата сметка 7. Високопроизводителни работни места Сред най-важните минуси за икономическия растеж на една страна в преход са: 1. Упражняване на доминираща пазарна сила 2. Опити да се влияе върху местните политики 3. Инициативи от типа beggar thy neighbor3 4. Големи и нестабилни изходящи потоци, свързани с платежния баланс 5. Отказ от големи ПЧИ, водещи до финансова нестабилност и отблъскване на други инвеститори 6. Намалена активност за създаване на ноу-хау от страна на местните фирми Като цяло обаче, за икономиките в преход, включително България, плюсовете от нарастващия поток на ПЧИ надхвърлят минусите, тъй като има очевидна нужда от интензивно преструктуриране на предприятията и технологично обновление, а нарасналата необходимост от чуждестранни спестявания и кризите в новоразвиващите се пазари (а вече и в развитите такива) налагат от своя страна допълнителна премия върху паричните потоци (в случая ПЧИ), които не създават допълнителна задлъжнялост. bm Авторът е доктор на икономическите науки, професор по финанси в Американския университет в Благоевград

Nick Van Gelder - Choose Music

Wed, 23 Jul 2008 14:42:00 +0300

Nick Van Gelder Choose Music BBE Напълно е възможно името на този музикант да не ви говори нищо, макар че той е сред ключовите фигури на британската сцена от последните 25 години. Някои от най-важните моменти в музикалната му кариера са участието му като барабанист в първите два албума на Jamiroquai и работата му с есид джаз групата The Sandals. В края на 90-те години, съвместно с китариста на Brand New Heavies – Саймън Бартоломеу, Ник Ван Гелдер създава Akimbo – една от най-добрите студийни есид джаз групи, в която като гости участват имена като световноизвестните банди Zero7, Incognito, Herbalizer и Soul II Soul. Кариерата на Ник през последните 15 години е свързана с много големи студийни албуми, но едва в края на миналата година и след четвърт век професионална кариера, музикантът се престрашава да издаде първия си солов проект. Албумът Choose Music представя 11 парчета, позиционирани стилово между фюжъна на 80-те години и диско хаус вълната от новия век. В част от тях слушателят ще забележи очевидни прилики с ранните албуми на Jamiroquai, макар и Ван Гелдер целенасочено да е наблегнал на соулфул вокалите. Залагайки изцяло на лек и приятен соулфул хаус, албумът звучи хомогенно и завършено, предлагайки своеобразно пътуване през различни периоди от британската музика, обединени в едно от човека, присъствал и взел участие във всеки един от тях.

Психология на поскъпването

Mon, 16 Jun 2008 12:00:00 +0300

Противно на всеобщото схващане за икономиката и опитите от края на ХIХ век да бъде превърната от хуманитарна в точна наука, тя е съхранила редица характеристики, близки до психологията. Така е била и основана – през класическия период на развитие на икономиката автори като Адам Смит, написал “Богатството на нациите”, но също и “Теорията на моралното отношение”. Един от ярките примери, запазили този психологически фактор, е концепцията за инфлацията. При прогнозирането на ценовия ръст винаги се взимат предвид очакванията за развитието му, а не само динамиката на фундаменталните макроикономически фактори. Така например стабилната дългосрочна инфлация в една страна в преход ще бъде функция на време, разликата между потенциалната и текущата й продукция, инфлацията извън страната и очаквания ценови ръст. При развитите страни времето не фигурира като фактор, защото те не са в процес на конвергенция. От своя страна очакваната инфлация може да бъде изчислена регресивно – функция на настоящата инфлацията и очакванията за ценови ръст през изминали периоди, или прогресивно – функция на цялата налична информация за цените. Първият подход се нарича адаптивен, защото в него има фактор на нагласяне към настоящата инфлация, докато вторият борави с прогнози на базата на събраната информация и се нарича рационален. И ако предположим, че икономическите участници са рационални, получаваме още едно основателно обяснение на това защо инфлацията расте – защото хората очакват тя да се увеличи. Това води и до известната теорема на Томас - “Ако хората дефинират една ситуация за реална, тя става такава в съзнанието им”. С други думи, очакването за високи цени се превръща в реалност посредством следствията от тази прогноза. Ако човек очаква по-високи цени утре, той спестява по-малко, консумира повече днес или се презапасява и настоява за увеличение на заплатата му с цел да запази стандарта си на живот и т.н. Тези ефекти съвсем логично се вписват в схемата на предлагане и търсене, като изкуствено увеличават покупките в момента и оказват натиск върху цените. Закотвяне на очакванията При рационални очаквания влияние оказва цялата налична информация за цените, но тя се асимилира с различна тежест. Основна роля при формирането на тези очаквания играят участниците на пазара, които могат да повлияят върху цените или върху желанието за консумация на потребителите, а именно – държавата и централната банка. И докато текущата инфлация се бори с действия, очакваната се закотвя с обещания и поемане на ангажименти за следването на определени цели или политика. Но както са казали хората, думите са евтини и поетите ангажименти трябва най-малкото да изглеждат реалистични. В този ред на мисли нека проследим поведението на управляващата коалиция в България по отношение на инфлацията. Предсрочно бяха повишени редица акцизи с оглед на това, че по-високата инфлация преди и малко след присъединяването на страната към Европейския съюз е оправдана, за да може след това ръстът на цените да намалее и да се присъединим към еврозоната. Заедно с това бяха намалени корпоративният и данъкът върху доходите на физически лица, а с тях и осигуровките. Бяха увеличени непредвидените разходи в бюджета, а сега се говори за преизчисляване на пенсиите и увеличаване на осигурителната вноска за здравната система, което означава наливането на повече пари в нереформиран сектор. Всички тези действия са проинфлационни и говорят, че държавата е по-загрижена за икономическия, а не толкова за ценовия ръст. Освен всичко това идват избори, което теоретично е съпроводено с увеличаване на публичните разходи, а премиерът Сергей Станишев говори за следване на социален вектор. При други обстоятелства - независимост на Българската народна банка (БНБ) и липса на валутен борд, е възможно част от тези ефекти да бъде неутрализирана чрез увеличаване на основната лихва. Т.е. докато държавата налива повече пари в системата, привлекателната висока лихва от спестяването им, за сметка на консумация към настоящия момент, ще ограничи цялостното парично предлагане, а с него и ръста на цените. Да, обаче България е в условия на валутен борд и централната банка не разполага с такъв инструментариум. Спецификите на българската икономика Миналата година беше феноменална за инфлацията в България, защото три сили оказаха силно влияние върху нея – ръст на цените на храните и на петрола по света и лоша земеделска реколта в страната. Проучване на инвестиционната банка Goldman Sachs за периода 1990-2007 г. сочи, че в развиващите се страни ръстът на разходите за храни се е пренесъл и към останалите цени. Това не се отнася за развитите страни, защото при тях храните представляват едва 15% от инфлационния индекс, докато тази тежест за развиващите се страни е 30-40%, за България – 35.3%. В този ред на мисли цените на храните имат по-голяма тежест при формирането на очакваната инфлация. В момента прогнозираната инфлация в Аржентина, например, е около 23% по данни на инвестиционната банка Morgan Stanley, а очакванията на аржентинците за ценови ръст за следващите 12 месеца е 36%. Основната лихва на БНБ расте по-бавно от инфлацията, което прави реалният лихвен процент отрицателен и допълнително стимулира търсенето. Заедно с това пазарът на труда е сравнително фригиден, което не позволява гъвкавост на заплатите, които реално растат по-бързо от икономиката на страната. Като алтернатива за контролиране на ценовия ръст може да се използва бразилският подход – през март правителството въведе 1.5% такса върху чуждестранните инвестиции в държавни ценни книжа. Но в този случай отново правителството в България е изправено пред избора – висока инфлация, или висок икономически ръст, защото основната му движеща сила в момента са преките чуждестранни инвестиции. Опасност в момента, не само за България, но и за останалите икономики в преход, е инфлационната спирала, до която могат да доведат високите очаквания за ръст на инфлацията. Ръст в очакваната инфлация се трансформира в искания за по-високи заплати, които в страни с недостиг на работна ръка ще бъдат удовлетворени. В този случай производителността на труда ще нарасне по-бавно от възнаграждението му и заедно с по-високото търсене ще изиграе ролята на вторичен инфлационен шок.

Инфлационната болка

Mon, 16 Jun 2008 12:12:00 +0300

След години снизходително отношение към страни с инфлационни проблеми валутните пазари вече започват да наказват някои от най-крещящите провали. Държави, толкова различни, като Турция, Южноафриканската република и Румъния, станаха свидетели на пропадането на валутите си от началото на годината насам. Това пише в анализ Economist Intelligence Unit . Сегашното по-малко благосклонно отношение е още един аспект на промяната на вятъра в оценяването на риска във финансовите пазари. Новината е особено лоша за тези икономики с висока инфлация, които имат и големи външни дефицити и – съответно – значителни финансови нужди. Внезапен ефект Според анализа редица държави с високи нива на инфлация пострадаха тази година от заплашителни спадове на стойностите на националните си валути спрямо долара или еврото. Румънските пари поевтиняха с почти 10% спрямо еврото през първите три месеца на тази година. Южноафриканският ранд изгуби близо 20% от стойността си спрямо долара за същия период, турската лира – 14%, а исландската крона спадна със зрелищните 30% спрямо еврото от януари до май. Инфлацията и големите необходимости от външно финансиране бяха общите фактори зад тези сривове, посочва Economist Intelligence Unit. . Спадът на американския долар спрямо останалите основни валути и настоящата слабост на британския паунд спрямо долара и еврото също се дължат отчасти на инфлация доста под официално обявените цели. До средата на 2007 г. финансовите пазари считаха сравнително високата инфлация за причина да купуват дадена валута въз основа на допускането, че номиналните лихвени ставки ще бъдат съответстващо високи и може да нараснат още. Това може да изглежда противоречащо на интуицията, тъй като високата инфлация подкопава покупателната способност на купуваната валута, но на това се основава рисковата лихвоносна търговия с чужда валута, която се радваше на период на силна положителна възвращаемост. Това се отнасяше дори за развиващи се пазари със значителни фискални и по текущите сметки дефицити. От втората половина на 2007 г. и особено от началото на 2008 г. насам лихвоносната търговия вече далеч не е толкова еднопосочен залог. Общото възприятие, че инфлацията е проблем, победен от централните банки и съответно няма причини за притеснения, започна да се променя. Според анализа причините за това са две. Първо, повишаването на цените на стоките, и в частност – на основните храни, тласна нагоре потребителските цени на цялата планета. Ефектът бе особено ярък на развиващите се пазари, където хранителните стоки формират сравнително висок дял от потребителската кошница. Второ, в отговор на вълненията на глобалните финансови пазари централните банки, предвождани от Федералния резерв на САЩ, отслабиха монетарната политика чрез намаляване на лихвените нива и парични инжекции. Приема се, че сега някои централни банки са по-притеснени за ръста на БВП и стабилизацията на финансовия сектор. Трудно спечелената им репутация на надвиващи инфлацията е поставена под въпрос. Непростимо Засега пазарите на държавни облигации не показват твърде много притеснения относно средносрочната инфлационна картина. През миналия месец печалбите се покачиха, но все още си остават ниски: 10-годишните щатски държавни книжа в момента носят 3.9% възвращаемост, която не е висока според историческите стандарти. Въпреки това спокойствието на облигационния пазар е в противоречие с доказателствата за популярността на стоките като защита срещу инфлацията. И макар че облигационните пазари не демонстрират напрежение, валутните го правят. Отношението към икономиките с висока инфлация се влошава. През годините преди средата на 2007 г. сред инвеститорите имаше огромен апетит към риска. Сделките в лихвоносната търговия, при които валути с ниска възвращаемост бяха продавани в полза на такива с висока, генерираха високи печалби. Имаше силни, стабилни тенденции – включително засилването на еврото спрямо долара и йената – и ниски нива на променливост. В резултат на това рисковете за търговците бяха необичайно малки, отбелязва Economist Intelligence Unit: те можеха да вземат позиция въз основа на добре установена тенденция и да се възползват изцяло от нея, бидейки защитени, защото ниските нива на колебливост означаваха, че рискът да бъдат разтърсени е много малък. От средата на 2007 г. обаче започна завой на валутните пазари, отбелязват и българските икономически анализатори и това е част от тенденцията към по-мащабно отклоняване на рисковете. Предвид популярността на лихвоносните сделки, новозеландският долар и много валути от развиващите се пазари бяха защитени въпреки макроикономическите си дисбаланси. И британският паунд може да бъде включен в този списък: той поскъпна спрямо долара, въпреки че Обединеното кралство бележи голям дефицит по текущата сметка и икономическият му ръст е изграден върху неустойчивото покачване на нивата на задлъжнялост на домакинствата. Сега празникът приближава към края си. Лихвоносната търговия се успокои в значителна степен, както е видно от движението на йената от ¥120:US$1 през юли 2007 до ¥95:US$1 към средата на март 2008 г. С високи нива на променливост и по-голяма несигурност сега за спекулантите е по-трудно да яхнат дадена тенденция, отколкото през последните няколко години. Ще продължи ли японската йена да се засилва? Трудно е да се предскаже, предвид несигурността колко още ще се разгъне и успокои лихвоносната търговия, както и заради далеч не процъфтяващото състояние на японската икономика и трудностите при предвиждането дали централната банка ще затегне монетарната политика по-късно през годината. Бъдещата посока на движение на американския долар е също толкова несигурна. За момента Федералният резерв е в изчаквателна позиция, но ако прогнозата за 2009 г. помрачнее, през тази година е възможен още един кръг на монетарно разхлабване на мерките. Ако това се случи, настоящият изблик от предсказания, че доларът сега е достигнал дъното, може да се окаже неоснователен. На огневата линия Сега инфлацията и необходимостите от външно финансиране са в радарите на валутните пазари и инвеститорите стават по-дискриминационно настроени спрямо валутите на развиващите се пазари, отбелязва анализът. Оттук идва и отслабването на леата и ранда, докато бразилският реал, подкрепен от силните външни сметки на страната, е практически почти незасегнат. В този по-несигурен климат валутите на развиващите се пазари, които могат да са обект на инфлационна ерозия, са много уязвими. Това се отнася и за валутите на някои развити икономики, като австралийския и новозеландския долар, които достигнаха до пикови нива от много десетилетия насам, отчасти заради високата доходност, която предлагат. Но най-изложените на опасност държави са тези с висока инфлация, както и с големи дефицити по текущите сметки и изисквания за външно финансиране. Сред тях са Украйна и Турция. Украинската инфлация в момента достига 30% на годишна база, дефицитът по стоковата търговия надвиши 10 млрд. долара миналата година, а дефицитът по текущата сметка се утрои до 5.9 млрд. долара, или 4% от БВП. С още един шок на енергийните цени, с който ще трябва да се пребори през 2009 г., когато има всички изгледи цените на газта да скочат с 30% или дори повече, изгледите за икономическия ръст са силно несигурни. Украйна поддържа фактически паритет към американския долар и през миналата година централната банка предприе мерки да предотврати повишаването на стойността на националната валута. В немного далечно бъдеще натискът може да се обърне наопаки и ще бъде непреодолимо силен. Турция, от своя страна, има растящ търговски дефицит и огромни изисквания за финансиране, както и инфлация от близо 10%, която е доста над целевата горна граница от 2-6% към края на годината. Economist Intelligence Unit не предвижда валутна криза, но политическата несигурност и забавящата се икономика, плюс големия външен дефицит все още могат да предизвикат проблеми на страната. Икономиките с висока инфлация по целия свят не могат вече да разчитат валутните пазари да проявяват снизходителност към тях.

Пътят на уседналия номад

Fri, 13 Jun 2008 12:49:00 +0300

Щъкането у нас продължава да бъде начин на живот за неразбрани. Щъкащото човечество, за което говореше Йордан Радичков, все така заобикаля окопите на монотонното ни всекидневие. Живеем като принудително заселени номади. Уседналите племена са създали цивилизация, в която усилията са насочени към съхранение и развитие. А нас все не ни свърта, все нещо поправяме и надстрояваме, а всъщност живеем все така временно, като че ли готови във всеки момент да изчезнем нанякъде. Но не го правим. Почти 80% от населението на България стои на място и чака работата, богатството или успеха да го намерят. Дори гурбетчиите ни се установяват компактно и неподвижно, но не и уютно в чужбина. Най-съществената част от движещите се българи са млади хора. Сред тях доминират по-скоро индивидуалистични ценности. Готовността да приемеш предизвикателството на пътя се оказва разделителна линия между колективистичното обитаване и стремежа към самостоятелна изява. Но двата модела не съжителстват безпроблемно. Всеки опит да се движиш по-бързо в пространствен или социален смисъл, се сблъсква с мълчаливата съпротива на ориенталския манталитет. Закрепостеното към панелката, спомените и паянтовите основи на сигурността си мнозинство се съпротивлява на мобилността. В очакване нещо да се случи, неподвижното мнозинство не крие враждебната си подозрителност към всеки, който само преминава през принудителното му местообитание. Странстването създава особено разбиране за чуждост. Временният спътник щади потребността ни от самостоятелност, запазвайки собствената си дистанцираност. Модерната представа за чужденец, формирана чрез фигурата на онзи, който само преминава през всекидневния ни свят, задълбочава дискомфорта на уседналостта. Огромна част от хората в България възприемат местоживеенето като част от собствената си несвобода. Преселени уж някак случайно, заминали по разпределение и останали някъде встрани от собствените си планове, урбанизираните българи, защитават яростно само една граница – между дома и заобикалящата го социална привидност. Това е и една от причините за неразбираемия контраст между скъпото обзавеждане и мръсотията, заобикаляща огромна част от българските поселища. Онова, което се случва “навън”, е работа на други. Отговорността за случващото се извън дома трябва да бъде поета от някой друг. Тази граница понякога се пренася и между хола, който е място за гости, и кухнята, в която преминава по-голямата част от живота на принудително уседналия номад. Неподвижността задълбочава усещането за бедност. То няма пряка връзка нито с доходите, нито с нарастващата кредитна зависимост. Монотонният ритъм на уседналия начин на живот скъсява житейската перспектива до измамната сигурност на предвидимото. Но това никога не е достатъчно, за да повярваш, че си успял в живота си. Убежището на колективното безразличие не носи усещане за постижение. Затова неподвижното мнозинство възприема мобилността като признак на благополучие. Постепенно връзката между пътуването и знанието се трансформира в представа за ревност към демонстративното благополучие на пътуващия. То няма нищо общо със самите пари. Много повече хора у нас могат да си позволят да пътуват, но предпочитат да отлагат подобно решение в очакване на доказателства за собствената си значимост. По особен начин усещането за липса на пълноценна реализация обездвижва житейските планове. А с това кръгът се затваря отново, преди мисълта за заминаване да придобие ясен образ. Пред очите ни се формира първото глобално поколение. Младите хора у нас са по-близки с връстниците си по света, отколкото със собствените си родители. Пътуването се превръща в търсене на потвърждение за неукрепналата, но все по-провокативна глобална реалност. Постматериалистичните ценности като запазването на природната среда или хуманитарната мисия в някоя бедна страна се превръщат в неразделна част от профила на това ново поколение. Глобализиращата се картина на света трансформира представата за разстояние. Ритъмът на социалната промяна компресира времето и насърчава очакването за универсална достъпност. Понякога се оказва много по-лесно да тръгнеш, отколкото да пристигнеш. Но, основното е усещането за постижимост и познаваемост, без което движението би се превърнало в риск. Комуникационните технологии изградиха паралелна реалност, в която личният опит често се оказва колективно дело. Странстването през виртуалната реалност често изглежда като бягство, но най-вероятно е само подготовка за заминаване. Времето за път се превръща в част от усилието за разширяване на собствената ни география. Общ е само стремежът към пребиваване в непознатото, непредпочитано от другите място. Откъснато и различно или трансформирано от екстремното преживяване на достъпа, това място се превръща в лично достояние, дори и когато е избрано от други. Бягството вече е споделен начин на живот. Дори и когато вече си забравил от какво се стремиш да се откъснеш. Пътят се превръща в дом. Любопитството към онова, край което преминаваме, постепенно бива заменено от привикване към самото движение. Светът е различен, когато го виждаш от кон, мотоциклет, автомобил или самолет. Започваш да познаваш по-добре аерогарите, отколкото квартала, в който се намира дома ти. Чувстваш се у дома, когато напускаш средата, към която си привикнал, въпреки че не познаваш. Проектираш сянката си върху бързо променящия се фон на пътя. И това изглежда достатъчно, за да продължиш напред. Пътят е изпитание за приятелството. На път можеш да избереш човека, с когото искаш да продължиш. Но, пътят променя правилата на “изкуството да се поддържа мотоциклет”. Самотният пътник остава зависим от движението на другите. Може би затова и автостопът у нас замря. Това не е проблем на доверие, а избор на друг път. Споделеното движение все повече се превръща в модел за лично утвърждаване. Защото само така можеш да напуснеш котловината, в която прекарва дните си принудително уседналият номад.

10 причини защо не трябва да почиваме на българското Черноморие

Mon, 16 Jun 2008 11:52:00 +0300

Наближава летният сезон и естествено всеки човек се замисля как ще прекара времето от годишната си ваканция. Разбира се, някои хора отдавна са решили къде ще отидат, направили са резервации и вече очакват ползотворна почивка. Вероятно повечето българи все още не са взели решение и тепърва им предстои да направят своя избор. Тук накратко ще бъдат представени аргументи срещу почивката на българското Черноморие: 1.Цените на почивките в приличен хотел са по-високи, отколкото в конкурентни страни - например Турция, Гърция и дори Испания, въпреки че в тях се включва и пътуване със самолет. Туризмът представлява твърде конкурентен пазар, клиентите имат възможност да си избират различни дестинации, като цените са съществен фактор за това. 2.Нещо повече - цените за българските туристи на местното Черноморие са по-високи, отколкото за чужденците , тъй като за вторите се предлагат пакетни оферти със сериозни отстъпки, докато за българите на практика това не се случва. Този проблем би могъл да бъде решен при организиране на българските туристи и използването на агенции, но освен това самите оператори могат да преосмислят ценовата си политика. 3.Лошо обслужване, неучтиво поведение към клиентите, независимо дали са българи или чужденци. Хотелите и заведенията по Черноморието рядко прилагат целенасочена политика за управление на човешките си ресурси. Дори когато инвестират в обучението на служителите си, те трудно ги задържат за продължителен период от време. Това води до текучество, използване на неподходящи хора като персонал и в крайна сметка - предлагане на некачествен продукт. За съжаление примерите за това са много и представляват убедителна антиреклама. 4.Набързо и недобре построените хотели не отговарят на изискванията и стандартите за брой звезди. Често те започват да приемат клиенти преди окончателното завършване на строителните дейности. Това създава лошо впечатление сред туристите. По този начин действителното изпълнение на услугите често не отговаря на предварителните реклами. 5.По тази причина възниква необходимост от постоянни ремонти вътре в хотелите и около тях по време на сезона , които често са източник на шум, прах и замърсяване. 6.Лоша инфраструктура в комплексите – липса на асфалтирани пътища, недостиг на места за паркиране, неизградена водопроводна мрежа и канализация, недобро качество на питейната вода. 7.Прекалено застрояване в курортите, което намалява зелените площи и създава усещане за градски пейзаж, несъвместим със среда за почивка . Туристите трудно могат да намерят разлика между курортите и големите градове в страната по отношение на чистотата на въздуха и гледките. По тази причина смяната на обстановката не се получава, а и качеството на почивката е по-ниско. 8.Пренаселеност на курортите и плажовете – поради наличието на много хотели и недостатъчно развита инфраструктура по време на сезона курортите се препълват с хора, което създава неудобства за голяма част от тях. 9.Вследствие на горните фактори курортите и плажовете са мръсни , не се полагат достатъчно усилия за тяхното поддържане. 10.Съществува опасност от възникване на инциденти в морето , тъй като на практика използването на моторни лодки (най-вече джетове) не е ограничено отвъд зоната на шамандурите. Изискването е налице, но не се прилага поради недостатъчен капацитет на спасителните служби. В крайна сметка посочените аргументи не са насочени срещу почивката в България въобще. Например съществува алтернативата да се отиде в планината или в СПА център, но голяма част от горните проблеми са налице и там. Независимо от посочените недостатъци, хората имат възможност да избират между разнообразни оферти, освен това по този начин могат действително да се откроят по-добрите хотели и курорти. Туристическите предприемачи може би трябва да започнат да мислят по-дългосрочно, което ще им позволи да намерят решения на проблемите и да предоставят продукти с желаното от клиентите качество.

Ако бях... министър на транспорта

Fri, 13 Jun 2008 13:54:00 +0300

Условието в едно общество нещата да вървят е то да има прозрачно, подотчетно и скромно управление. Ще рече: в онези общества, в които рутинни затруднения се представят като непреодолими, катаклизмични проблеми, всъщност проблемът е в управлението. Или в него има само хора с мозъци на канарчета (които трябва незабавно да бъдат уволнени и дълги години лекувани); или ръководните кадри нагло лъжат, за да задигнат едни пари. Примерът с българските пътища е в това отношение христоматиен. Все не могат да запълнят дупките, да държат тунелите отворени и да направят поне стотина километра магистрала. А значи - крадат. Ако някой ден отгоре на пътно-поддържащия мравуняк се окаже някой, който не краде и не иска да краде, той лесно ще оправи нещата. Ако аз бях този, нещата щяха да изглеждат по следния начин. Щях да разделя големия проблем „пътища” на по-малки проблеми: дупки, локви, сняг, тунели, магистрали. И да ги решавам един по един, но – едновременно. Щях да си кажа: „Абе, в Англия вали 330 дни в годината, а дупки и локви няма. А значи – хванали са му цаката на въпроса”. Щях да звънна в British Society of Civil Engineers да ми пратят някой пенсиониран специалист за оглед. Щях да го гледам като писано яйце една година, да обиколи всички пътища и даде препоръки. След което щях да въведа препоръките, пречупвайки по пътя всички опити за съпротива от страна на онези, които се хранят от това да има дупки и локви. Щях, например, да задължа фирмите да слагат в асфалта онази добавка, която го държи от разпадане при топенето на снега. В момента те не я слагат, за да кърпят същата дупка и догодина. Щях да ги задължа също така да изграждат и поддържат дрениращите системи на пътищата, за да няма локви. В момента те не го правят, защото, както е известно, от пътищата се краде на сантиметри: на теб 3, на мен 5, на шефа 15 – и хоп! Вместо да има основа един метър, барабар с дренажите, пътят се оказва 40 см и без дренажи. За тунелите, хич няма да ми трябва външен специалист. Щях да поставя камери вътре, да ги гледам в real-time какви ги вършат, та всяка година ги затварят за по пет-шест месеца, а догодина – пак. За всяко спиране на работата щях да късам договора и да изстисквам драконовски неустойки. По въпроса със снега, щях да си кажа: „Абе, в Норвегия зимата е 10 месеца, а пътищата са чисти от сняг. Я да ги впрегна и норвежците да помагат”. Щях да се обадя в Norway Road Maintenance Association да ми дадат под наем някой пенсионер за година-две. Не само щях да го гледам като писано яйце, ами щях да го назнача за зам.-министър по снега – да надзирава всяка снегопочистваща фирма, колко, как и с какво чисти пътищата зимъска. При всяка нередност щях да гоня въпросната фирма и с пари от бюджетния резерв да вкарвам на пожар фирма от Норвегия да се справи с въпроса. И щях да се обадя на бТВ, БНТ, Нова и всички регионални кабеларки да ги моля да закачат репортер и за английския, и за норвежкия пенсионер – да правят репортажи и документални предавания, в които въпросните мои „писани яйца“ да обясняват на публиката, кой и за какво я е лъгал досега. И колко прости всъщност са нещата. За магистралите изобщо нямаше да се обаждам никому. Щях да правя онова, което сегашната ни власт неистово, с плоски финтове и фокуси от детската градина се опитва да избегне – да спази правилата на общия пазар на ЕС. Трябват ми еди-колко „лота” магистрали, обявявам търг из целия ЕС. Който се класира – той. Ама и в оценителната комисия щях да поддържам съотношение 50:50 българи-европейци. И щях в тази комисия да вкарам зам. главните редактори на основните български вестници, както и репортери на основните европейски. За да не се наговарят нашите шушляци да си делкат едни мангизи под масата. Всичко това би ми спестило грамадно количество пари, които биха останали неоткраднати. С тях щях да мога да оправя проходите Елена-Твърдица, Етрополе-Златица, Хаинбоаз, Вратник, Боаза, Дюлински, Арабаконак и Петрохан. Така гражданите биха станали още по-мобилни, а значи – икономиката би била по-производителна. Парите биха ми стигнали и за тунел под Шипка, за да се прекрати този национален позор с прохода със сегашното му състояние. И щях да започна да строя поне три моста през Дунава едновременно – да ги докарам до средата на реката, а после румънците да се обясняват на Брюксел, защо не ми щат мостовете. Да ги видим комшиите колко ще издържат на санкциите... Междувременно щях да продам БДЖ на British Rail и да поставя задачата на новия собственик да направи така, щото хората и фирмите да се доверяват на влака да им пренася багажа, а не – на ТИР-овете. На ТИР-овете пък щях да забраня да се размотават по основните пътища на Отечеството през уикенда и националните празници, както и през целия летно-плажен сезон. А тъй като на всеки един етап от тази моя програма разни оръфани типове щяха да се опитват да ме застрелят, че им вземам крадения хляб, щеше да се наложи да бъда охраняван. За тази цел щях да взема под наем шепа officers от Scotland Yard. За да ме охраняват ефективно, на тях пък щеше да им се наложи да потегнат цялата мутрясала система на закона и реда в страната. Та покрай пътищата щях да оправя въпроса с правовия ред и да поставя държавата на здрави основи. Защото това е държавата: за да има ред по пътищата, трябва да има ред във всичко останало. Ако не ви е ясно, гледайте филма на Кевин Костнър The Postman, да видите. А самия Кевин щях да го наема за лице на цялата работа. Така щях да направя , ако зависеше от мен. Само че тия не са луди, да направят така, че да зависи от мен. Как след това ще живеят с мижавите си заплатки от 3-4 хилядарки на месец? Пък и за да станеш главен на пътищата, в тарифата за тези неща пише (цитирам): „до един милион лева”. Тоест, ти да ги дадеш нагоре по веригата. Нямам ги тези пари, бе, хора, така че не разчитайте на мен.

Лакомият град

Fri, 13 Jun 2008 13:31:00 +0300

Хората вече официално могат да бъдат наречени градски вид. Повече от половината от глобалното население на земята днес живее в големите градове, а от ООН казват, че до 2030 г. това ще важи за 60% от нас. Въпреки това според U.N. Habitat световните градове излъчват почти 80% от общото глобално количество въглероден двуокис, както и “значителни количества други парникови газове”. Казано с прости думи, ако искаш да се пребориш с климатичните промени, справи се с градовете. Британският Tyndall Centre за изследване на климатичните промени наскоро стигна дотам да каже, че “съдбата на климата на Земята е неразривно свързана с това как нашите градове ще се развиват през следващите десетилетия”. Преди два века на планетата е имало само един град с 1 млн. жители – Лондон. Днес над 400 града могат да се похвалят с това ( по-точно 408 според Earth Policy Institute). Но днес население от 1 млн. души не означава нищо; вече навлизаме в ерата на мегаградове с над 10 милиона обитатели. В момента има 20 т. нар. мегаградове, чието население и съответно енергийни нужди с лекота надвишават тези на някои държави, твърдят от Earth Policy Institute. Днес повече хора живеят в Токио, отколкото в Канада, например. Естествено, тези градове са и ще продължат да бъдат гладни за ресурси. Въпреки че представляват едва 2% от земната повърхност, те отчитат 75% от световното енергийно потребление. Лондон, например, изисква ресурси, равняващи се на зашеметяващите 125 пъти повече от наличните на собствената му площ, за да поддържа съществуването си, според сп. New Scientist. Населението на Лондон е около 7.4 млн. души, т.е. той още далеч не е близо до статута на мегаград, но според Tyndall Centre британската столица вече потребява повече енергия от Ирландия и горе-долу толкова, колкото Гърция или Португалия. Все пак, на пръв поглед някои модерни градове не са чак толкова лоши, колкото мнозина си мислят. Да вземем за пример Ню Йорк: въглеродните емисии на града за 2005 г. са били 1% от общите за страната, като 79% от тях идват от алчни за енергия сгради, докато на база глава от населението емисиите са представлявали по-малко от една трета от средното ниво за държавата, според Environmental News Service. На Ню Йорк понякога се гледа като на толкова по-ефективен енергийно от предградията или селските райони, че някои са започнали да го наричат “Голямата зелена ябълка”. Още през 2004 г. сп. New Yorker пише: “Ако ни беше предоставен статут на държава, Ню Йорк би се класирал на 51-во място по енергийно потребление на глава от населението”. Защо? Значителна част от хората живеят в ограничени пространства и по-малко хора карат коли. Според проучваве за широката област Вашинтгон, например, транспортните газове на глава от населението в града са по-ниски от средните за страната. Въпреки това, макар че големите градове може да са вътрешно за себе си ефективни, въпросът е не само в енергията, която се консумира в чертите на града. Много по-често по-големият проблем за околната среда е как тази енергия достига до града. Пекин, например, се снабдява с вода от басейна на река Янцзъ, намираща се на 1500 км от града, а петролът, осигуряващ по-голямата част от енергията за придвижване на ресурсите към и от градовете, често също идва от отдалечени петролни полета, според екологичното издание TreeHugger. Икономистът Тайлър Коен казва за Ню Йорк: “Манхатън продава услуги, и в замяна привлича индустриални производства, които, естествено, включват стомана и стъкло. Не е случайно също, че Гари, Индиана, е близо до Чикаго, или че естетически сензационните фабрики покрай магистралата на Ню Джърси са точно извън чертите на град Ню Йорк. Да се възхвалява Манхатън е малко като да гледаш само покрива на една кола и да заключиш, че не харчи много бензин. Манхатън поддържа своята компактност само защото е обграден отвън с много боклук”. Независимо дали са енергийно ефективни, или не, градове като Ню Йорк и Лондон прилагат амбициозни програми за подобряване на ефективността. Някои програми са по-прости от други. В Маями, например, са открили, че засаждането на дървета може да помогне за намаляването на сметките за климатици през летните месеци. Едно дърво може да отдели до 400 л вода всеки ден, която да охлажда въздуха. Наскоро Маями установи, че сметките за електричество са с 10% по-ниски в райони с над 20% дървесно покритие, в сравнение с тези без дървета, отчита New Scientist. Това може да промени градските райони. През летния сезон градовете са с около 1ºС по-топли през деня и с до 6ºС през нощта, според New Scientist. Развиващите се страни поставят нови предизвикателства Но някои градове са далеч по-напреднали от други. Шведският град Ваксьо генерира 51% от енергията си от източници, непроизхождащи от минерални горива, като соларна и геотермална енергия и биомаса, според програмата Clinton Initiative C40. За малко повече от 10 години градът е намалил вредните си емисии с 24% на глава от населението до 2.5 тона въглероден двуокис годишно (средното световно ниво е 4 т годишно). От програмата вярват, че до 2015 г. той може да бъде първият в света истински свободен от минерални горива град. Но проблемът според учените е, че бъдещото разрастване на градските райони ще се случва в по-голямата си част в развиващите се страни. Манхатън и Ваксьо могат да са екологични колкото си искат, но до 20 години светът ще е много по-загрижен какво се случва в градовете на Азия, Африка и Латинска Америка, твърдят много анализатори. В момента 75% от най-бедните 1 млрд. хора на планетата живеят в градски райони. От Tyndall са убедени, че до 2030 г. развиващите се страни ще добавят още 2 млрд. души към своите градове, докато развитите държави се очаква да допълнят списъка на градските си обитатели само с около 100 млн. души за същия период. Междуправителственият съвет по климатичните промени към ООН смята, че през близките години две трети от ръста на глобалното енергийно потребление ще спадне до нуждите на развиващите се страни и най-вече до тези на техните градове. Очаква се до 2010 г. световното потребление на енергия да нарасне с 37%. До 2020 г. скокът ще е със 76%. Без допълнителни инвестиции от компаниите и подходящи стимули от световните правителства този ръст на търсенето ще трябва да бъде обслужван с минерални горива. По тази причина се очаква използването на въглища да нарасне с 50% до 2020 г.; употребата на природен газ също може да се удвои.