Статии от категория Политика - bm-businessmagazine.bg

Твърдото настъпление на Кремъл

Tue, 02 Dec 2008 14:47:00 +0200

Взаимодействието на Русия с останалия свят може най-добре да бъде анализирано по четири начина: твърда политика, военна мощ, финанси и енергетика. Отношенията на Москва със Западна Европа и Америка са в силно негативна фаза във всяка от тези категории. Истинското затъмнение на демокрацията у дома, инвазията в Грузия, малтретирането на частни инвеститори и дълбокият страх от ходовете на Кремъл да доминира над сектори от енергийния пазар, се смесиха, за да създадат отровен коктейл. Фактът, че дори е възможно да си представим, че Москва прави тези неща, е доказателство за това колко зле са вече нещата. Може ли да стане по-лошо? Разбира се. Русия все още не е изоставила напълно претенциите си за демокрация; нападна Украйна; открито изгони чуждестранни инвеститори; не затегна и хватката си около врата на Европа чрез господството си над газовия пазар. Всяко едно от тези събития, да не говорим за комбинацията от всичките, би отвело тези лоши отношения до далеч по-мащабни дълбини, отколкото са в момента. Но те все още изглеждат малко вероятни, тъй като при всички случаи цената би била огромна. Това е урок, който Медведевият Кремъл може би сега научава, след продължителен период, през който изглеждаше, че възраждането на национализма за тях беше лесен еднопосочен залог. В политическото израждане, определящо за президентството на Путин и неговата политика за „силна Русия“, може да се види подчертано предпочитание към агресията. В началото лидерите от западния свят се почувстваха облекчени, виждайки в лицето на Путин надежден събеседник, очевидно способен да стабилизира страната си. Дори когато стана ясно, че демокрацията, свободата на изразяване и други граждански свободи падат в жертва на държавния контрол, това не предизвика сериозни притеснения. Въпреки че САЩ, ЕС, НАТО и други структури на теория подкрепят повече демокрацията, в практиката стабилността и отговорността са много по-високо ценени дипломатически активи. Именно затова Китай и Саудитска Арабия (и двете – богати, но деспотични участнички в международната система) са приемани с радост, докато Иран, който в много отношения е по-демократичен, не е. С ядрените си амбиции и плановете си за регионално господство Иран е дестабилизираща сила. Управляваната от Путин, а сега и от Медведев Русия постепенно също прерасна в дестабилизираща сила. Но това превърна силна Русия от потенциален актив в дипломатически пасив. Един от проблемите изглежда е, че Кремъл твърде силно се убеди в собствената си риторика. Убийството на Александър Литвиненко в Лондон през ноември 2006 г. би трябвало да послужи като сигнал за събуждане. Зад цялото самодоволно вилнеене, което Москва използва, за да се защити срещу обвиненията за убийството, би трябвало да е имало някъде някакво вътрешно признание, че това е вече прекалено. Но вместо да намали кранчето на газта, Кремъл продължи напред с агресивна кампания срещу интереси на Великобритания в Русия като Британския съвет. Цената на тазгодишното военно приключение в Грузия е пряко свързана с неуспеха на Русия да контролира по-ефективно политическите си и дипломатически отношения със Запада. Тактически и стратегически операцията беше успешна. Като първоначално провокира Грузия, Кремъл си спечели пространство за действие, за да постигне целта си. Гарантира си и силна вътрешна подкрепа – полезно допълнение. И най-важното – бъдещото членство на Грузия в НАТО сега е доста по-малко вероятно. Но ако Русия си възвърна контрола над своята бивша вътрешна територия, тя също така си гарантира, че този контрол зависи напълно от силата. Няма опции за „мека сила“. Не за пръв път в регионалната политика на Москва страхът има надмощие над любовта. Това е неустойчив подход в дългосрочен план. По отношение на по-широкото международно влияние, все още не е ясно доколко Западът също трябва да се страхува от руската военна машина. Армията може и да е още твърде слаба, твърде хаотична и твърде зле оборудвана, за да бъде взимана на сериозно. Но след Ирак, дори готовността да тръгнеш на война е повече от половината битка. Руската агресия може да я отведе доста напред срещу избягващия рискове Северноатлантически пакт - НАТО. Но колко е готова да плати Русия? През последните седмици московските финансови пазари потънаха, заедно с останалите от света. Богатата на газ Русия би трябвало да е убежище на тези изпаднали в трудности пазари. Но много лондонски финансови анализатори посочват конфликта в Грузия като една от причините да изгубят доверие в Русия като място за инвестиции. Путин и Медведев изглежда са подценили степента, до която са финансово обвързани със Запада. Русия може да е силна, но не е финансово независима. Икономиката й извън секторите на петрола и газа е слаба, така че падане на цените на петрола би било катастрофално. От тази гледна точка практическата ренационализация на много частни петролни и газови активи също е изключително рисков ход. От международна гледна точка най-висшите примери за това са едностранното предоговаряне на проекта на Shell за добив на петрол на остров Сахалин, а сега и корпоративното отвличане на руския джойнтвенчър на BP. Но не само международни инвеститори пострадаха. Подобно на ЮКОС, множество по-малки руски частни петролни компании бяха принудени да продадат контролните дялове в петролните си и газови полета на руска територия. Фирмите бяха по-склонни да приемат това изнудване, отколкото да се борят с него. BP е изключение. Но цената в дългосрочен план е неизчислима. Буквално. Няма начин да се знае колко инвестиции са били задържани далеч от страната, плюс парите, които държавно-дирижираното пиратство отклони. По безцеремонно прямия си маниер Кремъл се опитва да използва енергетиката като оръжие. След като подсигури здравата си хватка над основните газови пътища в Европа, сега се опитва да спечели дялове с влияние и в основните северноафрикански схеми за производство на газ. Сделка с италианската Eni ще даде на „Газпром“ тлъст дял от най-големите либийски схеми за износ на газ. Преговорите с Алжир не са напреднали толкова, но оферта за подкрепа на проекта Транссахарски газопровод беше много добре приета. Той ще пренася газ от Нигерия на север през пустинята, съединявайки се с основните експортни маршрути от Алжир към Европа. Това е налудничаво скъпо предложение, което би загинало, ако трябваше да се изплати само на чисто комерсиален принцип. Ако то работи с помощта на „Газпром“ обаче, Европа ще бъде практически обсадена в енергийно отношение. В краткосрочен и средносрочен план това може и да е печелившо. Но в дългосрочен само ще окуражи Европа да приеме алтернативните енергийни източници по-бързо. И в четирите категории – политика, военна мощ, финанси и енергетика – използването на страх и агресия от страна на Русия, за да напредва към интересите си, идва на висока цена и носи намаляваща възвръщаемост. Те са източник на постоянна нестабилност и враждебност. В основата си Русия не е достатъчно силна, за да се бори на всички фронтове. В крайна сметка ще бъде принудена да се върне към политиките на меката сила. bm

Европа се опълчва на Русия

Wed, 03 Dec 2008 15:05:00 +0200

Почти два месеца минаха от дръзкия опит на Грузия да си върне със сила отцепилата се Южна Осетия, разпалил това, което Русия сега нарича своята „Августовска война“. Над Европа не се спуска нова желязна завеса, нито надвисва идеологическа „нова студена война“. Но има дълбоко, болезнено разделение, разпростиращо се далеч отвъд опустошените Грузия, Южна Осетия и Абхазия. Ако перифразираме Уинстън Чърчил, от Талин на Балтийско море до Тбилиси и отвъд, насилието от миналия месец, наред с уверенията на Русия за „привилегированите й интереси“ към обширното й обкръжение, навредиха на отношенията между Русия и Запада повече, отколкото руските лидери мислят, че трябва да се притесняват и отколкото много европейци биха признали, коментира през септември британският седмичник The Economist в свой обширен обзор. На този фон разгорещените европейски лидери се срещнаха на 1 септември. Предния ден се говореше, че ще е невъзможно хищниците (като Великобритания и балтийските републики) да се споразумеят за каквото и до било с жадните за газ русофили (като Италия и Германия). Ден по-късно те се бяха сплотили достатъчно, за да осъдят действията на Русия и да изковат нещо като наказание: няма да има преговори за ново споразумение за партньорство между Русия и ЕС, докато руските войски не напуснат Грузия подобаващо и не се върнат към позициите си от 6 август. Самодоволните Владимир Путин и Дмитрий Медведев обаче не изглеждаха разтреперани от страх – те наистина мислят, че са постигнали триумф и с дипломация. Като шоколадова противопожарна решетка Фактически и Европа, и Русия загубиха, посочва The Economist. Европейският отговор беше слаб. Несъмнено беше малко по-твърд, отколкото някои предричаха седмица по-рано, но нека се върнем още един месец назад. В началото на август Путин дори не би посмял да си представи, че Русия може да нападне и частично да окупира съседна страна за първи път от края на Студената война насам, да не говорим да признае Южна Осетия и Абхазия за независими държави или да се сблъска с такава европейска колебливост. Не става въпрос само за това, че преговорите за партньорство означават малко за руснаците. Европейците дори не настояха за официално възстановяване на териториалната цялост на Грузия, преди да започнат разговорите. Само за изтегляне на войските, което Медведев така или иначе беше обещал. На практика европейските лидери простиха руската атака и заграбване. Така втората жертва след злочестата Грузия е идеята за обща европейска политика за външните работи и сигурността. Предполагаше се това да е морално недостижима комбинация на меката сила на икономическата атрактивност на Европа с редки случаи на показване на сила само в размирните части на света отвъд бреговете на Стария континент. (Морален връх това би било за винаги готовата за война Америка, разбира се.) След лудостта в Грузия, дори и САЩ не предлагаха да се противопоставят на руските танкове, докато навлизаха в спорната територия. И колко бързо отмряха разговорите за изпращане на войски на ЕС да поддържат решението за прекратяване на огъня, което Русия игнорираше. Вместо това се посочи възможност цивилни наблюдатели от ЕС – дори не паравоенната полиция, за която европейците твърдят, че е тяхната стихия и която можеше да предпази грузинските селяни от южноосетинските бунтовници – евентуално, със съгласието на Русия, да се присъединят към тези от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, към която Русия принадлежи. Подобно колективно европейско пренебрежение само струпва проблеми, тъй като има и други места, на които Русия с радост подклажда безпокойства. НАТО трябваше да уверява отново всичките си членове, включително такива с големи руски малцинства, като Естония и Латвия, че са защитени от гаранциите на алианса за взаимна защита. По-трудно ще е да се помогне на Украйна, основно раздвоена по въпроса дали най-близките й връзки трябва да са със Запада, или с Русия, а там също има много етнически руснаци. ЕС може да направи повече за окуражаването на икономическите реформи и борбата с корупцията, смята The Economist. Всъщност най-полезното лечение за евроколебанията относно Русия не се крие в дипломацията, а на вътрешния пазар на Европа: в либерализирането на енергийните пазари на ЕС и, където е възможно, свързването на вътрешните верги с тези за доставки. Това е икономически смислено и не налага воденето на безкрайни битки с Русия. Докато правителства като германското предпочитат да сключват отделни сделки с Русия, неизбежната зависимост на Европа от руски петрол и газ винаги ще предлага изкусителна възможност за опортюнистичния Кремъл да упражнява натиск върху една или друга държава, като врътне кранчетата за „ремонт по тръбопровода“. Наскоро дадените обещания, че Русия ще си остане надежден енергиен доставчик, трябва да се приемат предпазливо и внимателно. Имперски безразсъдства Путин веднъж описа разпадането на Съветския съюз като най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Тази гледна точка не се споделя от Грузия, Украйна, балтийските републики и централноазиатските държави, които избягаха от империята на Съветите и спечелиха своята независимост. Макар че целта на бившия президент е да възстанови Русия като велика сила, а не да върне комунизма като глобална идеология. Официалните му лица настояват, че Русия иска повече уважение, а не повече територии. Така след това, което много руснаци считат за години наред обиди от страна на Запада, отлагането на сътрудничеството на НАТО претърпя силен удар. Както и безпрецедентното смъмряне на Русия от партньорите й във водещия световен политически клуб Г-8. Границите на августовската „победа“ на Русия вече се очертават по-ясно. Някогашният й приятел Китай, борещ се да запази хватката над непокорните си региони, изрази „притеснение“. Нито един от другите приятели на Русия – освен със закъснение Беларус и Венецуела – не предложи доброволна подкрепа. И докато грузинското приключение може да е изплашило съседите, подкрепата на Русия за сепаратистите от Южна Осетия и Абхазия носи рискове да окуражи нови желаещи да се отцепят региони, особено в Северен Кавказ, посочва The Economist. Цената ще понесат обикновените руснаци. Руският фондов пазар понесе удар и разходите за правене на бизнес в страната се изстреляха нагоре. Руските компании, които искат да инвестират или да се листват в чужбина, сега трябва да се изправят пред доста по-щателна проверка на финансите си, каквито трябваше да има и преди, но нямаше. А предполагаемите планове на Медведев да реформира и засили съдебната система са горе-долу в същата форма като разбитата грузинска армия. Но това, за загубата на което Русия може да съжалява най-много, е нещо, за което Путин копнее: възможността да стане призната европейска сила. Той обича да пропуска грешките на комунизма и никога да не забравя величието на царска Русия. Общото между двата режима бе имперско свръхпротежение, прогнила икономика и – както и в днешна Русия – управляваща каста, от която е почти невъзможно да се търси отговорност и която доведе една горда държава до катастрофа. bm

Адаптирай се или умри

Wed, 03 Dec 2008 15:12:00 +0200

„Преди мислех, че адаптирането отнема от усилията ни за предотвратяване. Но промених мнението си“, казва бившият американски президент и Нобелов лауреат Ал Гор. „Бедните страни са уязвими и се нуждаят от помощта ни.“ Думите му отразяват известно изместване на приоритетите на природозащитниците и икономистите, отбелязва в средата на септември британският седмичник The Economist. От години зелените активисти казват, че адаптирането – да се справим с климатичните промени, вместо да ги спрем – е нещо като да угасиш пожар на „Титаник“: несъмнено желателно, но основното нещо би било да се промени курсът. През юли обаче комисия в американския Сенат задели 20 млн. долара за международни усилия за адаптация. Но това е дреболия, а и нищо няма да излезе, защото в Камарата на представителите няма предложено съответно законодателство. Но пък беше първият случай, в който американските законодатели показаха готовност да вложат пари в глобални мерки за справяне с проблема. През юни ООН изкова детайлите как да се контролират разходите за първия въглероден данък, определен за международна адаптация. Две неща промениха мненията. Първото са доказателствата, че глобалното затопляне се случва по-бързо от очакваното. Маниш Бапна от World Resources Institute, мозъчен тръст във Вашингтон, вярва, че „вече е твърде късно да отклоним опасните последствия, затова трябва да се научим да се адаптираме към тях“, цитира The Economist. Второ, расте броят на свидетелствата, че климатичните промени удрят две специфични групи хора - непропорционално и несправедливо. Това са най-бедните в света и жителите на островни държави – общо 1 млрд. души в сто страни. Тони Нионг, учен експерт по климатичните промени от Найроби, твърди, че хората в бедните държави били свикнали да гледат на глобалното затопляне като на проблем на Запада: богатите са го причинили и с малко късмет биха го разрешили. Но глобалното затопляне повлия първо на основните неща, от които най-бедните най-силно зависят – земеделието върху сухи земи, тропическите гори, риболова за прехрана. В неотдавна публикувано изследване за Brookings Institution, Вашингтон, Робърт Менделсон от университета Йейл прогнозира, че африканските фермери, отглеждащи реколта на дъждовни почви, ще губят по 28 долара на хектар годишно за всеки 1°C покачване на глобалните температури. Глобалното затопляне ерозира бреговите линии, разпръсква вредители и причинени от водата заболявания и води до по-изменчиви климатични модели. Жертвите споделят две характерни черти. Те са твърде бедни, за да се защитят чрез скъпи системи за контрол на наводненията или сложни програми за обществено здравеопазване. И (за разлика от Китай и Бразилия) собствените им въглеродни емисии са много малки. Кърк Смит, преподавател в Калифорнийския университет в Бъркли, нарича климатичните промени най-големия световен регресивен данък: най-бедните плащат за поведението на богатите, коментира The Economist. Новият фокус върху адаптирането се проявява в цял куп проекти на частния и държавния сектор. Австралийска частна компания, назована „Нови гори“, разчиства деградилала земя в Югоизточна Азия, създава „сертификати за опазване на биоразнообразието“ и ги продава на големи компании, които искат да станат по-зелени. Швейцарската група Re проектира нови видове субсидирани застраховки, за да помага на бедни фермери в дузина африкански страни да се предпазят срещу някои от вредните влияния на климатичните промени, и създава иновативни индекси на климатичния риск и договори за климатични деривативи. Десетки малки компании съветват големите как да намалят въглеродните си отпечатъци, и макар че повечето целят намаляване на емисиите, неколцина инвестират в повторно засаждане на гори, защита на почвата и други подобни. В публичния сектор правителствата на богатите държави налагат нови данъци и използват приходите за намаляване на глобалната бедност и за адаптиране. Франция например налага такси за международните полети между 1 и 40 евро на пътник и използва парите за борба с ХИВ/СПИН в Африка. Някои природозащитни групи искат сходен данък за всички международни полети, за да се подпомогне адаптацията към климатичните промени. Държавите създават адаптационни фондове, като търгуват с права за замърсяване по договори за търговия с въглеродни емисии. Предполага се една пета от парите, набирани чрез схемата на ЕС за търговия с емисии – прогнозно над 2 млрд. долара до 2020 г. - да отиват за усилия за борба с климатичните промени, включително, както пише в схемата, „адаптиране на развиващите се страни“. Проектозакон, предложен тази година в американския Сенат, можеше да генерира между 10 и 20 млрд. долара годишно след 2025 г. Законът не бе приет, но сходни стъпки получават подкрепата и на Барак Обама, и на Джон Маккейн. Най-важното е, че на конференция на ООН в Бали миналия декември организацията формира по същество глобален въглероден данък, като парите от него ще се харчат от международен орган. Според Протокола от Киото компаниите в богатите страни, които са подписали климатични споразумения, могат да финансират намалявания на емисиите от частни фирми в развиващите се страни. В замяна фирмите от развитите страни могат да компенсират определен дял от своите собствени (надвишили лимита) емисии. Тези сделки между компаниите създават „въглеродни кредити“, които имат стойност и могат да се търгуват. През юни бе постигнато споразумение, че 2% от тази стойност (прогнозно до 950 млн. долара към 2012 г.) ще отиват в адаптационен фонд, контролиран от донори и реципиенти. Около 100 млн. долара от тези кредити вече са в банката. Така че адаптацията става перспективен бизнес. Но в процеса, нормално, се сблъсква и с редица проблеми. Като начало, парите, за които става въпрос, са само капка в морето. Най-груби сметки посочват, че цената на справянето с климатичните промени е в рамките на десетки милиарди годишно за бедните страни. Обещаните до този момент средства (сборно, не на година) са общо 300 млн. долара, от които едва 10% действително са били похарчени. Според Китай богатите държави трябва да заделят по 0.5% от националния си доход за официални помощи за адаптирането на развиващите се страни. Но повечето богати страни не успяват да изпълнят по-рано дадените обещания да увеличат помощта поради други причини, така че това изглежда няма да сработи. Несъответствието означава, че накрая бедните страни ще трябва да поемат по-голямата част от бремето сами. Китай има национална програма за климатичните промени със сложни поредици от цели и призиви. Тази година Бангладеш отдели 50 млн. долара в национален адаптационен фонд и покани богатите страни да го допълнят с излишъците си. Но този тип акции са много по-лесни за гиганти като Китай или големи държави като Бангладеш, отколкото за бедния остров Мали или дребните Малдиви. С повече проблеми, отколкото пари ще има – както винаги – битка за плячката, посочва The Economist. Богатите държави може и да признават, че бедните са получили по-тежък удар и имат нужда от помощ, но появи ли се гърнето с парите, и те ще поискат своя дял. За една американска администрация възстановяването на дигите на Ню Орлианс (по адаптационна програма) ще има приоритет пред проекти в Африка или на Карибите. Дори бедните страни да получат помощ, неизбежно ще има схватки как да я използват. Според Салеемул Хук от Международния институт за околна среда и развитие в Лондон като цяло по-голямата част от разходите за адаптиране трябва да отидат за дейности, които страните без друго извършват и сега – напояване, устойчиви на суши култури, и т. н. Но това отваря огромно място за спорове. Ако морското равнище се покачи, дали да изградите диги, или да преместите хората? Ако възникнат инфекциозни болести, дали да харчите пари в опити да елиминирате най-лошите, като малария например, или за здравеопазване и изхранване като цяло? Последното има смисъл, но повечето дарители се концентрират върху мерки за единични заболявания. Джордж Сорос – филантроп, управляващ верига благотворителни организации, казва, че опитът им показва, че малцина в бедните страни имат ясна идея за климатичните промени и как да се справят с тях. И накрая, международните споразумения, които могат да помогнат да се разрешат някои от тези спорове, са в пълен хаос. Сред развиващите се страни повечето преговори за климатичните промени (както и за всичко останало) се водят от трите големи – Китай, Индия и Бразилия. Но те самите са големи замърсители и техните интереси се различават от тези на най-бедните държави и острови. Посланикът на Гренада в ООН Ангъс Фрайдей, който отговаря за островните държави в организацията, казва, че страните, които са най-уязвими от климатичните промени, са най-малко способни да участват ефективно в разговорите по проблема. Най-бедните губят и по още един начин. Когато индустриалните замърсители на развиващите се пазари орязват емисиите си, те биват възнаграждавани чрез Протокола от Киото. Но най-бедните не получават награда за големия принос, който могат да дадат в посока към намаляване на емисиите, какъвто принос са по-добрите грижи за джунглите. Причината е, че горите са изключени от Киото, за огорчение на бедните. Мери Робинсън, бивш президент на Ирландия и комисар на ООН по човешките права, казва, че трябва да има „основаващ се на правата“ подход към климатичните промени, което означава, че бедните страни трябва да получават някакво удовлетворение според международните закони за природните жертви, които дават. Това изглежда като рецепта за отблъскване на богатите държави. Но отразява и едно растящо раздразнение. Тъй като цената на климатичните промени пада върху бедните, нарастват техните искания богатите държави, които са причинили по-голямата част от проблемите, задължително да им помогнат да се справят с тях.

Манифестът на капитализма

Wed, 03 Dec 2008 15:27:00 +0200

„Законите на икономиката започват да се проявяват, когато ги нарушават.“ Карл Маркс Финансовата криза породи съмнителен интерес към философското и политическото наследство на немския социалист Карл Маркс. На вълната на национализацията на различни банки в Европа и САЩ кой чел, кой не чел Маркс, но на всички започна да им се привижда прословутият „призрак на комунизма“. Все пак преди да се насочат към „Капиталът“, една много поучителна книга, в която след Адам Смит и Хегел най-цитираните източници са Библията и автори като Шекспир, препоръчваме на неофитите марксисти да прочетат „Манифест на комунистическия интернационал“. Още повече че това благовестие на социализма има и кръгла годишнина през 2008 г. Преди 160 години в Лондон е отпечатан Учредителният манифест на комунистическия интернационал. В навечерието на най-съдбоносната и революционна година от ХІХ в. Карл Маркс отправя своята харанга: „Един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“. Брошурката е впечатляваща с два момента. Въпреки класовото си материалистично перде пролетарският пророк е принуден да започне своята социална критика с възхвала на капитализма и индустриалното общество. Ето дословно какво пише Маркс. „Буржоазията доказа какво може да постигне дейността на хората. Тя сътвори чудеса, съвсем различни от египетските пирамиди, римските водопроводи и готическите катедрали; тя извърши походи, съвсем различни от преселението на народите и кръстоносните походи. Буржоазията не може да съществува, ако непрекъснато не революционизира средствата за производство, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения. Неизменното запазване на стария начин на производство е било, напротив, първото условие за съществуването на всички предишни индустриални класи. Постоянни преврати в производството, непрекъснато разтърсване на всички обществени отношения, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички други. Всички застинали, заръждавели отношения, заедно с придружаващите ги осветени от вековете представи и възгледи, се рушат, всички новосъздадени остаряват още преди да се вкостенят. Всичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява и хората най-после са принудени да погледнат с трезви очи своето положение в живота, своите взаимни отношения. Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоазията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установи връзки. Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически....Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане става въпрос на живот за всички цивилизовани нации - индустрии, които преработват вече не местни суровини, а такива от най-далечни зони....На мястото на старото местно и национално самозадоволяване и затвореност се появява всестранна размяна и всестранна зависимост на нациите една от друга. Това важи както за материалното, така и за духовното производство. Духовните произведения на отделните нации стават общо достояние. Националната едностранчивост и ограниченост стават все по-невъзможни и от многото национални и местни литератури се образува една световна литература. С бързото усъвършенстване на всички средства за производство, с безкрайно улеснените съобщения, буржоазията въвлича в цивилизацията всички нации, включително и най-варварските. Ниските цени на нейните стоки са тежката артилерия, с която тя събаря всички китайски стени, с което принуждава да капитулира и най-упоритата омраза на варварите към чужден ците. Тя принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат; тя ги принуждава да въведат у тях си така наречената цивилизация, т.е. да станат буржоа. С една дума, тя си създава свят по свой образ и подобие. През време на своето едва стогодишно класово господство буржоазията създаде по-масови и по-колосални производителни сили, отколкото всички минали поколения, взети заедно. Покоряване на природните сили, машини, прилагане на химията в индустрията и земеделието, параходи, железници, електрически телеграф, разораване на цели континенти, превръщане на реките в плавателни, огромни, сякаш измъкнати изпод земята човешки маси - кой по-ранен век е могъл да подозира, че в недрата на овеществения труд дремят такива производителни сили!“ И след всичко това да заявиш: „Напредъкът на индустрията, чийто неволен и безсилен да му се противопостави носител е буржоазията, заменя изолирането на работниците чрез конкуренцията с тяхното революционно обединяване чрез асоциацията. Така с развитието на едрата индустрия изпод краката на буржоазията се изтръгва самата основа, върху която тя произвежда и присвоява продукти. Тя произвежда преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво неизбежни.“ Както се казва в такива случаи, историята всекиму отсъжда и въздава дължимото. Преди да потърсят друго четиво на Маркс, на новопокръстените марксисти препоръчваме да се запознаят с едно наистина много по-ценно историческо, философско и социално изследване на неговия съратник и финансов благодетел Фридрих Енгелс. Книгата се казва „Произход на държавата, семейството и частната собственост“. Макар и написана преди повече от век и половина, тя е все още актуална.

Глобализацията няма да смели руснака

Tue, 02 Dec 2008 15:41:00 +0200

За българо-руските отношения е писано много и винаги субективно. Както обикновено, „обичайните заподозрени“ мечтаят да си кажат тяхната истина в очите, но... рядко го правят. След дълги години на „преход“ България продължава да криволичи в крайности по темата „Русия“ с оправданието, че “интересите на страната ни са над всичко“. Познатата първичност наложи равенство между руска и съветска култура и позволи на различно оцветени граждани да съдят елементарно и да вменяват позиция, усещане, нужда. Официално всички казват, че младите хора стремглаво се борят да попаднат в практичната западна матрица. Реално всичко е въпрос на възпитание и тази мъдрост е доказана във времето. Официално се избиваме, търсейки билети за концертите на западни артисти. Реално залите винаги са претъпкани, когато има руски гастрол. Носталгията и навикът не са единствената причина различни поколения да преживяват силни емоции от чуто и видяно под един покрив. Ованес Мелик-Пашаев е познат като руски меценат. Наричат го още „баща на съветския рок“. Заради култовата група „Машина времени“, както и заради “Восскресение“, “Черное кофе“, “Кино“ и Виктор Цой. Заради „Болшой театър“ в България и много други. Той е председател на “Джи Ви Ел България Холдинг“ ООД и съпредседател на Форума на руските сънародници в България. Неговият бизнес включва хлебопекарни, хотелиерска, импресарска, логистична и прочее дейности. Фактите показват, че той и неговото семейство избират страната ни за център на своята дейност и успяват да отбележат бляскави постижения в различните й направления. Да съберат на едно място обикновени хора и личности-емблеми на днешното време от политическия, културния и бизнес елит. Вероятно с амбицията да повлияе, да насочи събитията в конкретна посока. Или, както сам каза: “Има такава шега в Русия - първо отива балетът, а след това идват ракетите!“ При срещата ми с него Ованес Нерсесович показа, че легендите за Русия като страна на контрастите всъщност са реалност. Емоционалното се смесва с прагматичното, интелигентното с непосредствената реакция... “Когато за първи път дойде ансамбъл „Александров“, в залата всички станаха – и червени, и сини, и жълти – всички. Не можеш да забравиш такова преживяване, носталгия има. Има хора, които искат да пренаписват историята, но по принцип народът няма как да забрави. Затова аз смятам, че културата е крайъгълен камък, този пласт е като историята. Има общи неща – език, православна църква.“ Дали негативизмът към всичко руско е отминала истерия? По-скоро не. „При управлението на Иван Костов имаше такава голяма информационна и културна дупка. Може би това е една от причините да започнем и да създадем компанията „Жокер Медия“. Мисля, че за последните 10-ина години има повече положителна светлина в отношенията между България и Русия. Особено за последните 3-4 години. Но пак казвам, че трябва да се вземат решения на високо политическо ниво.“ А докато политиците си играят на котка и мишка, хората от т. н. шоубизнес явно не спят. Мелик-Пашаев разказа следната показателна история: “Преди 5-6 години искахме да „реанимираме“ „Златният Орфей“. Имахме такава схема – да бъдат потърсени българските артисти на руския пазар. Българският пазар е много малък, а в Русия всички помнят имена като Лили Иванова, Васил Найденов и всички други. Тогава Стефан Данаилов беше председател на парламентарната комисия по култура и ние инициирахме едно писмо до губернатора на Сочи Александър Ткачов. Да направим отборен тур в Сочи. Аз отидох там. Имах среща с 40 депутати от Сочи и веднага, моментално беше взето решение – да, ще направим това. За един ден аз намерих 1 млн. долара от спонсори, само за един ден! Дойдохме тук, свързахме се с БНТ и с НДК, защото те държат 50% от правата на „Златният Орфей“. Христо Друмев – човек много опитен и много правещ за културата, веднага каза: „Да, това е просто чудесно.“ Но госпожа Пръмова каза: „Ами защо Русия, защо не Турция?“ Аз казах добре, отивайте в Турция, но там не знаят какво е това „Златният Орфей“, няма медийна подкрепа... А в Русия веднага първи канал, ОРТ, ще стане спонсор. А и в Турция няма пазар за българските артисти, а в Русия има. И на това ниво, на ниво Пръмова, “Златният Орфей“ беше загубен...“ И докато в България години наред се оплакваме, че от инвестиции в изкуството няма възвръщаемост нито за артистите, нито за склонните да ги финансират, закон за меценатство също няма. Има и други причини разликата в мащабите да е огромна. Простичко погледнато, в Русия пазарът е голям, а тук – малък. В Русия се инвестират пари не само за реклама и добро име, а и за удоволствие. Ей така, по традиция. В България се радват и на един спонсор за събитие, а в Русия „чуждестранните изпълнители идват с удоволствие, защото им плащат страхотно. Защото там олигархът кани Шакира и й плаща в куфара 1 млн. долара без налози... Тя с удоволствие отива там десет пъти годишно...Защо не?“ Какво стои тогава зад твърдението на Ованес Мелик-Пашаев, че руснаците са все пак нация практична, лишена от прословутата си емоционалност, когато иде реч за пари? Ясно е, че парите не са Златен телец, а средство за удоволствия, и който умее да ги печели, той определено ще знае и за какво си струва да плати. Но между дребните радости и крайните разхищения все пак има разлика... “Руснакът е много практичен, абсолютно. Първо един меценат плаща луди пари... За децата на Нова година викат Джордж Майкъл, плащат му 3 млн. долара и той пее пред 50 души... За удоволствие. Това е абсолютно непрактично за мен... А за руските изпълнители? Да кажем олигарх или по-малък олигарх, който има приятел или приятелка, която малко може да пее. Той дава пари за студио, за абсолютно всичко, например 1 млн. долара, и правят някаква звезда.“ Удоволствието да гледаме звездите на Болшой театър на руска сцена може да е несравнимо, но струва не по-малко от 1000 долара. В България този лукс излиза доста по-изгодно, ако можем да говорим така за изкуство от висока класа. Сред най-ярките звезди на руската култура са виолистът Юрий Башмет, режисьорът Никита Михалков, артистът Армен Джигарханян, Кубанският казашки ансамбъл, Йосиф Кобзон, Алла Пугачова. Несъмнено сме в изгодна позиция и по отношение на световните звезди от музикалната сцена. Благодарение на „Жокер Медиа“ в страната ни през последните години дойдоха Андреа Бочели, Джо Кокър, Браян Адамс, монасите от Шао-Лин, Джордж Майкъл и още много личности, белязали съвремието ни. Интересно е, че компанията участва и в отбелязването на важни годишнини, свързани с България и с руската диаспора у нас. Съвместно с учени от БАН тя издаде книгата “От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин“, посветена на 130-ата годишнина от Освобождението на България от османско владичество. Какви са причините една личност да отдава дължимото, както на миналото, така и на настоящето? Да го прави задълбочено, последователно и със страст? Дори и тук се вижда връзката между пристрастност и мотивация – семейните корени и историческите факти. Предците на фамилията са имали чести схватки с турците, защото земите им се намирали по границата с Османската империя. Мелик означава княз, а паша – воин. Един от чичовците на Ованес Нерсесович (потомци на князе от Нагорни Карабах) се ориентирал към енергетиката, друг – към музиката, а трети – към нефтените платформи в Каспийско море. В подкрепа на практичната си натура представителят на фамилията у нас държи хлебопекарни „Даунтаун“, както и хотел със същото име. Най-уважаваното място за именити руски бизнесмени и звезди е посрещало Никита Михалков, балета на Болшой театър, Юрий Башмет, Алла Пугачова и, разбира се, Йосиф Кобзон. В хотела е отсядала част от делегацията на Русия и РИА „Новости“ във връзка с посещението на президента Путин в София. Гости са били министърът на външните работи на Кралство Швеция Ян Елиасон, арменският католикос Карекин II и Джо Кокър. Мотивите са ясни: “Първо, обичам да правя това, второ, ако ние правим нещо, го правим професионално, и трето – нито един наш проект не е губещ!“ Сигурно това е и причината Годината на Русия в България да събере цялата палитра на отношенията между двете държави – културни събития, емоционални срещи, посещения на високо ниво, коментари и оценки. Какви са ползите и загубите, каква е перспективата в чисто икономически план? Дали историческите връзки са достатъчни за коректност в бъдеще? Могат ли интересите на “малката“ държава да бъдат задоволени от отношенията с „големия брат“? Понятието „партньорство“ има ли място в матрицата? Възможно е, както предричат учени от различни области, пластовете наистина да се разместват необратимо. Оцеляваме трудно, вкопчваме се в останки от спомени, идеализираме ги и се надяваме на „светло бъдеще“. Доброто е, че хората често опровергават прогнозите. Или поне правят нещата по свой начин в желанието си да имат свой остров, за да останат себе си. Близо две десетилетия България изживява „труден преход“. Преход към себе си. В Русия големите хапки от тортата като че ли са разпределени. Остава посоката. Прогнозите за западно влияние и настъпващата реалност май не плашат руснаците. Нито пък ги екзалтират. Мястото сред „големите“ на сцената е резервирано. След 20 години външната среда може да претопи самобитното, различното. Или не? Според Ованес МеликПашаев: “Напротив - сега светът ще се промени под руско влияние! Ето – отивате във всички добри ресторанти в Англия, Швейцария, Италия – има руско меню. По магазините има рускоговорещи хора. И в Чехия има такива вече. Аз виждам обратното влияние – след 10 години така наречената глобализация няма да смели руснака.“

Идва железният мениджър

Wed, 03 Dec 2008 15:44:00 +0200

Изтощена от липса на подкрепа, германската Социалдемократическа партия (SPD) започна възстановяването си. Така твърдеше Франк-Валтер Щайнмайер на 6 септември, когато прибави номинацията на партията си за федерален канцлер към ежедневните си задачи на външен министър и вицеканцлер в „широката коалиция“. Той ще отправи предизвикателство към Ангела Меркел на изборите през септември 2009 г., припомня британският икономически седмичник The Economist. Това не е стартовият изстрел за една измъчена кампания, настоя кандидатът. Но ще бъде трудно за SPD и Християндемократическия съюз на Меркел (CDU) да мислят за нещо друго. Номинацията на Щайнмайер се очакваше, макар и не толкова скоро. По-изненадващо беше оттеглянето на Курт Бек като председател на SPD. Той заяви, че е бил жертва на „целенасочена дезинформация“. Франц Мюнтеферинг, който по-рано държеше поста, ще бъде петият лидер на партията за също толкова години. Но новият екип ще донесе нова надеждност. Мюнтеферинг напусна вицеканцлерския пост миналата година, за да се грижи за болната си съпруга, припомня The Economist. Вдъхновяващ оратор, той може да накара пледирането за по-добра здравна политика да звучи като боен призив. На Щайнмайер, известен като „сивата ефективност“, му липсва този талант. Той беше началник на кабинета на предшественика на Меркел в канцлерското кресло Герхард Шрьодер. Въпреки че това ще е първата предизборна кампания в кариерата му, той е вторият най-популярен политик в Германия след Меркел и е наточил способностите си в Бранденбургския избирателен район, селектиран за него от SPD. Дори това, че просто не е Бек, ще му бъде от полза. Най-голямата грешка на Бек беше да промени решението си дали да си сътрудничи в Западна Германия с Лявата партия. Първо каза „не“. Но след като левицата спечели достатъчно гласове през януари в Хесен, за да задържи баланса над властта, той се съгласи. Плановете на SPD за Хесен са да вземат властта в държавата с коалиция на малцинството, подкрепяна от Лявата партия. Щайнмайер и Мюнтеферинг не могат да спрат това. Но е по-вероятно гласоподавателите да им повярват, когато отпишат съвместната работа с левицата на федерално ниво. Дори при това положение обаче ще им е трудно да разрешат двата големи проблема на SPD: разделението между лявото и реформисткото му крило и по-широкото предизвикателство на Лявата партия. И двата защитават Плана 2010 за реформи на Шрьодер, който намали безработицата, но отблъсна основни симпатизанти и подхрани възхода на Лявата партия. Въздигането на SPD предполага, че сега партията ще се придържа към центъра. Но как да успокои собствените си леви? След разместването на лидерско ниво Лявата партия жизнерадостно предложи на недоволните поддръжници на SPD „убежище“. Засега SPD се стреми към единство. Престанете да живеете с План 2010, настоя Мюнтеферинг – по-добре гледайте напред. Проектопрограма на партията използва рекламни думи, които допадат на умерените (Германия трябва да стане по-иновативна), като в същото време предлага по-високи данъци за богатите и по-леки правила за пенсиониране за извършващите уморителен труд. Тя привлича средната класа, като предлага безплатно образование от детските ясли до университета. Мюнтеферинг е реформатор, но също и застъпник на минималната заплата. Том може „винаги да говори с профсъюзите“, а Щайнмайер е „достатъчно мъдър“, за да го направи и той, казва Урсула Енгелен-Кефер, член на ръководния екип на партията. Посланието е: ние сме социално съзнателни, но – за разлика от Лявата партия – не сме икономически страхливи. Въпреки уверенията на Щайнмайер фокусът сега ще се премести от управлението към предизборното агитиране. Коалицията има недовършена работа, включително реформирането на данък наследство. Но сега ситуацията прилича на официална вечеря, на която разговорите са вече приключили, но гостите трябва да останат за десерта. Щайнмайер и Меркел вече имаха сблъсък относно външната политика. В отношенията с Русия и Китай той предпочита тихата дипломация пред нейната „витринна политика“. Подобни спорове сега ще достигнат до нова острота. Смяната на водачеството изплаща дивиденти: подкрепата за SPD е скочила с 4 процентни пункта до 28%, според социологическата агенция Forsa. С кандидатурата на Щайнмайер SPD може да стесни разликата с CDU. Но дори да го направи през 2009 г., и двете партии може накрая да завършат в още една недолюбвана широка коалиция.

PR по време на криза

Mon, 03 Nov 2008 16:18:00 +0200

На финала сме на най-скъпата кандидатпрезидентска кампания в САЩ. Общо демократите и републиканците изхарчиха над $1 млрд. в надпреварата за Белия дом. Обикновено кандидатът, който събере най-много средства, се смята за фаворит в деня на изборите. Републиканците събраха от дарения $230 млн. за Джон Маккейн. Наложи им се да прибегнат до полагащата им се по закон държавна субсидия от $84.1 млн. Докато демократите събраха от дарения за Обама над $468 млн. и се отказаха от държавното съфинансиране. Като по-голямата част от своите пари цветнокожият кандидат събра от активна кампания в интернет. А в началото всичко тръгна уж добре за републиканците. В не така унищожителна борба предварителните избори излъчиха за претендент на партията ветерана Маккейн. Той минаваше за либерал сред консерваторите и трябваше да привлече широк електорат сред центристите, които до последния момент не са решили за кого да гласуват. При демократите праймаризът бе безмилостен. Считаната за фаворитка Хилари Клинтън водеше битката щат след щат срещу Обама и накрая, след като затъна в дългове, се предаде на младия сенатор от Илинойс. Зад Обама застана целият стар екип на Бил Клинтън, който отдавна не понасяше неговата претенциозна съпруга. Точно този екип не можа да допусне Хилари да се кандидатира за вицепрезидент, докато тя продължаваше да таи надежди, че може да бъде поканена като подгласничка за привличане на женския електорат. За вице на Обама бе издигнат консервативният демократ и спец по външна политика Джон Байдън. Той трябваше да притъпи критиките към младостта и неопитността на Обама. Републиканците предприеха смел PR отговор срещу този ход на опонентите. За да компенсират критиките срещу пределната възраст и здравния статус на Маккейн, те издигнаха за вице младата губернаторка на Аляска Сара Пейлин. Бившата „миска” и спортна състезателка не само трябваше да привлече жените. Нейният консерватизъм трябваше да сплоти колебаещите се в редиците на партията. Двамата й синове се сражават в Ирак и тя трябваше да омаломощи критиките за авантюрата на Буш в Персийския залив. Разиграният фарс с бременността на дъщеря й бе истинска мелодрама за привличане на вниманието. Точно в този момент за първи и единствен път Маккейн взе превес над Обама в социологическите допитвания. И тогава се развихриха крахът на Уолстрийт и сривът на финансовата система. Събитията пометоха цялата кампания на републиканците. Кризата, дължаща се на недалновидната ипотечна и финансова политика на Джордж Буш, сведе до нула опитите на стария и скован Маккейн да се противопостави на обявилия се за олицетворение на промяната Обама. В двата преки телевизионни дебата цветнокожият политик надприказва своя конкурент и успя да се представи за по-добър защитник на средната класа. За единствен успех на републиканците на този етап от кампанията може да мине сравнително доброто представяне на Сара Пейлин срещу обиграния й съперник Джон Байдън. Въпреки че се стигна до безпрецедентна и скандална среща в Белия дом между Обама, Маккейн и сегашния президент Буш, драмата около гласуването на плана ”Полсън” не помогна за вдигане имиджа да републиканците. Като отчаян ход Буш обяви допълнителен план за национализиране на оцелелите банки чрез придобиване на активи в тях за $250 млрд. Битката навлезе в най-лошия си финален етап, когато започнаха да се вадят личните компромати. Републиканците размахаха плашилото на „Обама терориста”, като го набедиха, че си другарува с крайни пацифистки елементи от Weather Underground. Демократите не останаха длъжни и поизтупаха от праха обвиненията, че Маккейн пък е другарувал с нацисти и финансови мошеници, а така също е замесен във вехтата далавера „Иран-контри” от времето на Роналд Рейгън. Сара Пейлин също не бе пожалена и я набедиха в злоупотреба с власт по роднинска линия, защото неправомерно била уволнила своя зет. Уникалното в президентската кампания през 2008 г. е, че заради финансовия колапс за първи път в центъра на дебата не са морални въпроси, при които обикновено в консервативна Америка превес взимат републиканците. Преди четири години Буш издърпа победата под краката на Джон Кери, призовавайки американците да се мобилизират, за да удържат победа във „войната с тероризма” и в „битката за ценности”. Тогавашната стратегия на гениалния шеф на републиканския предизборен щаб Карл Роув бе „да запали прерията”, като призова към урните най-ортодоксалните и религиозни избиратели, наплашени от абортите, еднополовите бракове, изследванията в областта на стволовите клетки и ембрионите. В сегашните дебати не бе зададен нито един въпрос на Маккейн или Обама какво те мислят за прекъсване на бременността, за еднополовите семейства, за молитвата, за етиката, ценностите и целостта на семейството, за изследванията в лабораториите. А Маккейн и Пейлин бяха готови да влязат в точно такава битка. Но след четири години днешните теми на Америка са други. Пред лицето на икономическата криза всички етични въпроси отиват на заден план. Страхът от загуба на работното място, спестяванията, пенсиите, невъзможността да си покриеш здравната осигуровка или ипотеката убиха дискусията за ценностите. Според анкетите на CNN 78% от избирателите се вълнуват на първо място от икономиката. Следват въпросите на здравеопазването и едва след това са темите за тероризма, Ирак и имиграцията. Според проучване на консервативния канал Fox едва на 7-о място се нареждат абортите, като вълнуват едва 4% от електората. Гласуването на 4 номеври изглежда обречено за републиканците. Те дори се отказаха да водят кампанията в щата Мичиган, който доскоро смятаха за ключов. Дори на 3 ноември да заловят самия Осама бин Ладен, шансовете на Маккейн да промени нагласите са нулеви. Откъсването на Обама е вече с около 10%. Но винаги има едно «но». На Обама му предстои да преодолее една последна пречка и това ще се узнае рано сутринта на 5 ноември. Скритият расизъм на бяла Америка може да изиграе лоша изненада на демократите. Политолозите в САЩ го наричат «ефекта Брадли». Феноменът е кръстен на тъмнокожия кмет на Лос Анджелис Томас Брадли. През 1982 г. обществените проучвания му предричат успех в изборите за губернатор на Калифорния с разкошната преднина от над 10%. В крайна сметка губи. Днес социолозите се надпреварват да вещаят, че «ефектът Брадли» може да отнеме едва 2 или 3% от гласовете на Обама. Със сигурност сражението се води за всеки глас в избирателната колегия. Според Gallup в момента Обама може да разчита на 250 гласа, докато за победата са му нужни 270. Маккейн има сигурни засега едва 158 гласа. Под въпрос е борбата за 120 гласа в избирателната колегия, които ще се излъчат предимно от Флорида и Охайо.

Времето изтича

Mon, 03 Nov 2008 17:20:00 +0200

Близо две седмици преди американските гласоподаватели да изберат следващия си президент, резултатът изглежда все по-ясен. Кандидатът на демократите Барак Обама води убедително в националните анкети, с преднина от около 10 пункта. Надмощието му в някои колебаещи се щати като Мичиган и Айова и малкият му аванс в други, като Флорида и Охайо, предполагат, че той може да запише решителна победа. Нищо не е сигурно, разбира се. Но докато кампанията продължава всред глобална финансова криза, гласоподавателите обвиняват управляващата в момента партия и казват, че биха имали повече доверие на Обама да се справи с икономическите въпроси. Джон Маккейн се надяваше, че интензитетът на финансовата криза ще отслабне и притесненията около външните работи могат отново да излязат на преден план – запитани кой трябва да стане главнокомандващ на въоръжените сили, американците все още считат, че той е по-надеждният кандидат. Но икономиката си остава над всичко в главите на избирателите. Маккейн се опита да привлече внимание в началото на октомври с популистко икономическо предложение. По време на втория кандидат-президентски дебат той предложи Министерство на финансите да изкупи проблемни ипотеки и да ги рефинансира, като позволи на кредитополучателите да се порадват на по-достъпни лихвени равнища. Той твърдеше, че като реши проблема с ипотечните просрочия и неустойки, неговият план ще се справи с корените на финансовите затруднения и ще улесни спасяването на банките, като в същото време ще остави собствениците на жилищни имоти под покривите им. Критици на идеята обаче предупредиха за разходите и практичността на това предложение. Много консерватори твърдят, че то би създало морален риск. Каквито и да са достойнствата на казуса на Маккейн, той не генерира масов ентусиазъм. Друг подход от кампанията на Маккейн – както и на всеки друг кандидат преди избори – бе да открие атаки срещу фаворита. Преди финансовата криза да се задълбочи сериозно през септември, беше възможно да се представят президентските избори като референдум за личността на Обама. Докато това беше възможно, Маккейн се движеше близо до съперника си в анкетите. Затова републиканската кампания повдигна в началото на октомври въпроси около мимолетното общуване на Обама с Бил Айерс – крайнодесен радикал, който се противопоставял на войната във Виетнам и който принадлежи към група, бомбардирала Пентагона, Капитолия, и дома на федерален съдия. Кандидат-вицепрезидентът на Маккейн – Сара Пейлин, дори каза, че демократите „се заиграват“ с доморасли терористи. Това успя да предизвика „бичуване“ от страна на някои неприятни елементи в Републиканската партия. Беше съобщено, че на някои митинги поддръжници на Маккейн открито са крещяли, че Обама е терорист, арабин и предател, на когото трябва да се отсече главата. Но това не спря падането на резултата на Маккейн в анкетите. Трябва да се спомене в негова защита, че започна да отблъсква подобни изблици и обяви пред поддръжниците си, че опонентът му е „достоен семеен човек, с когото случайно имам някои разногласия“. Въпреки че все още е възможно кампанията на Маккейн отново да се опита да привлече внимание към отношенията на Обама с бившия му пастор Джеремая Райт, не е много вероятно лични нападки през оставащите седмици до изборите да обърнат резултата в полза на Маккейн. Вместо това той изглежда започва нова кампания, центрирана около по-традиционно републиканско икономическо послание. Началото бе реч във Вирджиния на 13 октомври, понеделник. Маккейн заяви, че Обама ще добави към бюджета близо $трилион нови разходи, ще повиши данъците и ще увеличи задлъжнялостта. Маккейн, точно обратното (по собствените му думи), ще окуражи малкия бизнес със своя данъчен кодекс и ще замрази подлежащите на преценка не-военни федерални разходи. Той иска да се сондира за петрол по американското крайбрежие и да се използват данъчни кредити за разширяване на здравеопазването. В тази конкретна реч нито Маккейн, нито Пейлин отправиха атаки срещу кандидата на демократите. Вместо това Маккейн многократно използва думата „битка“, за да призове за борба срещу безнадеждността и страха и да припомни на слушателите за дните си на герой от войната. Може би се притеснява, че личностните атаки не само, че не са ефективни, но и разрушават собствената му репутация. Гласоподавателите все по-често казват на анкетьорите, че целта на Маккейн е да разкъса Обама, а не да се справи с техните проблеми. Един нов фокус върху икономическите въпроси може и да не е достатъчен да спаси Маккейн, но поне ще направи надпреварата по-атрактивна.

Залозите на bg политиците

Tue, 23 Sep 2008 12:09:00 +0300

Обама привлича повече симпатии, но до последно ще бъде на везна Волен Сидеров, лидер на „Атака“ Това, което виждам като външно впечатление, като наблюдател е, че Барак Обама е много много добър оратор в общуването с хората, което при всички случаи дава резултат и аз мисля, че той е набрал преднина. В същото време хората ще бъдат поставени за първи път пред дилемата дали цветнокож може да бъде президент на САЩ. Това може да предизвика разделение на населението на САЩ. Обама има големи шансове, но дали това ще стане, вероятно в последния момент ще заработят вътрешни убеждения на американците, което поставя избора на везна. Смятам, че ще бъде много оспорван двубой с Маккейн и до последно ще се спори кой ще бъде победител. Обама подхожда много нормално, човешки и разбираемо поставя своите послания. Това винаги има значение и дава резултат. Освен това той направи една много масирана и енергична програма за срещи с хора и това има ефект. Казвам го от личен опит, защото съм участвал в президентски избори като кандидат за президент и знам колко е важно да се срещаш лично от град на град. Аз също съм правил понякога по две, по три срещи на ден и знам, че е много уморително, но и е много важно да се срещнеш с колкото може повече хора и то на живо. Мисля, че Обама успя да го направи добре, а и като добавим добрия начин на изразяване, опростения и разбираем стил, смятам, че той привлича повече симпатии. Познавам лично Маккейн, но за мен фаворитът е Обама Юнал Лютфи, ДПС (политикът от ДПС с най-голям стаж) Шансове имат и двамата, може би с една идея напред е кандидата на демократите – Барак Обама. Според мен той тръгна много убедително с неговия лайтмотив, който съпътства неговите речи по време на предизборната кампания, по време на обиколката по различните щатове и пътуванията там и накрая, разбира се, при техния конгрес, неговите приоритети е промяната, която той предлага и от която, както казва той, се нуждае Америка. Мисля, че за мен фаворит в тази надпревара за президентския пост в САЩ през ноември ще бъде Обама. Това не значи, че няма предимства и Джон Маккейн, аз го познавам лично, срещал съм се два пъти с него. А и който и да спечели, той ще бъде избран от мнозинството от американското общество. В крайна сметка думата ще си каже американския избирател. Иска ми се да спечели Барак, но ще бъде чудо, ако Америка гласува за чернокож Кирил Добрев, БСП (коментиран като възможен бъдещ партиен лидер) Още преди да отпадне Хилъри Клинтън с интерес наблюдавам кампанията. Най-младежката, най-интересната засега в целия свят, която е правена. Ние правим сайта red-bg.net и много неща взаимстваме от кампанията на Барак Обама. Принципно ми харесва, страхотна младежка кампания! И освен това го подкрепят 60% от младите хора в САЩ. Просто хубава кампания прави, а от там нататък за голямата политика и дали ще има чернокож президент не мога да го коментирам. Просто ми харесва кампанията на Обама – страшно раздвижена, страшно разчупена, страхотен PR има и страхотен креатив. За мен като кампания той е фаворитът. Докато за нагласите на американците не знам. Ще бъде чудо, ако Америка гласува за чернокож – това е моята прогноза, иначе ми се иска да спечели Обама. Републиканците и демократите са еднакво добре разположени към България Соломон Паси, НДСВ (човекът, който много ни приближи до САЩ) Ако знаех кой ще спечели президентските избори в САЩ, сигурно щях да съм много богат човек сега. Надпреварата е изключително оспорвана и прогнози за това кой ще победи са крайно несигурни, но който и от двамата да спечели, смятам, че ще бъде положително за българо-американските двустранни отношения. След влизането ни в НАТО и създаването на българо-американските военни бази в България отношенията ни се издигнаха в качествено нова орбита. Не е случайно, че най-големият чуждестранен инвестиция в България са американците. По линия на атлантическия клуб имаме още от средата на 90-те години отлични отношения с Демократическата и Републиканската партия в САЩ. Със сенатора Маккейн се познаваме също от средата на 90-те години от НАТО. Поради работата ми в правителството на Симеон Сакскобурготски получих отлични контакти с Джоузеф Байдън, който от 2001 г. е зам.-председател на американската Комисия по външна политика и до сега е мой колега. Сенаторът Байдън беше един от хората, които подкрепиха ратификацията за присъединяването на България към НАТО в американския сенат. И републиканци и демократи са еднакво добре предразположени към България. Този път той замълча Бойко Борисов, ГЕРБ Положението е непредсказуемо, няма да коментирам.

Тежкият път напред

Tue, 23 Sep 2008 11:28:00 +0300

На 28 август Барак Обама прие на огромен стадион пред 70 хил. свои поддръжници номинацията на Демократическата партия за кандидат-президент, съобщава в последния си августовски брой британският икономически седмичник The Economist. Четиридесет и пет години след деня, на който Мартин Лутър Кинг говори за своята мечта, Америка ще предприеме гигантска стъпка по посока на реализирането на този велик призив за справедливост. Стотици милиони ще гледат и ще бъдат трогнати. Заради расата си, спокойствието си, интелигентността си, младежкия си добър вид и мощните си ораторски умения за мнозина Обама изглежда като подходящия човек, който да тегли чертата под горчивите години с Буш и да поправи разрушените връзки на Америка с външния свят. Един обещаващ спец бе силно иронизиран по-рано тази година заради описанието на тръпката, която получава, като слуша речите на кандидата – но всички знаеха какво точно има предвид. Този момент настъпи вследствие както на усилена работа, така и на вдъхновение. Постижението на Обама да надвие машината на Клинтън беше монументално. Хилари Клинтън стартира кампанията си като безспорния фаворит с одобрението на Демократическата партия, да не говорим за донорите с тлъсти чекове плътно зад гърба й и предварителните анкети, на моменти посочващи разлика с над 20 процентни пункта. Но Обама проведе брилянтна кампания, използвайки интернет, за да впримчи енергията и даренията на армия от доброволци, които разгърна с тактическа ловкост в почти всеки щат. Той се справи с огнената буря, започната от несдържания си пастор Джеремая Райт, с достойнство и – в крайна сметка – с безпощадност. Като се говори за проблемните теми, едва ли е изненада, че The Economist е по-слабо впечатлен. Уклонът на Обама към протекционизъм по време на кампанията за първичните избори беше и погрешен, и опасен. Такова беше и настояването му да се откажат средства за „вълната“, която сработи така добре (макар и със закъснение) в Ирак, както и решимостта му да бъдат изтеглени войските от конфликта по твърд времеви график. Изнервени сме от неговата унищожаваща стимулите готовност да повиши рязко данъците на по-заможните и от разходните последици за много от неговите политики. Но признаваме, че позициите му претърпяха развитие след преминаването на кампанията от етапа на първичните избори, когато политиците трябва да се надскачат един друг в атрактивността си към верните последователи на своите партии, към същинските общи президентски избори. Ако Обама стане президент, те ще се придвижат повече към центъра отново. А и политиките по никой начин не са всичко при американските избори – характерът и лидерските умения също са от огромно значение. Обама е впечатляващ кандидат с потенциал да стане чудесен президент. Демократически съмнения Но пътят към Белия дом все още е доста труден. Въпреки че името на републиканците е също толкова замърсено, колкото реактор от съветската епоха, и 80% от американците считат, че страната им е на погрешен път, Обама едва изпреварва 70-годишния си конкурент от републиканците. Той е по-слабо популярен от партията си като цяло: в представителните извадки от анкетите хората предпочитат демократите пред републиканците с около 12 процентни пункта, но самият Обама изпреварва Джон Маккейн със средно едва около 45% до 43%. В една анкета от края на август Маккейн водеше с 5 пункта. Кандидатпрезидентските дебати, които ще започнат през септември, обикновено променят позициите на много гласоподаватели. Като цяло се счита, че Обама е изгубил единствения си до този момент сблъсък с Маккейн – последователните интервюта на двамата с евангелисткия пастор Рик Уорън на 16 август. В спорните щати, които ще определят крайния резултат, Маккейн стабилно печелеше почва. Ако анкетите се потвърдят, резултатите – както през 2000 г. и 2004 г. - ще бъдат късащо нервите близки. Много американци, включително опасно голям брой демократи, все още хранят съмнения относно Обама. Някои считат, че е твърде млад и неопитен за този опасен свят. Други го намират непривлекателно себелюбив и сдържан. Трети все още поставят под въпрос неговия патриотизъм. Мнозина негодуват срещу очевидно променливите му позиции по важни въпроси като контрола върху оръжията и дали да се говори, или не с Иран и Сирия, както и по по-маловажни, като дали да носи игла с националното знаме. Циничното нарушаване на обещанието му да се придържа към федералните лимити за финансирането на кампании беше подло по всички стандарти. Може би най-осъдителната критика срещу него е, че никога не е демонстрирал политическия кураж да дръзне да защити поне един от мощните интереси на своята партия, както конкурентът му Джон Маккейн направи по много въпроси, включително глобалното затопляне, реформата на финансирането на политически кампании, имиграцията и тормоза. Да, той все още може От момента на коронацията си в Денвър Обама има 68 дни да разсее тези съмнения. Не може да направи много по отношение на кратката си биография или липсата на опит във външната политика и сигурността, макар че може би смекчи донякъде последната чрез проницателния избор на кандидат за вицепрезидент. А сега е вече малко късно за принципни становища в Сената. Обама определено може да понижи малко триумфалния тон. Изборът му да изнесе речта си за приемането на номинацията не в конгресната зала, а на 75-хиляден спортен стадион изглежда като още една поредна грешка, сходна с почти арогантното му турне на рок звезда в Европа. Трябва да бъде далеч по-ясен и твърд по въпроса как смята да се отнесе към враговете и съперниците на Америка – първият му инстинкт, когато Русия нападна Грузия, бе да бърбори безсмислици. Едно признание, че вълненията в Ирак, които се опита да блокира, сработиха, също би било знак за реалистично мислене. Преди всичко той трябва да използва тези 68 дни, за да покаже, че разбира и може да се свърже с обикновените американци. Икономиката трябва да бъде козът на демократите, точно както сигурността изглежда е този на републиканците. Но някои от най-изненадващите последни анкети показват, че относно това как ще управлява икономиката, гласоподавателите класират Обама по-ниско от Маккейн, който е признал, че не знае много по въпроса. Може би това е така, защото Обама често звучи любопитно несвързан с проблемите на когото и да било, освен с най-бедните в Америка. Г-жа Клинтън беше много по-добра в съпричастността към средната класа и Обама трябва да покаже, че се е поучил от нея. Това би могло да помогне и да се излекуват раните на Демократическата партия, които – след горчивата битка и едва спечелената победа на Обама – все още кървят. Ако демократите остана разделени, те ще загубят президентството. Ако това се случи, след Ирак, „Катрина“ и икономическата криза, те може с готовност да поискат да обмислят алтернативна линия на работа. bm

Върнете истинския Маккейн

Tue, 23 Sep 2008 11:35:00 +0300

Републиканците се запътиха към градовете близнаци Минеаполис и Сейнт Пол в последните два дни на август в позиция, която малцина от тях можеха дори да си представят месец по-рано, отбелязва британският седмичник The Economist. Въпреки че гласоподавателите твърдят, че предпочитат демократите пред представителите на Голямата стара партия със солидна разлика от над десет процентни пункта, и въпреки че изглежда едва ли има и една жива душа в страната, която да мисли, че нещата са на правилния път, до началото на преките дебати Джон Маккейн беше повече или по-малко наравно с Барак Обама в анкетите. Има реален шанс – дори след почти осем години бедствено президентство на Джордж Буш, гласоподавателите реално да изберат още една доза управление на републиканците. Това отчасти отразява слабостите, съпътстващи харизматичните умения, с които Обама парадира в Денвър през последната седмица на август – неговата липса на опит, особено във външните работи, и то във време, когато светът изглежда все по-сложен и проблематичен, както и безспорната му интелектуална отчужденост, която видимо го затруднява да се свърже със средната класа на Америка. Но една голяма част от причината за това е, че в лицето на Маккейн републиканците са се сплотили около единствения кандидат, който би могъл да ги спаси. Ожесточеният патриотизъм на Маккейн се харесва на загрижените за сигурността, а дългогодишното му противопоставяне срещу недостатъците на собствената му партия (враждебността й към имигрантите и безгрижието й към климатичните промени, например) му дава повече аванс сред независимите гласоподаватели, отколкото всеки друг републиканец би могъл да предложи. The Economist особено го харесва заради явната му отдаденост на свободната търговия и твърдостта му към американските загуби в Ирак. И преди всичко той често е демонстрирал ниво на политически кураж, каквото Обама никога не е показвал. Това най-малкото предлага шанс на Маккейн като президент да се окаже способен да направи двустранни сделки с Конгреса, който, изглежда, определено ще бъде силно доминиран от демократите. Но ако иска да постигне почти невъзможното и да спечели – противно на всички очаквания и въпреки факта, че гласоподавателите демократи са много по-запалени от печалните републиканци, Маккейн ще трябва да преодолее някои мащабни пречки. Един от проблемите, по който той, както и Обама, не може да направи нищо, е възрастта му. На 72 г. той би бил най-възрастният президент, встъпвал някога в длъжност, с изключение на Роналд Рейгън при втория му мандат. Но избирателите могат да бъдат поне успокоени от шеметния ритъм, наложен от кандидата в кампанията. Друга спънка, както и самият Маккейн си признава, е легендарният му вулканичен нрав – сериозна пробойна за човек, стремящ се да стане главнокомандващ на армията. Все пак, много други политици имат тази черта – Бил Клинтън беше друг системен избухливец. Но може поне да се каже със сигурност, че Маккейн напълно се държеше под контрол по време на кампанията. Трета пречка е, че много американци го считат за подстрекател – човек, който ще бъде щастлив да бомбардира Иран, ако това е единственият начин да го спре да придобие ядрени оръжия; който е повече от готов да се конфронтира с Русия и който подкрепяше падащия Саддам Хюсеин преди избирането на Джордж Буш и атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон. Този страх определено е преувеличен. Въпреки че Маккейн е вероятно по-склонен от Обама да атакува Иран, нито съюзническите началник-щабове, нито повечето от съветниците му мислят, че това е добра идея. Но притеснението не е напълно необосновано. Маккейн трябва да намери начини да коригира това възприятие, вместо да си прави шеги за бомбардировки. Още едно мащабно притеснение трябва да бъде унищожено на събранието на републиканците и през кампанията, която ще го последва. В желанието си да бъде избран, Маккейн беше подготвен да изостави някои от основните убеждения, които го направиха толкова атрактивен. Това не се отнася в такава степен за външната политика (Маккейн дълго е бил ястреб, още от успешните кампании на НАТО в Босна и Косово). Но дори в тази област той говореше преди много повече за многостранност, отколкото сега. В хода на кампанията той показа тенденция да набляга на по-хищническата страна на своя характер, например като промотира идеята си за „лига на демокрациите“, която носи риска да е ненужно предизвикваща разделение. Твърде учтив към десните Вътрешната политика обаче е областта, в която Маккейн се наклони по-обезпокояващо надясно. Несъмнено той усеща, че му е необходимо да подсили подкрепата си сред консерваторите, които не му вярват. Но резултатът е, че той може лесно да отблъсне независимите си избиратели, които са голямата му сила. Обама забележимо ще се надява да ги спечели. Преди Маккейн беше страстен привърженик на ограниченото управление и стабилните публични финанси; човек с известна неприязън към консервативния републикански дух и неговата обсебеност от възпроизводителните въпроси. Въпреки това от трибуната той предложи сериозни намаления на данъците за бизнеса и богатите, за които не му е възможно да плати. И е далеч по-учтив към религиозната десница, която веднъж нарече „агенти на нетолерантността“. Ангажира се също и с доволно гол популизъм, например като призова за „петролна данъчна ваканция“. Ако всичко това е просто трик, за да поддържа дясното крило на партията си щастливо, той може да изчезне отново. Но това е твърде сериозен риск. Остават близо два месеца преди изборите – повече от достатъчно време за Маккейн да разсее някои от тези притеснения. Трябва да прекарва по-малко време в успокояване на евангелистите, че е съгласен с тях за абортите и гей браковете, и повече – в по-внимателно преразглеждане на данъчните си планове. Старият Джон Маккейн нападаше Буш за намаляванията на данъците, като казваше, че страната не може да си ги позволи. Новият Джон Маккейн не само иска да направи данъчните намаления на Буш перманентни, но иска и да добави още към тях, като практически елиминира данъка върху имотите (нещо, от което биха имали полза само много малък брой супербогати семейства, като неговото собствено). Той предлага също да се съкрати драстично и данъкът върху корпорациите. Хората със средни доходи биха имали слаба полза от това. Независими анализатори се съгласяват, че плановете на Маккейн биха увеличили и без друго вече огромния бюджетен дефицит. Свирепа външна политика, безотговорни данъчни намаления, още приказки за религията и абортите – всичко това звучи твърде много като Буш 3 – етикетът, който демократите се опитват да окачат на врата на републиканците. Ние предпочитахме Маккейн 1. bm

Българското измерение

Tue, 23 Sep 2008 11:39:00 +0300

Преходът от 2008 към 2009 2008 г. е пренаситена със значими събития. В САЩ тече интересна предизборна кампания, а по време на Олимпийските игри в Китай станахме свидетели на кратка война в Кавказ, след която руски войски окупираха части от Грузия. Тези събития съвпадат с поредните опити на Европейския съюз да изгради обща външна политика. Не бива да забравяме, че в началото на годината НАТО покани Албания и Хърватска за членство в алианса, условна остана поканата към Македония, а водещи страни от ЕС блокираха влизането на Грузия и Украйна в Плана на действие за членство на алианса. САЩ постигнаха напредък в стабилизирането на Ирак и започнаха да планират постепенното си изтегляне от страната. НАТО започна да обръща все по-сериозно внимание на конфликта в Афганистан, а големите в ЕС навлязоха в последната фаза на опитите си да принудят Иран да се откаже от ядрените си амбиции. На изток, след сключването на ядрено споразумение със САЩ Индия почти се присъедини към официалния клуб на ядрените държави. Още по-нататък, Япония, с подкрепата на Америка е на прага на скъсването с пацифистката си политика. Азия започва да се превръща в един от основните двигатели на световната икономика и съответно в потенциала на региона да определя икономическата и политическата стабилност на света непрестанно нараства. Други конфликти, включително израелско-палестинският, гражданската война в Дарфур, политичекста система в Пакистан и други остават предсказуемо напрегнати, но могат всеки момент да придобият нова интензивност. Много от тези развития и конфликти са в или близко до Югоизточна Европа, разбирана в по-широк план – от Западните Балкани (ЗБ) до Кавказ, т.е. около един удължен коридор #8, в чийто център е България (виж фиг. 1) – страна от НАТО, ЕС и в партньорство със САЩ (вкл. наличие на съвместни военни бази). Големият въпрос за 2009 година е дали ще стигем до обновен и консолидиран евроатлантически модел, очертан на срещата на върха на НАТО по случай 60- годишнината на съюза, или ще продължим към един хлабав съюз между САЩ и ЕС с намаляващи ангажименти към новите страни – членки, кандидати и партньори на НАТО, САЩ и ЕС от разширената ЮИЕ. Това не е частен въпрос за страните от ЮИЕ, а стратегически избор, който ще определи развитието на региона за доста години напред. През 2000 г. след смяната между президентите Клинтън и Буш-младши имаше спекулации, че САЩ ще загърбят Европа и в частност ЮИЕ и ще се насочат към Тихия океан и Азия – тогава нашият отговор беше, че най-добрият път към Азия минава през Европа, през ЮИЕ, Кавказ, Средна Азия и оттам към Южна Корея и Япония – т.е. Това е пътят на естествените съюзници по визия, ценности и интереси. Оказа се, че бяхме прави – сега такъв въпрос не стои в Америка, по-скоро изборът е за старите страни-членки на ЕС – дали могат да разберат, че НАТО (а това означава САЩ и Турция, разширение към Грузия и Украйна след интеграцията на Албания, Хърватска и Македония) е най-важното условие за реализиация на европейския проект в Евроатлантическата общност. ЮИЕ изживява много сериозен преход и неговото завършване преди новия период на съперничество в Средна Азия, Близкия изток, Африка и Южна Америка е фундаментално важен в стратегически план. Движението по траекторията на прехода в ЮИЕ се обуславя от външните влияния и близостта до конфликтни зони, както и от вътрешните процеси. Поради ограничения вътрешен капацитет и липсата на добро ниво на консолидация за страните от региона са особено значими външните влияния, като тяхното проявление е усложнено и от отношенията между факторите на влияние помежду им. Преходът от последните 20 години в ЮИЕ От представените основни фактори и конфликти на фиг. 1 определено може да се каже, че като член на НАТО и ЕС, а и в контекста на партньорство със САЩ България има възможност да усили позитивното влияние на евро-атлантическите вектори, както и да допренесе за намаляване на конфликтността в ЮИЕ. Способността ни да влияем обратно на евро-азиатските фактори е силно ограничена поради естеството им и нашата прекомерна зависимост от тях към момента. Ограничено е и влиянието ни върху конфликтите извън ЮИЕ. Що се отнася до отношения между външните факторите с влияние върху България – отново имаме ограничен капацитет за въздействие и то главно на Запад в съответствие с високите стандарти на дипломацията между демократични и свободни страни в контекста на членството ни в НАТО, ЕС и партньорството със САЩ. Промените от 1989 г. досега са резултат на геостратегия за Източна Европа между евро-атлантическия и евро-азиатския модел на развитие. В голяма степен този процес е продължение на Плана “Маршал” в други условия с активно участие на НАТО и ЕС (като един вид следствия на този план). Именно икономиката и сигурността, съчетани с географското положение определят геостратегията. В случая с България (в голяма степен характерен за повечето страни от ЮИЕ) за периода 1989-2029 (40 години), от които 20 са минали, можем да очертаем траекторията на прехода от евро-азиатския към евро-атлантическия модел на сигурност и развитие с доста сложни осцилации в първия период (фиг. 2). За повечето, ако не всички други страни, които се присъединиха към НАТО и после към ЕС, траекторията е относително гладка и те са силно интегрирани, а още повече с минимално (в сравнение с България) влияние от евро-азиатския модел (за зависимост като при България не може да става и дума). Практически след 1999 година и още повече последвалите решения за НАТО (2004) и за ЕС (2005/7), подкрепени и от партньорство със САЩ (2006), се създава рамка за позитивно движение на Запад, която обаче ще изисква и ефективно управление на промяната вътре в страната. Едно е сигурно – “животът в буферната зона е труден”, а връщането назад в евро-азиатския модел на функциониране на държавата и обществото е неприемливо за болшинството от гражданите. В много голяма степен всички реални предизвикателства в сферата на управление на промяната в бъдеще ще са в подобен или дори по-тежък контекст, но със сигурност няма да са в контекста на промяна, известен от Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Словения и други страни от Централна Европа и Прибалтика. Влиянието на американските избори в европейските промени Промяната в Белия дом през януари 2009 след изборите през ноември тази година, само месеци преди срещата на върха на НАТО, е важна за Европа, независимо от името на новия президент. Самият изборен процес в САЩ е толкова мощно средство за формулиране на политика със здрави основи, че за последната година и особено последните месеци видяхме едно постепенно приближаване на двамата претенденти по въпросите на външната политика и сигурността, които така или иначе са сфера на последователност и приемственост. И изобщо, една от най-отличителните черти на американската външна политика е нейната устойчивост като интереси, инструменти и стил. В този смисъл, дори и демократите да постигнат пълна победа на изборите през ноември, включително надпредварата за Белия дом и двете камари на Конгреса, промените във външната политика на страната няма да бъдат значителни за разлика от очакванията на мнозина по света. Тази липса на значителни разлики между двамата кандидати е особено видима по отношение на американското присъствие в Ирак. Преди година разликите между Маккейн и Обама не можеха да бъдат по-диаметрално противоположни. Маккейн не само гласува в Сената в подкрепа на войната, но и досега остава един от нейните най-силни поддръжници. Според него американските войски трябва да се изтеглят от Ирак само след като тяхната мисия е изпълнена, тоест след като Ирак е стабилен и правителството е способно да управлява страната без присъствието на значителни чужди войски. Логиката на Маккейн е, че ако САЩ се изтеглят преди Ирак да се стабилизира, страната ще се превърне в източник на ислямски екстремизъм и нестабилност, което отново ще принуди Америка да се намеси с военна сила. Сенаторът Обама, от друга страна, още от началото бе против войната и след като обяви кандидатурата си за президент, увери избирателите, че едно от първите му действия като върховен главнокомандващ ще бъде да изтегли американските войски от Ирак, независимо дали страната е готова да се управлява самостоятелно. Според него именно американското присъствие подклажда ислямския екстремизъм в региона. Успехът на увеличеното присъствие на американски войски в Ирак, съчетано с прилагането на нови тактики през последната година неминуемо доведе до сближаването на позициите на двамата кандидати. Насилието непрекъснато намалява, иракските власти увеличават капацитета си да управляват страната самостоятелно и логично Багдад и Вашингтон дори договориха постепенното изтегляне на американските войски от страната. Тоест целта и на двамата кандидати – изтеглянето на американските сили от Ирак, става постижима цел в близко бъдеще. Не случайно, месеци преди изборите, темата за войната в Ирак загуби централното си място в предизборната кампания. При другите приоритети на американската външна политика разликите също не са големи. Отношенията със страните в Азия, особено тези с Япония, Китай и Индия ще останат важни и който и да е новият президент ще продължи тенденцията да обръща нарастващо внимание към този континент. Близкият изток също ще продължава да окупира вниманието на Америка, и не само заради Ирак. Иран, Пакистан, израелско-палестинският конфликт и ислямският екстремизъм ще бъдат постоянна грижа за американската дипломация, а понякога и за въоръжени сили. По-скоро е важна посоката на промяна, а тази посока е към съюзниците от Европа, към засилване на въоръжените сили на САЩ, към засилване на ролята на дипломацията. Естествено тази политика, водена от Барак Обама, ще е малко по-мека и вероятно по-отворена за роля на европейците, докато във варианта с Джон Маккейн може да се очаква по-консервативен подход и с превес на „американския национален интерес”, каквото и да означава това за една от най-отворените и изградени върху разнообразието и свободата страни. По-важно е друго – признато или не - вече е ясно, че никоя страна (дори и САЩ) не може да се справи с предизвикателствата на XXI век без съюзници, а Планът “Маршал” и продължението му след 1989 г. създаде много добри съюзници на САЩ в Европа, което е най-голямото им предимство – да не се използва би било грешка, която едва ли ще допусне който и да е от двамата кандидати, когато заеме президентския пост. Европа обаче има своите интереси и своите слабости, които трябва да се отчитат – вероятно Обама би ги разбрал по-добре. От друга страна, демократите в ЮИЕ, подложени на натиск от Русия и мрежите на бившите специални служби ( организираната престъпност от разпадналия се източен блок), очакват една по-твърда позиция спрямо Москва, което се свързва с евентуално президентство на Маккейн. Зрелостта на американската политика пролича и при избора на кандидати за вицепрезиденти в двете партии – взаимното допълване е израз на балансираното отношение към политиката и гаранция за отговорно управление. Колкото и да е парадоксално на пръв поглед – най-важно за Европа от американските избори е това доколко бъдещата външна политика и политика за сигурност на САЩ ще подпомогнат изработването и прилагането на общата европейска политика за сигурност и отбрана. Всъщност регионът, който може да стане свидетел на значителни промени в отношенията си със САЩ, независимо кой е в Белия дом от януари 2009 г., е именно Европа. От няколко седмици мнозина наблюдатели сочат, че руската окупация на Грузия е сплотила страните в ЕС и НАТО, изолирала Москва и неизбежно Европа ще преразгледа отношенията си с източната си съседка. Кратката война в Грузия наистина има този ефект в Европа. Но трябва да се отбележи, че това е само една драматична фаза в един няколкогодишен процес в отношенията между Запада и Русия. Проблемите между Европа и Америка, от една страна, и Русия, от друга, започнаха да стават значителни от известно време. Всъщност, това е една трайна тенденция и конфликтът в Грузия е само едно драматично свидетелство за това. Няколко неща са вече очевидни. Първо, Русия, подпомогната от високите цени на енергийните източници отново се възприема като велика сила, която желае нейните интереси да се зачитат. Вместо обаче да постигне целите си в рамките на утвърдени институции чрез преговори и компромиси, Кремъл явно предпочита да постига целите си самостоятелно дори с цената на изолация на Москва. Войната в Грузия е един пример за това какво може да се случи, когато този принцип се следва докрай – решението за използването на сила и нарушаването на суверенитета на съседна държава изглеждат логична политика в Москва. Второ, Москва окончателно определи липсата си на интерес от споделянето на редица западни ценности, включително демокрацията, свободата на словото и човешките права, с което се дефинира като страна, различна от Запада като култура, ценности и традиция. Това не прави отношенията със Запада невъзможни, но определено ги прави по-трудни и определя редица области на конфликти в бъдеще. Трето, въпреки че националната икономика нарасна драматично в последните години главно заради растящите цени на енергията, Русия реши да забави процеса на интеграция си в глобалната икономика и предпочете да използва силови икономически средства за постигане на външнополитически средства. Свидетелства за тази политика са не само използването на енергийните източници за постигане на доминантни позиции на международни пазари, но постепенното изтласкване на чужди икономически интереси от руската икономика. Тази тенденция отваря широки възможности пред Европа и Америка да вдъхнат нов живот и динамизъм в трансатлантическата общност. Трябва да се отбележи, че наред с тенденцията на конфронтация на Русия със Запада, се наблюдава и друга тенденция – през втория мандат на Джордж Буш отношенията между Америка и Европа се подобриха значително, след като бяха влошени при началото на войната в Ирак. Това, което може да се очаква, е, че тези две тенденции ще се задълбочат и ще доведат до сближаване на позициите на САЩ и ЕС по редица важни глобални въпроси. Те са конфликтите в Близкия изток и особено израело-палестинският конфликт и ядрената програма на Иран, отношенията с Русия, стабилността в Азия, конфликтът в Дарфур, глобалното затопляне, поредният кръг от преговори за намаляване на бариерите пред световната търговия и много други. Българското измерение Определено Европа може да очаква позитивно влияние на изборите в Америка върху консолидацията на НАТО и оттам на ЕС. Доколко България би била повлияна пряко или косвено от това развитие? В ключовата за прехода на България към западния свят година – 1999, ние посрещнахме за първи път американски президент у нас. Последваха още много срещи на високо равнище между двете страни. Възможно е едно позитивно развитие в Европа да доведе и в България лидер на промяната в президентството, което означава, че политиката на САЩ в Европа и в частност в ЮИЕ дава шанс за промяна и в България. България не бива да остава в сивата зона между Изтока и Запада, Севера и Юга. Това изисква лидерство в страната, но и благоприятна среда, която може да се създаде само при синхрон в политиката на САЩ, НАТО и ЕС за региона. Всяко противоречие или подчиненост на частен интерес, вместо ясна стратегия на евро-атлантическата общност, е пряка заплаха за сигурността и свободата на България. Именно сега е времето, когато се формира дневният ред на американската политика за следващите поне 4 години (за завършване на българския преход са необходими, за съжаление, повече години), а може би 8 и повече години, е добре да се очертае ясно българската външнополитическа визия и стратегия за сигурност. Опитът показва, че САЩ, макар и да са свръхсила, могат да бъдат повлияни чрез механизмите на демокрацията. Определено в центъра на външно-политическия радар ще са Ирак, Афганистан, Русия, Близкият изток, Китай, Африка, но с малко въображение и усилие и България може да е част от този фокус като стратегически партньор и надежден съюзник, което да е важен инструмент за необходимите промени у нас в контекста на членството ни в НАТО и ЕС, но в интерес на българските граждани – тяхната свобода, сигурност и просперитет. bm Авторите са от Сдружение „Джордж Маршал”-България

10 причини американските гласоподаватели да се замислят за общата икономическа програма на двамата кандидати

Tue, 23 Sep 2008 11:49:00 +0300

1. Преходност Успех на Маккейн означава нова президентска администрация, но продължение на сегашната икономическа политика при стандартните обещания за добри и практични реформи. Според Обама Буш се е провалил, от което логически следва, че при Маккейн ще последват същите неуспехи. Последният обаче вече се разграничи от сегашния президент и кривна вляво по политическата скала, като обеща активна правителствена позиция по въпроса за отпускането на помощи за пострадалите от финансовата криза. 2. Данъци Обама предлага намаление на данъците за всички работещи семейства (средната класа) с 1000 долара, което би трябвало да засегне 150 млн. работещи, и премахване на данъците за работещите пенсионери при праг от 50 000 долара, отнасящо се за 7 млн. американци. Обама не смята да поднови данъчните намаления за най-богатите, а дори да увеличи данъчната им тежест. Маккейн, от друга страна, е по-консервативен в изказванията си за данъците, защото всяко едно намаление би изисквало огромно усилие при очертаващото се надмощие на демократите в Конгреса. Все пак той смята да намали корпоративния данък от 35% на 25%, да не увеличава данъчната тежест, в това число, задържайки данъка върху дивидентите и капиталовложенията на ниво от 15% и временно премахвайки акциза и данъците върху петрола. 3. Правителствени разходи Обама предлага ударна стимулираща правителствена програма на стойност 50 млрд. долара, която да се разпредели между здравеопазването, образованието и инфраструктура. Маккейн предлага замразяване на нарастването на правителствените програми за една година, през което време да се ревизират и преосмислят основните държавни разходи. Маккейн предлага фискален консерватизъм за невоенни харчове, което трябва да балансира бюджета в средносрочен план до 2013 г. 4. Социалната система Обама смята да увеличи помощите за безработни, както и да спре всякакви планове за приватизация на системата за пенсионни осигуровки. Въпреки това той е против увеличаването на пенсионната вноска от 12.4% за всички, но смята да задължи най-богатите (тези с доход над 250 000 долара годишно) да плащат с 2 до 4% повече и да запази сегашната пенсионна възраст. Маккейн е по-предпазлив в обещанията си за пълна приватизация на пенсионната система, защото това е дълъг и неясен процес, но се обявява за разкриването на индивидуални сметки, които да поставят началото на частно управлявана капиталопокривна пенсионна система. Освен това той смята да реорганизира помощите за безработни под формата на програми за преквалификация, релокация и помощ за загубили работата си. 5. Здравеопазване Двамата кандидати имат програма как да се справят с постоянно нарастващите разходи за здравеопазване, но различни конкретни планове за реализацията на целите им. Обама предлага увеличаването на покритието на здравни услуги за всички американци, но с увеличаване на данъчната тежест за средните до големи предприятия с между 5 хил. и 12 хил. долара на човек, докато акцентът на програмата на Маккейн е върху оптимизирането и овладяването на нарастването на здравните разходи и същевременното запазване на конкурентния формат на пазара. 6. Образование Обама и Маккейн имат общи цели в подобряването на качеството и осигуряването на равен достъп до публично образование. Обама смята да подсигури тези цели със скъпи рекламни кампании, допълнително държавно финансиране на висшето образование и правителствени програми за децата на средната класа. Маккейн предпочита пазарните принципи и предоставянето на повече възможности на родителите да изберат най-доброто образование за децата си, но не отрича нуждата от повече намеса на държавата поне на първо време. 7. Външна търговия Америка е пионерът на глобализиращата се и либерална международна търговия. Обама предпазливо обаче посочва, че тонът на американското правителство трябва да се втвърди към компании, които местят своето производство навън, и към конкурентни вносители, които подкопават американските работни места. Маккейн едностранно и неуклончиво се обявява за свободна търговия на регионално и международно ниво, посочвайки, че Америка ще спечели от тези стъпки в средносрочен план. 8. Регулации Обама подкрепя въвеждането на закони, които улесняват работници да се включват в синдикални организации, защитават правото на стачки и индексират минималната работна заплата на по-високи нива. Маккейн, от друга страна, вижда данъчната тежест и многото регулации като спънка пред по-добрия живот на американците именно поради неефективното административно регулиране от страна на държавата. 9. Икономически растеж Изследване на Блиндер , което обхваща периода между 1948 г. и 2007 г., показва, че американската икономика расте по-бързо при президенти от Демократическата партия, отколкото при републиканци. През 34-те години от периода, през който са управлявали републиканци, средният годишен икономически растеж достига 1.68%, докато демократите могат да се похвалят с цели 2.78%. Вторичният резултат на това изследване показва, че неравенството на доходи между различните групи от населението нараства, докато при управлението на демократите това разделение намалява. Фактите и цифрите красноречиво наклоняват везните в полза на Обама, независимо доколко тази взаимовръзка между президентската администрация и икономическия растеж е толкова силно изразена. 10. Идеология И все пак всичко се свежда до основните принципи на партиите, които подготвят своите кандидати да привлекат традиционните си гласоподаватели. Обама обещава за бедните и средната класа, Маккейн иска да подкрепи предприемчивите и иновативните – група, която не се ограничава единствено до най-богатите, а обхваща всички работещи, така както е изградена Америка. Икономическата програма на Обама прилича удивително много на тази на Клинтън от 1992 г. – смесица от по-високи данъци за богатите и данъчни намаления за средната класа, както и амбициозни планове за публични инвестиции. Президент е отново Буш, а Америка се намира във война, отново в Близкия изток. Социологическите проучвания сочат явна преднина на Обама пред Маккейн, а светът направо обича т. нар. носител на промяната. Историята и днешните новини ясно сочат резултата от изборите през ноември, но дали Америка не се нуждае точно сега в условията на световна финансова стагнация от повече либерализация и пазарни принципи? bm

Ехото от избора

Tue, 23 Sep 2008 11:55:00 +0300

Предсрочните избори все повече заприличват на топка за тенис, която политическите играчи си подхвърлят. Тупвайки в лявото поле, тя предизвиква снизходителна усмивка. Управляващите не допускат такъв вариант. Или пък, ако решат да допуснат, съпровождат тази хипотеза с напомнянето „Никой не предлага алтернатива”. Отдясно се чуват съвсем други възгласи. Те обаче много приличат на сватбарски изстрели – вдигат шум, но не уцелват никого, защото не е това целта на стрелбата. Дясната опозиция в парламента се държи така, като че ли много иска изборите да са по-рано от редовния вот. В същото време е повече от ясно, че няма как това да се случи, поне не по конституционно установения начин. При последния вот на недоверие към кабинета се видя, че опозиционните депутати на брой са далеч по-малко от необходимите за сваляне на правителството. Затова никой не гледа сериозно на заканите им – нито у нас, нито в чужбина. В ЕНП също добре знаят, че никакъв десен кабинет не е възможен в бъдеще у нас, ако ГЕРБ не стане негова основна ракета-носител. Европейските десни очевидно са предвидили нашенската дясна немощ и най-вече по тази причина приеха ГЕРБ за свой член много преди тази партия да покаже каквато и да било ориентация. Видимата и у нас, и в чужбина истина е, че ГЕРБ остава водеща политическа сила и че без нея едва ли ще се състави следващото правителство. Партията на Бойко Борисов вече е добре структурирана, учреди свои сателитни организации – младежка и женска, привлече и експерти. От тази гледна точка на ГЕРБ може да се гледа като на потенциален първенец в състезанието за парламента. От БСП обаче лансират друга теза – че участието на ГЕРБ в местната власт не е донесло позитиви на тази партия, даже обратното. И че до парламентарните избори е много вероятно червените да си върнат първото място в класирането. Тези аргументи звучат по-убедително от твърденията на Бойко Борисов, че ще извади ДПС от властта. Желанието на столичния кмет да игнорира Доган може и да е искрено, но е политически незряло. Факторите, които помагат на ДПС да бъде в управлението вече над 15 години, са по-сериозни от факторите, направили от ГЕРБ първа (засега) политическа сила. Така че задачата, която Борисов сам си поставя, е неизпълнима. Дори ако ГЕРБ направи немислимото и се коалира с „Атака”. В повечето предсказания обаче се подценява ролята на външните фактори. Макар да не се усеща така, както преди 20 години, те продължават да влияят върху политическите процеси у нас. Колкото и да не ни се иска да си припомняме, България е малка страна и чуждите интереси си дават среща на нейната територия. Това не се случва чак толкова безапелационно, както помним от- преди години, но се случва. Едно от важните събития, което със сигурност ще засегне българския политически живот, са изборите в САЩ. Как точно те ще повлияят на събитията у нас е трудно за прогнозиране. Най-вероятно въздействието ще е косвено, при това – почти недоловимо за обикновените български избиратели. Логиката „ляво-дясно”, която сме свикнали да следваме, води към тезата, че при победа на демократите на тяхната подкрепа у нас ще могат да разчитат леви и либерални формации. Дори и да не се долавя от всички, тя ще бъде от полза за основните играчи в това поле у нас – Станишев, Сакскобургготски и Доган. Левоцентристки алианс с либерална политика, който да управлява България, би се харесал на кръговете, подкрепящи Барак Обама. В същото време именно демократите са тези задокеански сили, които по-силно се интересуват от Стара Европа, отколкото от новите страни-членки на ЕС. При победа на Обама сегашните управляващи у нас биха могли да разчитат най-малкото на комфорт, ако не на пряка подкрепа. Тристранната коалиция ще има много повече шансове да изкара докрай мандата си. Десните, съответно, ще трябва да се задоволят с мощното рамо на ЕНП, но само с него. Минавайки в опозиция, управляващите сега в САЩ републиканци едва ли ще имат като приоритет дясна победа в България. Премиерът Станишев се ползва с добро име в Щатите. При срещите му с Джордж Буш обаче не пролича политическа симпатия. Ако имаше такава, изразена в приятелското название Мr. Clean, тя беше по-скоро отправена от управляващ велика сила към управляващ доста по-малка, но важна за стабилността в региона държава. Изразената симпатия впрочем може би си е чиста проба дипломация. Хората на Буш няма как да изпитват симпатия към роден в СССР управник. Републиканците по-скоро биха искали в България да има дясно правителство и биха работили за това. То обаче е трудно постижима цел, поне на този етап. Все пак именно при управлението на Буш „Конгрешънъл Куотърли” извади наяве нелицеприятни детайли от миналото на България. За всеки е ясно, че разработката е дело на щатски експерти. В този смисъл изглежда малко вероятно републиканците да искат точно Борисов начело на България. Още по-малко, като се вземе предвид техният консерватизъм, стигащ до крайности. При евентуална победа на Маккейн САЩ със сигурност повече ще се интересуват от България. Републиканската партия, както е известно, приоритетно развива контактите си със страните от новата европейска вълна. И в този смисъл страната ни отдавна е във фокуса на вниманието. Българската десница би могла да разчита на подкрепата на републиканците, но само ако има какво да предложи. Ако друг предложи политика, сходна с вижданията на Маккейн, може да получи одобрението му, дори и да не е съвсем десен. При победа на републиканците предсрочните избори са с една идея по-вероятни. Но и в този случай за тях ще е необходима сериозна политическа подготовка. Засега такава няма. На публиката й се предлага единствено да следи преминаването на топката от лявото в дясното поле и обратно. bm

Това, което се случва там, засяга всички

Tue, 23 Sep 2008 12:03:00 +0300

Изборите за президент на САЩ на 4 ноември се превръщат в едно от най-големите събития на годината. И с пълно право. Съществуващият еднополюсен модел в света, колкото и крехък или краткотраен да изглежда, е реалност. САЩ не са господарят на света, но са най-мощната и най-богатата страна с ресурси, стопанство и военна сила и потенциал, далеч превишаващи тези на всички други. За сравнение: по брутен национален продукт (БНП) на година Русия току-що задмина Холандия, а Китай надмина Франция. САЩ имат по-голям БНП, отколкото тези четири страни плюс Япония, Индия и Бразилия, взети заедно. Нищо чудно, че американците са повече недолюбвани, отколкото обичани в света. Това, което се случва там, засяга всички. От новия обитател на Белия дом зависят много неща, понякога и съдбата на милиони хора извън Америка. С него се съобразяват не само лидерите на демокрациите, но и диктаторите, даже и терористите. Всички те имат своите предпочитания. Тази година изборите са много интересни и на пръв поглед представят на избирателите (жалко, че само американци имат право да гласуват!) ясно определени кандидати, които, изглежда, се различават по много показатели. Дали разликите са толкова значителни? За първи път кандидат на една от двете големи партии е афроамериканец (фактически половин - понеже майка му е била бяла). Роден през 1961 г. на Хаваите, Барак Обама е от скромен произход, но получава образованието си в първокласни университети: Колумбия и Харвард. От 1996 г. до 2004 г. е щатски сенатор в Илинойс, а от 2006 г. е сенатор в Конгреса на САЩ. Женен, с две дъщери. Прекрасен оратор, добре изглеждащ, с мила и красива жена, Обама е представян като лидер за коренна промяна. Той получи известност и популярност като противник на войната в Ирак, но сега не говори много за това и изглежда, че оттеглянето от Ирак – ако той бъде избран за президент – ще следва умерено подготвен план, който не се различава съществено от този, предлаган от неговия опонент. Обещава да намали данъците на 95% от американците, да заздрави икономиката, да подобри съществуващите здравноосигурителни порядки (но не предлага цялостна здравна закрила за всички), казва всички хубави неща, които се очакват от него, но не се обвързва с положително отношение към абортите, хомосексуалните бракове и образованието, както очакваха либералните му последователи. Неправилно обвиняван, че е мюсюлманин, Обама посещава християнски църкви, но рядко споменава Бог. Демократите избраха за негов подгласник сенатора Джоузеф Робинет Байдън-джуниър от щата Делауеър. Също от скромен произход, той е 66- годишен, католик, женен, с три деца, юрист, професионален политик. От 28-годишната си възраст досега се занимава изключително с обществена и политическа дейност. Избран в Сената във Вашингтон преди 36 години и преизбиран редовно на всеки шест години досега. Председател на Комисията по външна политика в Сената. И той като Обама не е служил в армията. Кандидатът на републиканците Джон Сидни Маккейн ІІІ е на 72 години и ако бъде избран, ще бъде най-възрастният президент. Роден е в Панама, в традиционно семейство на флотски офицери. Баща му и дядо му са били адмирали. Завършва престижната морска академия в Анаполис и става пилот във флотата. През 1967 г. е свален при атака над Северен Виетнам и прекарва пет и половина години като военнопленник в Ханой. Кавалер на най-престижните (17) военни медали. Женен, разведен и отново женен. С жена си Синди (от 1980 г.) имат 4 деца, включително осиновена дъщеря от Бангладеш. От първата си жена има дъщеря и две доведени от нея деца. През 1982 г. е избран за конгресмен от щата Аризона във Вашингтон. Преизбран през 1984 г., а от 1986 г. досега е сенатор във Вашингтон. Християнин от Епископалната църква (Шотландска). Маккейн е известен с буйния си характер като млад и с амбицията си да превъзхожда останалите в спорта, военната служба и във всичко, с което се захване. Републиканец, но известен като своенравен и трудно подчиняващ се на партийната дисциплина. Нерядко гласува против предложенията на президентите от своята партия. Затова, а и заради реформистките и либерални възгледи, които изповядва, не се ползваше с доверието на някои републиканци. Неочаквано за мнозина Маккейн посочи губернатора на Аляска Сара-Луиз Пейлин за свой вицепрезидент. Тя е 44-годишна, родом от щата Айдахо, омъжена, с 5 деца. Завършила е Университета в Айдахо със специалност комуникации и журналистика и работи за кратко като спортна репортерка. Ловец, рибар, бегач на дълги разстояния, участвала е в маратон. Красавица, избрана за подгласница на „Мис Аляска“. Общински съветник, после кмет на малко градче, от 2006 г. е губернатор. Кръстена като католичка, сега посещава църквата на Петдесетниците. Г-жа Пейлин, също като сенатор Маккейн, се проявява като своенравна, недисциплинирана републиканка, която не се страхува да взима непопулярни решения, когато смята, че е права. Първата й стъпка, след като е избрана за кмет, е да намали заплатата си, както и данъците в града. Тази година е наредила да се изплатят по 1200 долара на всеки жител на Аляска като дивидент от петролните печалби. Сара Пейлин допълва републиканския образ на кандидата Макейн в областите, където има нужда. Тя е против абортите, заплащани от държавата, против женитбите на лица от един и същи пол и е член на многомилионна организация против ограниченията за притежаване на оръжие. Не се срамува да говори за Бог и е убедена християнка. Традиционно демократите превъзхождат републиканците 5 към 3. Демократите са по-либерални, но и елитарни, със съчувствено отношение към малцинствата, бедните и възрастните. За републиканците гласуват обаче повечето от хората, към които гледат демократите. По-бедните южни щати и Средният Запад, където хората са по-скромни, но с по-здрав традиционен морал и силна християнска вяра, обикновено подкрепят републиканците. За тях гласуват и тези, които вярват, че републиканците са по-наясно с националната сигурност и външната политика, както и с проблемите на икономиката. В настоящата предизборна кампания става въпрос не само за лични предпочитания, но и за среща между две ценностни системи. Демократите искат повече държава, повече закони, повече ограничения – разбира се, за доброто на хората. Републиканците искат хората да се грижат сами за себе си, а държавата да върши само това, което народът не е в състояние да направи: отбрана, външна политика, вътрешен ред и сигурност. Либералните ценности са повече присъщи на избирателите, които предпочитат Демократическата партия, докато републиканците имат традиционни и консервативни схващания. Ню Йорк, Холивуд, медиите, повечето професори-хуманитаристи и голяма част от културния елит предпочитат демократите. Те са и по-близо до европейските разбирания за държава и обществени приоритети. Във външната политика предпочитат дипломацията пред силата и затова нерядко са обвинявани, че пренебрегват световните заплахи. Но те вкарват САЩ във войни, от които след това ги измъкват републиканците (Ирак е изключение). Работниците, средната класа, “гръбнакът на Америка”, тези, които се борят и преуспяват, клонят към републиканските ценности. И в края на краищата американците знаят много добре, че предизборните обещания рядко се изпълняват, че нещата са такива, каквито са, и че много малко в техния живот ще се промени, независимо кой е избран. За разлика от нас, те обръщат внимание и на малките неща. bm Какъв би бил вашият избор? Сравнете го с резултатите през нощта на 4 ноември. Авторът е доктор по история в Калифорнийския университет

Екология и глобална сигурност

Wed, 23 Jul 2008 13:38:00 +0300

Откъде се взеха тези недоволни млади и по-малко млади хора, които през 70-те години създадоха „зеленото движение“ на Запад? Всъщност „зелени“ е твърде общо понятие. Формално можем да разделим партиите им на такива с голямо „З“ и с малко „з“. Малките „з“ са предимно регионални партии. Това са местни групи за натиск, решаващи конкретни екологични проблеми. Докато големите „З“ претендират да имат широка политическа програма по всички проблеми, завъртяна около четирите главни стълба: Екология – устойчиво екологично развитие; Справедливост – социална отговорност; Демокрация – при взимане на всички решения и Мир – ненасилие. Красиви думи, пред които няма начин да не се преклониш. Но те не дават отговор откъде и какви са зелените? Анализаторът на Deutsche welle Александър Андреев ги нарича „бутикова левица“. Тяхното левичарство идва не от окопите на класовата борба, а от университетските аудитории. Но трябва да го коригираме, че през 80-те години на миналия век те твърде успешно заеха разкрачено положение между окопите на Студената война и с чиста съвест гребяха от парите на СССР за финансиране на екологични и пацифистки протести. За първа green или grün партийка е прието да се смята създадената през 1972 г. „Обединена тасманийска група“ в град Хобарт в Австралия. По същото време на атлантическото крайбрежие на Канада е сформирана и Малката партия. В Кралския университет “Виктория” в Нова Зеландия се пръква Партията на ценностите. Но това са по-скоро локални малки „з”-ъта. Като политически партии зелените по света са още зелени. Първите екологични и алтернативни политически групи се появяват през 60-те години на миналия век, но повечето европейски зелени партии са създадени едва десетина години по-късно. Най-старата екопартия в Европа се появява във Великобритания през 1973 г. На изборите за Европейския парламент (ЕП) през 1989 г. британските зелени постигат изненадващ успех и печелят 15% от подадените гласове. За съжаление обаче вотът на 2,5 милиона граждани не се превръща в нито едно реално депутатско място в ЕП. В Белгия френскоговорящата Ecolo е създадена през 1980 г. и със спечелените 5 на сто от гласовете, получава през 1981 г. пет депутатски места в националния парламент. Фламандскоговорящата им посестрима - партия AGALEV, прави пробив на местните избори през 1982 г. като получава 50 места в местния съвет. В Австрия първите зелени влизат в парламента през 1986 г. Година по-късно в Италия от листата на екологичното движение - Lista Verdi, в националния парламент влизат 13 депутати, а други двама техни представители стават сенатори. Зелената партия в Германия е възприемана като майката на всички зелени партии, въпреки че тя не е най-старата или първата зелена партия, която е изпратила депутати в националния си парламент. Значимостта на германските зелени обаче се изразява в това, че те за първи път успяват да влязат в изпълнителната власт на голяма държава. Пробивът им датира от 1983 г., когато западногерманските Die Gruenen успяват да спечелят гласовете на 5.6% от избирателите и вкарват 28 депутати в 497- местния федерален парламент. След като в много европейски държави се появяват зелени партии, желанието за сътрудничество по между им нараства. Така през 1984 г. се ражда първата им европейска организация. Зелените партии от Бенелюкс, Великобритания, Франция, Германия, Швеция и Швейцария организират среща в Лиеж, Белгия и създават европейска координация на зелените партии. С нарастването на броя на членовете на тази организация се появяват нови въпроси, идеи и инициативи. Важни събития в Европа в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век предизвикват действията на зелените, между тях са демократизирането на ЕС и осигуряването на мирната трансформация на посткомуниситическите страни от Централна и Източна Европа. Нуждата от общо тяло, което има правомощията да говори от името на зелените в Европа, предизвиква трансформирането на координационния съвет в Европейска федерация на зелените партии. Политическата основа на федерацията са и водещите принципи на всички партии членки. Европейските зелени се застъпват за екологично развитие. Според тях индустрията трябва да се приспособява към онова, което е полезно за опазването на околната среда. Целите на зелената икономика са екологична устойчивост, справедливост и социално равноправие, както и доверие във възможностите на местните и регионалните икономики, които окуражават истинското усещане за общност. Според тях екологичното развитите трябва да се основава на демокрацията, прозрачността, равнопоставеност между половете и правото на всички да се изразяват и да участват във взимането на решения. Зелените се застъпват за изчерпателна концепция за глобална сигурност, която не може да бъде ограничена само във военни термини. По тази причина зелените се фокусират върху превенцията на въоръжени конфликти, отстраняване на причините за войни и откриване на пътища за мирно решаване на конфликти. Усилия за борба с расизма, за взаимно разбирателство между културите и преди всичко за преодоляване на глобалната бедност, което може да бъде най-силният и ефективен европейски план за сигурност. 31 партии от 29 държави членуват във Федерацията на зелените партии. Повечето зелени партии в Западна Европа се появят пред двайсетина години. Много от тях в момента са се превърнали в политически сили с голямо значение в страните си. Други се сблъскват с трудности около създаването си и остават малки, често поради проблеми в националното изборно законодателство. Някои партии като Die Gruenen в Германия и шведската Miljopartiet преживяват бурно развитие от изгонване от парламента, през тотална реорганизация до влизането им отново в националните парламенти. Издигането на зелените в посткомунистическите страни от Централна и Източна Европа е много актуално. По време на падането на комунизма и разпадането на Съветския съюз зелените заемат ключови позиции в много от новите демокрации. Въпреки това повечето зелени партии в тези държави не успяха да получат широка подкрепа и да поддържат влиянието си през следващите години. Най-забележителното изключение прави Грузия, където зелените участват в правителството и излъчват министъра на околната среда. По всички стандарти обаче най-успешни са зелените в Германия. В състава на сегашния националния парламент те имат 51 депутатски места. Партията се нарича Buendnis 90/ Die Gruenen и беше част от коалицията, която управляваше във федералната република до 2005 г. (виж карето). През 1979 г. швейцарската зелена партия е първата, която изпраща свой депутат в националния парламент. Стъпка по стъпка, зелените започват да имат представители в националните парламенти на Австрия, Белгия, Финландия, Грузия, Швеция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия и Словакия. В момента зелени представители има в правителствата на Финландия, Чехия, Ирландия и Литва. Зелените се появяват като голяма политическа сила за първи път в Европа. Освен това обаче те са играли важна роля и продължават да заселват влиянието си и на други места по света. Особено интересно е развитието на зелените в Азия. Тайванската зелена партия е първата в Азия, която успява да получи едно депутатско място в националния парламент. За няколко години и австралийските зелени са представени в парламента, както и в някои местни парламенти. Участието на Ралф Надер в президентската кампания в САЩ през 1996 г. поставя началото на сериозното участие на зелените в политическия живот на страната. История на успеха Историята на Buendnis 90/ Die Gruenen е свързана с два източника: от една страна, са новите социални движения, новите леви и Партията на зелените в Западна Германия, от друга - са Дясното гражданско движение и Buendnis 90 създадени в бившата ГДР. Основните организатори на зелените (Die Gruenen) в бившата Западна Германия идват от два твърде различни лагера. „Новите леви“, които се виждат като наследници на студентското движение от 1968 г. и от гражданския консервативен спектър, който от края на 60-те години се организира в граждански инициативи и традиционни природозащитни организации. За първи път двете политически линии намират обща тема в движението срещу използването на атомната енергия „Анти-АЕЦ движение“ и първоначално това е извънпарламентарна форма на сътрудничество. Първият им голям пробив през 80-те години е обявяването им против ядрената енергия и ядреното оръжие. Така постепенно от участници в местните ландтази те през 1980 г. се обединяват във федерална партия. Аварията в Чернобил през 1986 г. рязко ги изстрелва нагоре и те пробиват в Бундестага, а зелени фундаменталисти смайват старите политически нотабили с развлечените си пуловери и позьорското желание също като „приятеля на народа Марат“, да плетат екологична вълна върху парламентарните банки. Другата част от партията Buendnis 90 произлиза от бившата Германска демократична република (ГДР). Организацията е сдружение от бивши защитници на гражданските права в ГДР след падането на режима в Източен Берлин. Началото му е свързано с организациите „Нов форум“, „Инициатива мир и граждански права“ и „Демокрация сега“. Заедно със Зелената партия на ГДР, която е създадена по време на политическите обрати през есента на 1989 г. Двете организации, създадени от двете страни на Берлинската стена, се сливат през 1993 г. и се превръщат в партия Buendnis 90/ Die Grueenen. До парламентарните избори през 1994 г. партията успява да придобие имидж за обществото в обединена Германия на реформаторска партия. На парламентарните избори през 1998 г. обаче зелените имат неочаквано слаб резултат от 6.7%. За това лошо представяне, политиците обвиняват възраждането на радикалните идеи като искането за повишаване на цените на бензина до 5 марки и отказа за участие на германски войници в мироопазващите сили в Босна. За щастие обаче на същите избори Германската социалдемократическа партия (ГСДП) печели достатъчно преднина и в коалиция със зелените успява да измести християндемократическото правителство във Федералната република. В новото правителство Buendnis 90/ Die Gruenen имат трима министри – външният министър Йозеф (Йошка) Фишер, министърът на околната среда Юрген Тритин и министърът на здравеопазването Андреа Фишер. На изборите през 2002 г. коалиционното правителство между социалдемократи и зелени се потвърждава. Принципът на ръководство на германската Зелена партия е свързан със спазването на равнопоставеността между половете. Националното председателство на Buendnis 90/Die Gruenen се поделя от мъж и жена. bm

“Звенарите” идат... пак

Wed, 23 Jul 2008 13:46:00 +0300

Широка коалиция на отговорните фигури от ГЕРБ, СДС, БСП, НДСВ и който още се сетите – такъв политически лабораторен Франкенщайн се надигна от прашната маса на дежурните български “интелектуалци” и започна да се разхожда из разбунените партийни централи. Проектът бе негласно акуширан от президента на страната и се появи в момент, когато Първанов усети, че вече все по-трудно успява да се намесва радикално в управлението на България. Така политическите сценарии за развитие на България от последните месеци трайно се обогатиха от темата за т. нар. “патриотична коалиция” под егидата на президента, която да управлява страната след изборите догодина. Тази идея, макар и трайно да принадлежи към местната политическа екзотика, не е нова. Безсмислени дебати по подобна тема се водят регулярно от години. Но сега за пръв път тя се появява в друг формат – не като създаване на нова политическа партия (такива видяхме десетки за двадесетина години), а като опит за обединяване на остатъците от двуполюсния модел в монополна управляваща структура. bm След появата на НДСВ в политическото пространство през 2001 г. и унищожаването на двуполюсното противопоставяне възстановяването на класическия модел ляво – дясно изглежда силно проблемно. Причината е не само във факта, че десният полюс е раздробен, а и заради лявото – то вече няма белезите на каквато и да е левица. Но, както се казва, дяволът е в детайлите. Идеята за патриотична коалиция се появи най-напред в риториката на левите интелектуалци от клуба “Съзидание”, които гравитират около президента. Така естествено Първанов хвърли дългата си сянка върху поредния политически проект, свързан със следпрезидентската му кариера. А такава несъмнено ще има – самият президент призна, че би се върнал в науката едва след петнадесетина години, считано от днес насетне. Затова ако въпросът е: “Какво ще прави Първанов дотогава?”, е естествено да се търси отговор именно в проектите, ферментиращи в политическите кръгове, с които той е заобиколен, и в медиите, които му осигуряват комфортния втори мандат. Рекламата на теорията за патриотичната коалиция, която по обясними причини президентът не може да изрече гласно, е възложена на представители на най-консервативната левица Това само по себе си бележи разцепление вътре в рамките на социалистическата партия. Управляващото крило на БСП, което се реализира в момента в рамките на правителството на Станишев, очевидно се разграничава от тази идея. Кръгът около премиера и най-изявените негови лица (Антон Кутев, Ивелин Николов, Михаил Миков и Кристиян Вигенин) очевидно нямат място в подобен проект. Това крило изглежда достатъчно еманципирано, за да отърве собствената си стратегия както от бивши силни фигури като Румен Петков и Румен Овчаров (двамата очевидно бавно ще извървят пътя до зоната, в която днес вегетира силната в миналото фигура на Красимир Премянов), така и от президента. Първанов няма път назад – вече сам заяви, че “няма да се върне на „Позитано“. Както стана ясно – няма път и към науката. Затова президентът търси ново политическо убежище в идеята за смяна на политическия модел. Първата констатация, която се налага от това заключение е, че политическото инженерство на Първанов е перверзен опит за промяна на обществените настроения, без да се съобразява нито с политическите партии в страната, а още по-малко с гражданите й. Нито един социолог не е регистрирал подобни очаквания в общественото мнение, като изключим традиционните прогнози за твърда ръка. Поднасянето на идеята за патриотична коалиция чрез мнението на консервативни леви интелектуалци може би ще осигури краткотрайна популярност, но в никакъв случай няма да я направи разумна и жизнена алтернатива на естествено функциониращите политически отношения. Освен това никакви морализаторски заключения, които се чуват от лагера на президента, не могат да бъдат отговор на технологичните и рационални промени, които трябва да върнат политическата система на страната в нейното естествено състояние. Точно обратното – това може да се окаже път към авторитарни практики и унищожаване на демократични структури. Впрочем един от апологетите на президентската инициатива – историкът Божидар Димитров – вече си позволи да каже, че “демокрацията е ужасяващо изчерпана”, оставяйки отворен отговора за нейната замяна с друг тип политическо решение. Предложението, идващо от пропрезидентските кръгове, носи белезите на инициатива, която цели трайно разлагане на естествената политическа диференциация между разнородните политически формации. Тяхното място би трябвало да се заеме от т. нар. “патриотична коалиция” – образувание, напомнящо много повече на познатото от новата ни история “Звено” вместо на нормална и естествена политическа партия. Риториката на защитниците на тази идея дори е много близка с риториката на диктатурата, установена в България след 1934 г. Единствената разлика е, че в миналото звенарите са се възторгвали еднакво както от Сталин, така и от Хитлер. Днес новите им наследници, струпани около президента Първанов, се възторгват от Путин. Разликите иначе са несъществени – и “Звено”, и Първанов искат да се разправят с действащия политически модел, но нямат съществени възражения към икономическата ситуация в страната. И в двата случая инициативата идва от държавния глава – тогава монарх, днес президент. И в двата случая се предлага смяна на избирателната система – мажоритарните кандидати се явяват като безпартийни, но влиятелни фигури. С една дума – това вече сме го виждали... Но нищо хубаво не е донесло на българската демокрация. “Звенарите” идат... Пак.

Аптеки без граници

Wed, 23 Jul 2008 13:52:00 +0300

В самото начало на месеца Народното събрание обсъди годишния доклад на омбудсмана на Република България за 2007 г. Депутати от всички парламентарни групи се изказаха по направените от омбудсмана изводи и препоръки, като потвърдиха, че той акцентира върху проблеми, на които трябва да продължи да се търси решение. В доклада е обърнато вниманието на проблеми, които засягат правата на гражданите и предизвикват широк и често тревожен обществен резонанс. В сравнение с 2006 г. се наблюдава нарастване на подадените оплаквания с 33.8%. По 71% от постъпилите жалби проверките на омбудсмана са приключили, а по 29 на сто от общия им брой те все още са в ход. Най-голям брой жалби – 1426, са постъпили от област София-град. На второ място е област Пловдив с 246 подадени оплаквания, следват област Варна – 195, област Плевен – 132, област Бургас – 111, област Велико Търново – 106, област Русе – 103. Докладът сочи, че е необходимо създаване на ефикасен национален механизъм за въвеждане на правозащитните стандарти, установени с решенията на Европейския съд за правата на човека в Страсбург в практиката на държавните и общински органи. Трябва и нов подход и повишаване на ефективността на превенцията на корупцията. Докладът отчита липсата на ефикасни гаранции за спазване на конституционните права на гражданите при задържането на данни от електронните комуникации в интернет. Анализът на омбудсмана показва, че гражданите все по-ясно предявяват искания към администрацията за компетентно, справедливо и бързо разглеждане и удовлетворяване на оправдано повдигнатите от тях въпроси. На заседанието на парламента на 13 юни бяха приети на първо четене промени в Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2008 г., които предвиждат минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст от 1 юли да бъде 113,49 лева. Минималната пенсия се повишава с 10.35%, като основният фактор за увеличаването е нарастването на осигурителния доход с 12% през миналата година. Депутатите от мнозинството гласуваха “въздържал се”, след като от ДСБ ги призоваха да подкрепят допълнително увеличение на минималната пенсия. Предложението на опозицията бе тя да стане 152,85 лева от 1 юли. По време на първото гласуване шестима депутати от Коалиция за България подкрепиха ДСБ за по-голямо увеличение на пенсиите. Те обаче бързо се поправиха по време на втория вот. Също на 13 юни парламентът прие на първо четене законопроектите на Министерски съвет и на Филип Димитров /ОДС/ във връзка с конфликта на интереси. Законопроектът на Министерския съвет определя понятието "конфликт на интереси" и цели създаването на обща правна уредба за противодействие на явлението. В законопроекта се посочват органите, ангажирани с процедурите за предотвратяване на такива конфликти и уреждане на последиците в резултат от тях. Предложението на правителството е законът да влезе в сила от 1 януари 2009 г. В законопроекта, внесен от Филип Димитров, се определя допълнителен кръг лица, които според Закона за държавния служител са задължени да декларират конфликт на интереси. Предвиждат се санкции при установяване на конфликт на интереси, както и забрана за лица на длъжности по Закона за администрацията да участват в надзорни и управителни органи на дружества с държавно участие срещу възнаграждение. На заседанието си на 19 юни 2008 г. Народното събрание прие изменения в Закона за социалното подпомагане. Според поправките срокът за получаване на социални помощи ще бъде една година. От началото на 2007 г. срокът за непрекъснато получаване на социални помощи от безработни лица в трудоспособна възраст беше 18 месеца, като според някои изчисления това ограничение е извадило от системата за социално подпомагане около 40 хил. души. Очаква се, че прекратяването на месечните социални помощи след изтичането на 12-месечния период на непрекъснатото им получаване, ще стимулира личната инициатива на тази категория лица да се реализират на пазара на труда. През едногодишния период те могат да използват пълноценно възможностите, които им се предоставят в Националния план за действие по заетостта чрез дирекциите "Бюро по труда" за ограмотяване, квалификация, преквалификация и наемане на работа. Промяната влиза в сила от 1 юли 2008 г. Също на 19 юни парламентът прие на първо четене предложените от Министерския съвет промени в Закона за концесиите. Поправките, които предизвикаха бурни дебати, предвиждат максималният срок за предоставяне на морски плаж на концесия да се увеличи на 20 години, вместо както е в момента - 10 години. Предвижда се и възможността смесени дружества между държавата и частни инвеститори да получават без конкурс концесии за социално значими обекти. Сериозни притеснения предизвикват текстовете, които предвиждат сектори от брега да се дават под наем за 5 години, ако няма кандидати за концесия. Според конституцията плажовете край морето са изключителна публична собственост и държавата може да ги предоставя за стопанисване на частни фирми единствено чрез концесия. От опозицията обвиниха управляващите, че с тези промени отварят вратите на корупцията. От "Коалиция за България" и ДПС пък заявиха, че по-добре поправките да бъдат приети на първо четене, а спорните текстове да бъдат изчистени преди второто четене на закона. На 20 юни депутатите приеха на първо четене промени в Закона за лекарствените продукти и хуманната медицина, с които отпада забраната само фармацевти да откриват аптеки. Така аптека у нас ще може да отваря всяко физическо или юридическо лице, което е регистрирано по Търговския закон или по законодателството на държава-членка на ЕС, ако е сключило трудов договор или договор за управление на аптека с магистър-фармацевт. Въпросната забрана беше многократно коментирана и атакувана от ИПИ в продължение на около година. Въпреки искреното ни задоволство от предстоящото (да се надяваме, че ще стане факт) премахване на това безсмислено и вредно ограничение, едва ли има някакво място за поздравления към правителството. Все пак абсолютно същите хора наложиха тази забрана и сега просто поправят грешката си. Това съвсем не е изненадващо, предвид че подобно ограничение беше в дълбок разрез с политиката на ЕС и беше просто въпрос на време да се предприемат съответните мерки за премахването му. bm

Вот... за никъде

Wed, 23 Jul 2008 14:02:00 +0300

Дебатите, които се вихрят в публичното пространство за промяна на избирателната система, вероятно няма да заглъхнат скоро. И като че ли този път наистина има реален шанс да се случи нещо. Това ще е съществена промяна за цялостната демократична поцедура, по която се определя и функционира властта не само на парламентарно ниво, но и на ниво изпълнителна власт, а очевидно и на ниво представителна власт (президентската институция). Затова е важно всички възможни хипотези за промени в изборната процедура да се тълкуват не само от гледна точка на техническите характеристики и подобряването на процеса на рекрутиране на членовете на парламента, но и заради всички възожни последствия, които те носят за българската демокрация въобще. Мажоритарният елемент Той на пръв поглед изглежда най-безспорен – за него се застъпват представители на управляващата коалиция, а и президентът. Гласът на опозицията – парламентарно представените партии и ГЕРБ, обаче изразиха несъгласие с подобна промяна. Смесената избирателна система, прилагана в парламентарни избори само в един случай – при формирането на последното Велико Народно Събрание – не носи съдържанието на съвършена избирателна система. В това няма никакво съмнение, като се има предвид силно изкривения вот и последващите решения на ВНС (в частност създаването на последната българска Конституция). Още повече, че в рамките на ЕС мажоритарната избирателна система не се ползва с достатъчно популярност и доверие в сравнение с пропорционалната. Тъкмо обратното – последната доминира в рамките на Съюза като най-сериозен извор на демократични партийно-политически практики. В България – напротив – на пропорционалния вот се гледа като на бариера пред реалното народно представителство, като извор на политическа корупция и като източник на основни беди за крехката българска демокрация. Предложените от президента промени (1/3 частичен мажоритарен вот) също не предлагат радикална промяна на изборното законодателство и процедура. Очакванията на управляващите (БСП и ДПС) обаче имат сериозна подкрепа в парламента и е възможно да бъдат наложени в законодателните промени. По същество обаче и двете намерения не се основават на истинско желание за промяна на селекционната процедура. Те са насочени преди всичко към хипотетичните резултати от вота (от който БСП и ДПС се интересуват най-вече) и към промяна на политическия модел (който цели Първанов, за да си гарантира витално политическо бъдеще след втория президентски мандат). В този смисъл всички намерения за промяна изборното законодателство и включването на мажоритарен елемент в никакъв случай не целят безкористно подобрение на селекционната процедура а реализиране на предварителни предимства в рамките на чисто партийни (пропорционални) очаквания за следващото парламентарно и коалиционно мнозинства. Казано по-простичко, управляващите в момента целят да си осигурят възможно най-нисък праг на политическа конкуренция с опозицията, а президентът – да подготви терена за собствено активно участие на политическото поле в близко бъдеще. Както и да погледнем това, със сигурност става дума за изкривяване на политическите правомощия както на парламентарното представителство, така и на президента, и то чрез усъвършенстване на пропорционалната избирателна система. Нищо в предложените промени не гарантира, че мажоритарно избраните бъдещи депутати ще бъдат ръководени от собствените си принципи (каквито и да са те) и ще предпочетат да се включат в количествени (пропорционални) парламентарни коалиции вместо в качествени (динамично-мажоритарни) парламентарни мнозинства. Дори е много възможно да се случи именно това – промените в изборното законодателство и въвеждането на мажоритарен елемент – да гарантира създаването на парламентарна група от мажоритарни народни представители (под егидата на президента например), която да заживее собствен политически живот, без да е била подкрепена изрично от избирателя. Кое може да гарантира, че един мажоритарно (предполага се - независим) избран народен представител ще е в състояние да изпълни обещанията, които е дал пред електората, без да разполага или да е подкрепен от собствена парламентарна група? По принцип законодателните промени се случват чрез създаването на временни коалиции за подкрепа от други парламентарни сили, а не от отделни народни представители. Мажоритарният парламентарист може да бъде преди всичко вносител на законодателна промяна, но не и истински мотор на нейното осъществяване и реализация по време на всички етапи на законодателната процедура. Дори и мажоритарният представител да е истински безспорна фигура (което и сега е съмнително – дори и за хората от най-близкото обкръжение на сегашния български президент) – подобен законодател не може да разполага с трайна и най-вече дългосрочна партийна подкрепа. Това може да потвърди всеки, който познава отвътре партийната структура и начините, по които тя функционира. А приказките за корупция, бездействие и подмяна на народния вот ще продължат да доминират в общественото мнение и пространство. Именно затова и гласовете в опозицията за усъвършенстване на пропорционалния вот с мажоритарен елемент (възможност за пренареждане на партийната листа) изглеждат много по-ефективни. Те позволяват едно по-дълбоко и трайно демократично усилие от страна на единствения суверен – избирателя – към възможността да наложи мониторинг и относителен контрол върху партийната воля при избора на народно представителство. Те обаче едва ли биха получили реален шанс да се реализират дори и със следващо различно по състав парламентарно мнозинство. bm

Този луд, луд август

Wed, 23 Jul 2008 14:50:00 +0300

Дойде ли август, вестникарите започват да си скубят косите. Малцината останали в редакциите се зареждат с очаквания за природни катастрофи, нечувани престъпления и политически избухвания. И най-здраво стъпилите на земята репортери живеят с усещането, че някой е пуснал злите сили да препускат на воля. По традиция през най-горещия месец редица знаменитости се преселват в отвъдното. На 2 август 1988 г. самолет ЯК-40 се разби в земята на излитане от летище София за Варна. Трагедията отне 43 човешки живота. Осем години по-късно на 11 август 14 войници от Транспортни войски изгоряха живи в камион на Околовръстното шосе на София. Причините за пожара остават загадка и до днес, сред версиите присъства и вариант за атентат срещу сега покойния Кръстник на родната мафия Иво Карамански, който пътувал с колата си съвсем наблизо. Същия ден премиерът Жан Виденов игра хоро на празник в Копривщица и гафът му даде повод за унищожителни критики от чужди и свои. Ваканционният август е един от водещите по катастрофи месеци. Въпреки спасението на Карамански, месецът е черен за подземните босове – през 2003 г. гръмнаха недосегаемия Фатик, а през 2005 г. – шефът на ВИС Георги Илиев. У нас се случва така, че именно през август нацията се раздели с най-дълго управлявалите я ръководители – през 1943 г. умира цар Борис III, през 1998 г. Тодор Живков. През 1996 г. пък ни напусна владетелката на духовния мир на половината население – петричката врачка баба Ванга. Освен че наблизо жъне Оная, август е време и за политически аномалии. В самото начало на прехода – през 1990 г., разгневени граждани драснаха клечката на партийния дом в София. Година по-късно набиращата мощ антикомунистическа опозиция се цепна на три части – СДС-център, СДС-либерали и СДС-движение, тъкмо преди парламентарните избори. Последната синя фракция спечели вота, но през следващия август президентът Желю Желев постави спектакъла „Боянски ливади“, в който подложи на унищожителен огън синьото правителство на Филип Димитров и отново разцепи СДС. В по-ново време – през 2000 г., главният прокурор Никола Филчев разбра, че апартаментът му е подслушван. Инцидент, който оказа мощно влияние върху политически процеси. Август. Филчев разви параноя спрямо дотогавашния си ментор Иван Костов и малко след това фобията му към СДС получи явни форми и той започна да тормози министри с дела за корупция. Обичта между тях отстъпи на борба, която гарантира взаимното им унищожение впоследствие. В последните години политическите страсти през август изобщо не стихват, но изглеждат по-овладяни. Началото на август 2005 г. мина в пазарлъци за съставяне на кабинет, след като в края на юли десницата заедно с „Атака“ и НДСВ бламира проектоправителството на Сергей Станишев. Последваха седмици на совалки между президентството и партийните централи, уговаряне на квоти и заплюване на сфери на влияние. В крайна сметка на 16 август бе гласуван Министерски съвет начело със Сергей Станишев, крепен от тройна коалиция. На следващата година депутатите направиха непознат дотогава саможертвен акт – отказаха се от лятната си ваканция, за да наваксат с приемането на закони, нужни за присъединяването ни към Европейския съюз. В тези горещи дни беше изкован и фамозния закон, с който започна отварянето на досиетата на Държавна сигурност. В същия период страната бе залята от незапомнени наводнения, природната стихия взе няколко човешки жертви, стотици мостове бяха отнесени, а десетки села останаха под водата. Водата ни пожали миналото лято, но пък югоизточна България бе покосена от жестоки пожари. В старозагорско на помощ ни се притекоха мощни руски самолети, които успяха да загасят огнената стихия. През последните две години август не бе толкова пуст в политическо отношение и заради непосредствено предстоящите избори – президентски през 2006 г. и местни – през 2007 г. Предизборното време е благодатно за правене и разваляне на коалиции, изстискване на спонсори, жонглиране с кандидати, популистки лафове и изстрелвания на сцената. Миналият август ни донесе и кървави етнически размирици. Няколкостотин роми се вдигнаха на метеж в столичния квартал „Факултето“ след нанесен побой от скинари на малко момче. Обикаляха с колове нощем из „Красна поляна“, а някои от тях крещяха „Смърт на българите“. Случката даде на някои възможност да разберат, че етническото напрежение кипи много високо и не в Кърджали и в Разград, а в столицата зрее явление, подобно на епизоди от Западния бряг на река Йордан. bm

Безмитните магазини – решение за адмириране

Tue, 17 Jun 2008 10:57:00 +0300

През месец май в парламента беше доста интересно. Бяха обсъдени и гласувани закони, при които водещият мотив не беше позицията на партията, а по-скоро разбирането и усещането на самите депутати за проблема. Два бяха законите, които предизвикаха най-голям интерес и сериозни полемики. На 22 май 2008 г. Народното събрание прие на първо четене промени в Търговския закон , които предвиждат десетократно намаляване на минималния изискван капитал за регистрация на дружество с ограничена отговорност (от 5000 на 500 лева) и за акционерно дружество (от 50 000 на 5000 лева). Предложението беше внесено от народния представител Мартин Димитров и донякъде неочаквано беше подкрепено от членове на управляващата коалиция. Въпреки това веднага след първото гласуване се надигна сериозно вълнение и се очаква обсъждането на второ четене да бъде повече от интересно. Вече повече от година ИПИ провежда активна кампания не само за намаляването на изисквания минимален капитал при започване на бизнес, но дори и за неговото премахване. Изискването да покажеш дадена сума пари, за да ти позволят да започнеш бизнес, няма никаква икономическа логика. Изследването “Правене на бизнес” (Doing Business) на Световната банка анализира доколко е лесно да се прави бизнес в различни страни по света. В последния доклад “Правене на бизнес 2008” са изследвани 178 страни, като един от показателите е именно наличието на минимален капитал за започване на бизнес. Разбира се според Световната банка това изискване категорично пречи на бизнеса . Оказва се, че подобно изискване липсва в цели 75 страни , сред които: Австралия, Бразилия, Канада, Чили, Франция, Индия, Ирландия, Япония, Македония, Нигерия, Перу, САЩ, Сингапур, Великобритания, Черна гора. Вижда се, че това са страни от всички континенти, при това с много различна икономическа действителност. Липсата на изискването за минимален капитал при започването на бизнес се отразява добре на бизнес климата във всяка една страна, независимо от степента на икономическото развитие. В България изискваният минимален капитал е необосновано висок . По показателя сума на минималния капитал за започване на бизнес/брутен национален доход на човек от населението страната ни се нарежда на едно от последните места в Европа. В същото време много страни (Франция, Япония, Индия, Македония, Сърбия и т.н.) премахват изцяло или чувствително намаляват изискването за минимален капитал през последните години, като навсякъде се наблюдава по-висока бизнес активност след въвеждане на мярката. От сега е ясно, че основният аргумент против предложените промени ще бъде страхът от появата на фирми фантоми, или казано иначе - по-ниската защита на кредиторите. Подобен страх обаче е напълно необоснован и неаргументиран, което наскоро беше потвърдено и от Световната банка. Изследванията в различни страни по света показват, че наличието или липсата на изискване за минимален капитал при започването на бизнес по никакъв начин не корелира със степента на защита на кредиторите. Дали това ще бъде разбрано от противниците на законопроекта тепърва предстои да видим. Ден по-късно, на 23 май 2008 г . Народното събрание прие на второ четене промени в Закона за безмитната търговия . Те предвиждат безмитните магазини и бензиностанции на сухопътните ГКПП със страни, които не са в Европейския съюз, да преустановят дейността си до месец. Според приетите изменения търговските обекти за безмитна търговия, включително бензиностанциите, както и изграждащите се такива обекти към момента на влизане в сила на Закона в зоните на сухопътните гранични КПП, са държавна собственост и ще се ползват само за целите на граничния контрол или за съпътстващи го дейности. Министерският съвет в едномесечен срок трябва да предложи промени в съответните нормативни актове, с които да определи условията и реда за извършваните дейности на територията на сухопътните ГКПП. Въпросното решение може единствено да бъде адмирирано, но не трябва да се забравя, че до него се стигна след много перипетии. Наличието на тези обекти по сухопътните ни граници доведе до множество злоупотреби и дори до изкривяване на пазарите на определени стоки, което говори достатъчно за размерите на нерегламентираната търговия. Всъщност точно липсата или по-скоро невъзможността за контрол от страна на държавата доведе не само до спирането на безмитната търговия, но и до пълното затваряне на въпросните обекти. Можем единствено да съжаляваме, че този проблем не беше решен още преди 10-ина години, но очевидно тези обекти са представлявали интерес за управляващите. Дори и сега при обсъжданията имаше крайни мнения в защита на безмитната търговия, повечето от които звучаха странно, като „така и така има сгради там, най-добре да ги използваме за магазини” . Очакват се и протести на собствениците на въпросните обекти, но те едва ли ще променят вече взетото решение. Въпреки всичко си заслужава да отбележим, че и при двата законопроекта се стигна до дебат, в който връх взеха аргументираните и смислени изказвания. Нормално е по всяка тема да има много (понякога напълно противоположни) мнения, но те трябва да бъдат защитавани с ясни аргументи, а не с популистки изказвания.

Теория на десния хаос

Tue, 17 Jun 2008 10:18:00 +0300

След като дълго време беше извън мача, българската десница направи неочакван пробив тази пролет. Скандалът със записите от специалните разузнавателни средства отнесе цялото професионално и политическо ръководство на МВР, воглаве с Румен Петков. Премиерът Сергей Станишев бе принуден да пристъпи към промени в правителството, които дълго отлагаше, а БСП се приготви за аварийно пропадане в социологическите рейтинги. Опозиционните лидери най-силно се зарадваха на оставката на вътрешния министър. По-значимата новина за тях е, че Румен Петков се връща на „Позитано“ 20 и практически ще посвети енергията си на подготовката на социалистическата партия за парламентарния вот догодина. Отвъд димките Към момента десният лагер в родната политика прилича на задимен пейзаж след атомен взрив. Малка България има най-много членове на Европейската народна партия – 5. Към компанията на традиционните участници в семейството на евродесницата – Съюзът на демократичните сили, Демократи за силна България, Демократическата партия, Земеделски народен съюз на Стефан Личев, се присъедини и ГЕРБ. Бойко Борисов е посрещнат с овации на сбирките на ЕНП и светкавично придоби статут на асоцииран член. Кметът на София обяви, че в Брюксел и Страсбург са му казали: „За нас десен е този, който побеждава левите“. Изгледите партиите-сестри да се явят заедно на изборите са нищожни. А и коалициите на местните избори между бившите съпрузи от СДС и ДСБ дадоха обратен ефект. Като цяло пълноправните членки на ЕНП спечелиха под 100 хил. гласа и дадоха заявка за вписване в Червената книга на изчезващите видове. В отговор на предизвикателствата в централите вървяха различни подходи. ДСБ чака през есента Иван Костов да слезе от олтара, а пресата почна плахо да гадае кой ще е младият престолонаследник. Очакването на ново ръководство разнообразява емоционалния живот на тъмносините, докато криминалното острие Атанас Атанасов сипе смъртоносни за противниковия лагер разкрития. Въпреки че сериозно разклати доверието в БСП, формацията на Костов има проблем с изнамирането на еликсира на дясната алтернатива. Избирателите засега не виждат в него нещо особено различно от тройната коалиция. През няколко преки от „Съборна“, на „Раковски“ 134, кормилото държи всестранно развита личност – човек на немската класическа философия, познавач на кафето, майстор в бойните изкуства и източните мъдрости, почетен консул на Казахстан у нас. Пламен Юруков трудно може сам да възроди СДС, особено на фона на клановите интриги. Поведението му досега е на човек, който иска да подаде ръка на всички вдясно. Гостоприемството му стигна дотам, че покани всички, които някога са напуснали СДС. Разбира се, родният политически дом на Евгений Бакърджиев и Никола Николов никога няма пак да е уютен за тях. Но Юруков искаше по-скоро да покани да се върнат не толкова бившите лидери, колкото сините избиратели. По всичко личи, че той ще държи до последно вратите отворени, преди да реши с каква дружина да атакува властта следващата пролет. Старт на наддаванията Умерената националистическата партия ВМРО спечели позиции на местните избори най-вече в Пловдив, благодарение на негласното сдружаване с ГЕРБ. През март обаче Красимир Каракачанов изяви желание да се впусне в преговори за коалиция с бизнес формацията ЛИДЕР, близка до енергийния предприемач Христо Ковачки, ЗНС на Личев и ПДС на Николай Камов. Твърде е рано да се каже как ще приключат преговорите, но пъстрата компания е симптоматична. Коалиционният пазар едва набира скорост и теренът дясно-център прилича на претъпкана маршрутка. ВМРО трудно ще може да се върне при старите съюзници заради излязлото наяве агентурно минало на Каракачанов. А за сините сътрудничеството в Държавна сигурност е все едно да разбереш току-що, че събеседникът ти има рога, опашка, копита и не понася тамян. Новобранците Наскоро се пръкна и напориста женска десница в лицето на Единната народна партия. Стопанисваната от народните представителки Мария Капон и Елеонора Николова политическа сила изглежда като интересен феномен сред доминираната от мъже-гурута десница. ЕНП ще бъде интересен експеримент, доколко изобщо е възможно женско лидерство в България, но енергията на Капон и Николова е завидна. При всички положения дори ГЕРБ вижда в тях сериозен конкурент. В ожесточената битка за електората вдясно ЕНП може да причини сериозни щети на противниците си. Отцепилата се от царската партия Българска нова демокрация също обяви, че ще търси политическия си късмет в дясната магистрала. Бившите жълти юристи контролират немалка част от структурите на НДСВ, а и имат възможност да мобилизират солиден финансов ресурс. С това обаче качествата им се изчерпват – те нямат собствени гласоподаватели, доколкото присъстват в парламента като част от личния проект на Симеон Сакскобургготски. Партийният лидер Николай Свинаров неколкократно спомена, че са готови да управляват с ГЕРБ през следващия мандат. Отговор от Бойко Борисов на юридическата оферта още няма. Но когато генералът напусна НДСВ през есента на 2005 г., той обясни оттеглянето си с мотива, че не му се работи в компанията на възпитаниците на Юридическия факултет, които тогава обаче разполагаха с царската милост. „Атака“ в изненада За десните в Брюксел и Страсбург има и друга блага вест – Волен Сидеров също иска да стисне ръката на Европейската народна партия. Доскоро „Атака“ членуваше в крайнодясната фракция в Европарламента - „Идентичност, традиция, суверенитет“. Парламентарната група се разпадна, след като румънското дуче Корнелиу Вадим Тудор се скара с внучката на Мусолини. Сидеров заедно с архонт Слави Бинев посетиха Малта, срещнаха се с шефовете на управляващата Националистическата партия – премиера Лорънс Гронци и Джо Салиба, и поискаха да им ходатайстват за изваждането на партиен билет в ЕНП. Едва ли идеята е вдъхновила шефа на Европейския парламент Ханс-Герт Пьотеринг, който преди година и половина призова десните избиратели да гласуват за Георги Първанов в дуела му срещу Волен Сидеров на президентските избори. Засега желанието на тв водещия от СКАТ изглежда неизпълнимо, освен ако той не отстрани от репертоара си ксенофобските нотки. Като знак за омекване може да се разчете сближаването на „Атака“ с политици-оркестри от типа на Яне Янев и Любен Дилов-син. Независимо от личните вкусове и членски карти засега социологическата реалност определя като жизнеспособни партии единствено „Атака“ и ГЕРБ. Танцът на ГЕРБ и „Атака“ Най-вероятно Борисов и Сидеров ще почнат да се титулуват като лидерите на десницата в 41-вия парламент. Отношенията между тях засега приличат на танго – две напред, една назад. Волен и Бойко проведоха важна среща преди последния вот на недоверие срещу правителството, след която призоваха цялата опозиция да напусне парламента. Не е тайна, че двамата са единствените, които имат интерес от предсрочен вот. Напоследък Сидеров сочи като пътеводна светлина кабинета на Силвио Берлускони, в който националистите са младши партньор. Борисов премиер, Сидеров вице по икономиката и Слави Бинев – външен министър – гласеше каламбурът, който Станишев състави по повод обединението на опозицията и заявката им за съвместно управление през февруари. Тандемът между „Атака“ и ГЕРБ не изглежда никак утопичен, ако се вземат на сериозно декларациите на столичния кмет, че не би управлявал с ДПС или с БСП. Пилците този път ще се броят напролет и Борисов може в последния момент изненадващо да смени партньора със Социалистическата партия. Не липсват влиятелни фигури, които работят за коалиция ГЕРБ-БСП, като директора на НИМ Божидар Димитров например. Ако се хване с червените обаче, Борисов почти сигурно ще бъде принуден да смени тона си към ДПС и да ги привлече в изпълнителната власт, без значение дали партията на Доган формално ще участва в коалицията. Срещу лидерските партии - мажоритарно На „Позитано“ 20 също не спят и опитват да изненадат неприятно новите лидерски проекти. Техният мозъчен тръст лансира инициативата за мажоритарен избор на една трета или една втора от депутатите. Гласуването за личности, което се случи единствено на изборите за Велико народно събрание през 1990 г., е хвърлен камък в градината на Борисов и Сидеров. Сметките на червените показват, че в десните партии липсват изявени личности извън техните водачи. Поради което няма откъде да извадят бойци за двубоите. Очаква се 80-те или 120-те мажоритарни съревнования да изтощят тактически формациите, които са функция от имиджа на едноличните им вождове. Другата тактика на БСП е играта на изтощаване. Намерението е с дребни интриги, провокации и закачки да удрят по самолюбието на Сидеров и Борисов, докато двамата загубят самообладание.

Да си направиш революция

Tue, 17 Jun 2008 10:06:00 +0300

Годините сякаш крият някаква магия. Например 1848 г., когато цяла Европа е разтърсена от бунтове и революции, в една затънтена османска провинция се ражда Христо Ботев. 1948 г. е не по-малко съдбоносна за Европа и света. Пада „желязната завеса“. Започва Студената война. В окупираната балканска губерния на СССР – НРБ, спират да пеят хитовия марш „Сталин-Тито-Димитров“. Както се казва, по уважителни причини маршал Тито е прокуден в дълго междучасие. „Неспокойната младеж“ Но преди да повярваме в кабалата, нумерологията и питагорейската мощ на цифрите и числата, нека признаем, че всяка дата е обвързана с миналото и бъдещето. Преди 50 години президентът на САЩ Линдън Джонсън е твърде объркан. През лятото на 1968 г. възлага на ЦРУ да изработи таен доклад за ролята на комунистическите служби в студентските вълнения, шестващи от Китай, Западна Европа, Чехия, та чак до САЩ, Япония, Индокитай, Африка. През същото лято на 1968 г. в София организирано и напевно се провежда Световен младежки фестивал. За разочарование на Линдън Джонсън и ген. Шарл дьо Гол 233-те страници на доклада „Неспокойната младеж“ никъде на посочват връзка между антивоенните протести в САЩ, анархистите във Франция, Германия, Холандия, Великобритания, маоистката Културна революция и вълненията в Чехия и Полша. Докладът обобщава, че бунтът идва от университетите, където образованието вече не е елитно, а масово. Студентите от всички прослойки и средната класа искат премахване на цензурата и участие в самоуправлението на университетите. Младите жени вече не са доволни от патриахалната им роля в кухнята, църквата и семейството. Искат правото на развод, аборт, работа. „Оргазъм - тук и сега“ Но връзка има и тя е в провалените очаквания и от двете страни на разделения през Студената война свят. Бунтът е на следвоенното поколение. Те са родени по време или в края на Втората световна война. Очаквали са от родителите си, че насилието повече няма да се повтори. Че светът може да бъде по-разумен и хуманен. Вместо това са свидетели на самодоволство и конформизъм от оцеляването, на потребителски бум в стил „след нас и потоп“. Разделението между поколенията води до окупация на университетите и улични барикади. Социалното недоволство е насочено срещу всичко набедено за старо и консервативно. Сиромахомилски се протестира срещу всяко неравенство - обществено, расово, етническо, сексуално. Общата ненавист е насочена към всяка йерархия и власт: началник, собственик, баща, учител, професор капиталист, буржоа, бюрократ, офицер, религия, политик. Това е анархистичен протест срещу всеки авторитет, заповед и традиция. От насъсканите китайски хунвейбини, през партизаните националисти във Виетнам, Ангола или Куба, до хипитата, битниците, борците за граждански права и противниците на войната във Виетнам, социалистическите дисиденти и западните студенти - всички те са участници в първата глобална революция. На младите антикапиталисти и антикомунисти им предстои да научат, че както във всяка революция (астрономическият термин революция буквално означава завъртане) някой ще се възползва от тяхната енергия, от създадения хаос, за да се утвърди във властта. Победителите са много – Мао, Тито, Брежнев, Хусак, Помпиду, Никсън и т. н. Довчерашните млади троцкисти, маоисти, ленинисти и всякакви исти бързо остаряват. Политизирането и вождизмът убиват идеите за комуни и колективни ценности. Забравени са девизите:“Нас не ни обичат, на нас просто ни купуват играчки“; „Оргазъм – тук и сега“; „Изнасили Alma Mater!“. Възприемат материалните мотиви, че най-важното е повече да изкарваш и повече да харчиш. Пазарното общество също реагира бързо. Ако до 1950 г. младите се опитват да изглеждат като възрастни, след 1968 г. веднага става модно да си млад. Дори политиците обуват дънки. Мъжете захвърлят шапките и саката, жените - ръкавиците и дългите поли. През 70-те години за първи път градското население на планетата се превръща в мнозинство и отхвърля земеделския консерватизъм. Оцелелите крайнолеви контракултури и сектанти се отдават на тероризъм в стил „Че Гевара“ и „Червени бригади“ или „Баадер-Майнхоф“. Други като Даниел Кон-Бендит позеленяват. Днес въдвореният в Германия бивш червен вожд на парижките студентите от 1968 е евродепутат, а председателстваната от него парламентарна група се бори за правата на карикатурното македонско малцинство в България... „Те си мислят, че правят революция. Идиоти! Революцията я правим ние!“ Тези думи приписват на млад математик в Йорктаун, който през прозореца гледал как колегите му реват срещу управлението на Ричард Никсън. Със сигурност е имал основание за насмешка, защото тогава се създават първите компютърни програми. През 1968 г. е основана и компанията Intel. По същото време е разработена операционната система UNIX. Но това е друг тип протест, бунт на откривателите. По опит и знания по това време не могат да кандидатстват дори за младши асистенти в която и да е лаборатория или корпорация. Те създават свое измерение, което скоро покорява реалния свят. Все по това време „тежките гемии“ от IBM отхвърлят идеята за персонален компютър, а студенти хипари като Стив Джобс и Стив Возняк сглобяват в гараж първия Apple Macintosh. Революциите като пародия Ако Карл Маркс е прав, че историята се повтаря като пародия, не може да не се запитаме дали нашето ехо през 1989 г. на събитията от 1968 г. не е поредната революционна пародия? Когато в САЩ един срещу друг се изправят сенаторите Джон Маккейн и Барак Обама, дали това не е притоплен сблъсък от преди половин век? Със сигурност социалният взрив от 1968 г. поставя началото на един особен вид туризъм. През 1968 г. в Париж се стичат младежи от цял свят, но не за да посетят Лувъра или да се заснемат пред Айфеловата кула, а за да попият и подкрепят революционната атмосфера. Днес целият този карнавал се нарича антиглобалистки протести. Финансирани от арабски петролни шейхове еколози и антиглобалисти преследват по цял свят сбирките на Г-7, Световната банка, Международния валутен фонд или форума в Давос. Типажите в шоуто са неизменни, полиция, барикади, водни струи, изпочупени магазини и палежи, за съжаление понякога и жертви. Те си мислят, че правят своята революция...

Политтехнологии в действие

Mon, 16 Jun 2008 16:35:00 +0300

Общественият дебат за промяна на избирателната система се появява редовно през последните петнадесетина години, без да носи непременно изменения в политическото статукво и в отношенията между политиците и избирателите. Така се случи и тази година – само в рамките на няколко месеца всички основни политически играчи начело с президента, започнаха да се изказват настоятелно в тази посока. Дебатът сега обаче се отклони в посока на промяна на технологията на изборите, а не за начина, по който те се финансират (какъвто бе основният акцент в предишни години). В никакъв случай не бива да се смята, че българските политици търсят съвършената изборна система – тяхното публично бъдеще (с малки изключения) е толкова несигурно, че промяната на избирателния механизъм може да им гарантира по-скоро краткосрочно, отколкото дългосрочно оцеляване. Затова и замислите им за промяна на избирателната система имат твърде ограничен политически хоризонт – сравним с този на мнозинството на политически активните граждани. В същото време мотивацията на политиците и на гражданите за участие в изборния процес е много различна и почти винаги се разминава. За мнозинството политици повишената избирателна активност най-често е белег за легитимност на управлението – затова и авторитарните или тоталитарните режими се интересуват толкова силно от високата избирателна активност. За гражданите избиратели тя е по-скоро израз на стремежа им за промяна или за запазване на определено политическо статукво – обикновено високата избирателна активност е продиктувана от желанието за доказване на (не)съгласието с определена политическа кауза. Нивото на демократичност (което не е задължително следствие от степента на избирателната активност) обаче и за двете групи има твърде малко значение – по правило българската политическа система не притежава съвършенствата на постмодерната демокрация, за да гарантира, че малцинството от избираните (сиреч опозицията) ще успее да реализира дори и частично своя политически проект в условията на диктат на мнозинството (т. е. управляващите). Досегашните дебати доказват точно това. Познатата от практиката на демокрацията система на checks and balances в България никога не е работила ефективно, а мнозинствата, които се формират много по-често, са статични (гарантирани от партийна дисциплина или коалиционна формула), отколкото динамични (гарантирани от консенсус около даден политически проект, цел или кауза). Тенденцията на намаляване на броя на активните избиратели (тези, които все още не са се отказали да упражняват правото си на избор) само изглежда тревожна. В повечето развити демокрации това е трайна тенденция, при която именно малцинството активни избиратели обикновено решава изхода от изборите и съответно определя управлението за следващия мандат. В пропагандната риторика на нашенските политици обаче личи, че за тях това е истински проблем – високата мобилизация на избирателите обикновено реализира и по-широка партийна и политическа представителност в парламента и осигурява повече възможности за многостранен коалиционен формат. С изключение на ДПС почти всички български политически партии вече са заявили полуофициално страховете си, че свиващият се брой активни избиратели трайно ще ерозира влиянието им върху националната политическа карта. Сигурно и затова скорошните призиви за пакт от типа “всички срещу ДПС” изглеждат доста несъстоятелни. На неофициално ниво промените в избирателната система, върху които в момента работят няколко експертни групи, преследват различни цели и имат различни мотивации. С изключение на ДПС почти всички останали партии настояват за въвеждането на частичен мажоритарен механизъм за избиране на депутати, който да се комбинира с действащия пропорционален механизъм. В момента с най-голяма популярност се ползва идеята поне 1/3 от народните представители (80 души) да бъдат избирани мажоритарно. Вдясно, където дебатът тече паралелно на идеите, лансирани от президента и управляващата коалиция, надделява мнението за увеличаване на броя на мажоритарно избраните народни представители, но шансът на това предложение е нищожен. Ограниченият брой мажоритарно избрани кандидати би гарантирал вероятно бавна еволюция на избирателната система и предполага преди всичко временно решение и верификация на степента на усъвършенстване на избирателната система въобще. Наред с въвеждането на мажоритарен избор за 1/3 от народните представители, управляващите обаче настояват за допълнително опростяване на този механизъм – чрез идеята кандидатът, спечелил най-много гласове (макар и не 50+1), да може да бъде избран, а кандидатите от други политически сили, които са се състезавали наравно с победителя, но не са успели да спечелят повече гласове от него, да могат да преливат подадените от тях гласове към паралелната на мажоритарната партийно-пропорционална листа. Евентуалното въвеждане на това правило би гарантирало запазване на подадените гласове за кандидат, представляващ определена партийна кауза. От друга страна обаче, прилагането му несъмнено ще ощети представителството на независимите мажоритарни кандидати за народни представители, зад които не е застанала нито една партия и които нямат регистрирана пропорционална листа. Затова, ако тази промяна на избирателното законодателство евентуално влезе в сила, тя би засилила, отколкото отслабила пропорционалната изборна процедура, казва един от експертите, работещи по промяната на изборната процедура, пожелал да остане анонимен. Втората промяна, към която специални аспирации проявява ДПС, е универсалното повишаване на изборната бариера. Прецедентът вече се състоя по време на изборите за европейски депутати миналата година (станал известен като поправката “Бисеров”) и именно предстоящият вот за подновяване на българското представителство в Европейския парламент догодина ще се използва за налагането на по-висока бариера и за всички останали видове избори – национални парламентарни и местни. Причината е проста – заради намаляването на броя на населението у нас догодина България ще може да избере 17 евродепутати, а не 18, както през 2007 г. Това автоматично ще повиши и бариерата, отвъд която участващите в изборите партии ще могат да разчитат на депутатско място в Европарламента. Управляващите считат, че тези избори са достатъчно основание да поискат и универсализиране на по-висока бариера и за бъдещите парламентарни и местни избори. Разбира се, случайно или не, тази идея фаворизира управляващите и е във вреда на опозицията – шансове да влезе в следващия парламент има най-вече ГЕРБ. Повишаването на изборната бариера в никакъв случай не облагодетелства малките десни партии (СДС и ДСБ) и дори „Атака“ е заплашена да остане извън парламента. Това би провокирало цяла поредица от чисто политически усилия – евентуално предизборни коалиционни споразумения и общи листи, които могат да намалят влиянието на опозицията, или в най-безобидни случаи – да я напрегнат до крайност. Сред управляващите се обсъжда и друга – още по-радикална идея, която да притисне опозицията в периферията на изборното пространство. Става дума за въвеждането на т. нар. каскадна изборна бариера. Тя е динамична и нейното ниво е толкова по-високо, колкото по-висок е броят на участващите в изборите партии и коалиции. Това означава, че например при регистрацията на 20 партии изборната бариера може да бъде 5%, но при евентуалната регистрация на 40 партии, тя да бъде вече 7%. Работната хипотеза не изключва вдигането на изборната бариера дори и до безпрецедентните 10 на сто (както е в съседна Турция), ако политическата партизанщина изведнъж надделее несъразмерно или бъде фаворизирана по политически причини. Прави впечатление, че каквито и промени в избирателната система да се случат, нито една от тях няма да облагодетелства демокрацията в България. Нито ще повиши нейното качество. А това със сигурност не е част от националния интерес. Но май това в момента интересува много малко хора. ИЗБИРАТЕЛНА АКТИВНОСТ Парламентарни избори 1991 – 83.95% (5 699 960 гласували от 6 790 006 избиратели) Парламентарни избори 1994 – 75.18% (5 261 040 гласували от 6 997 954 избиратели) Парламентарни избори 1997 – 58.86% (4 291 066 гласували от 7 289 956 избиратели) Парламентарни избори 2001 – 66.05% (4 568 191 гласували от 6 916 151 избиратели) Парламентарни избори 2005 - 54.78% (3 670 773 гласували от 6 701 060 избиратели) Местни избори 2003; втори тур – 46.98% (3 266 086 гласували от 6 951 680 избиратели) Местни избори 2007; втори тур – 43.26% (3 007 031 гласували от 6 951 071 избиратели) Източник: ЦИК

Човекът на чужда земя

Mon, 16 Jun 2008 16:53:00 +0300

Ричард и Юри, макар и европейци, са много различни и дори не се познават. Първият е англичанин, вторият – българин. Англичанинът е финансист по образование, а българинът – специалист в областта на телекомуникациите. Но това покрай другото, защото по-важното е, че и Ричард, и Юри имат нещо общо – те са “глобални номади”. Става дума – онази нова все още малобройна група от човечеството, която прекарва живота и професионалната си кариера в постоянно движение между отделни държави и континенти и непрекъснато сменя социалните условия, в които пребивава. Глобалните номади все още са екзотичен човешки вид – социолозите ги регистрираха едва преди около десетина години. Мнозинството от тях са американци и европейци. Професионалната им заетост е различна – сред тях има инвеститори, експерти, представители на международни неправителствени организации, журналисти и писатели или даже съвсем обикновени туристи. Това, което ги събира в една социална група, е тяхната “неуседналост” (обратното за тях е равно на “социална” смърт), адаптивност към чужда културна среда и перманентна готовност за смяна на обстановката. За разлика от другата нова екзотична социална група – тази на “мигрантите в интернет” – “глобалните номади” не пътуват във виртуалното пространство, а сменят бързо и напълно реално географските региони. Но пък често - подобно на виртуалните пътешественици - се включват в нови мрежи за социално общуване и оцеляване. Те не са имигранти в класическия смисъл – рядко си позволяват да останат на едно място повече от година. Те не са и класически пътешественици - честно поддържат блогове вместо класическите дневници, които се занимават не толкова с природните забележителности на страната, в която пребивават, а с нетрайните впечатления от ежедневни социални преживявания. Глобалните номади са космополити – миналия март Ричард живееше и работеше като консултант в Етиопия, но посрещна новата 2008 г. в снеговете на Непал, където вече бе получил краткотраен консултантски договор. Тези хора са и носители на изключителна толерантност – тяхната адаптивност се основава на възможността бързо да изключат навиците, придобити от традицията или атавистичната си природа. Ето затова например за Юри запознанството с болен от проказа бездомник на улицата в столицата на Мали е рутинно, а не специално житейско преживяване. “Вечно пътуване”, “животът като непрекъснато движение”,”миграцията като естествено човешко състояние”, “новата номадска ера”... Това са все банални лозунги, описващи детайл от съвременните конвулсии на социалната тъкан на постмодерните общества. Глобалното номадство най-често е индивидуално пътуване – съчетава движението с личната изява, любознателност и интерес. За разлика от историческите си предшественици глобалните номади не се движат на групи, напротив – търсят самотното пътуване, самовглъбяване и самоопознаване чрез движението и възприемането на новата социална среда. По силата на индивидуалистичната си природа, глобалните номади не са и “политически животни” по смисъла на Аристотеловото понятие. Макари и политически просветени (в огромната си част те малко или много споделят антиглобалистки политически ценности), те не гласуват и почти не участват в процедурите, предлагани от страната, в която пребивават. Социологът Ивайло Дичев твърди, че появата на глобалните номади бележи и началото на края на националната държава За тях е валидна единствено и само “тоталната мигрантска култура, еклектиката на ежедневните практики и безкраен набор от различни традиции и културни специфики”, твърди Дичев. Този тип хора имат различно родно място, различно политическо гражданство и напълно несъизмеримо интелектуално поданство. Те просто са от типа “Човек на чужда земя”, казва в допълнение френският изследовател Цветан Тодоров. Глобалните номади са хора със средни за европейския стандарт доходи, но най-често доброволно се лишават от житейския стандарт на средния европеец. По време на пътуванията си Юри рядко харчи повече от десетина евро на ден и предпочита да споделя храната и ежедневието на индонезийските селяни, индийските търговци или или ганайските шофьори. За номадите от древността небето и земята са ключови житейски и философски категории – цялостният им мироглед се формира около тези две понятия. Глобалните номади обаче рядко могат да бъдат събрани и локализирани в единен философски и религиозен манталитет. Някои от тях традиционно се увличат от езотерични учения, тибетска философия, но други са редови атеисти. Новите глобални номади са хора, които не дължат никому нищо – нито на предтечите, нито на родината си, нито на атавистичните си (псевдо)богове. В този смисъл те са напълно денационализирана общност и винаги се опитват да спазват статута на “други” спрямо заобикалящия ги свят От гледна точна на традициите на добрия стар консерватизъм номадството – древно или постмодерно - представлява разрушително социално поведение. Цитирайки Библията (Авел бе овчар, а Каин бе земеделец (Бит. 4:2), консерваторите ще ви кажат, че икономическият просперитет на обществото се дължи именно на специализацията на труда и социалната дейност, докато номадството е по същество антисоциално и нетипчно за човека поведение. Номадството не мотивира творческите сили, то е деволюционно, казва Гари Норт, а номадските народи често генерират авторитарни и тоталитарни практики в политическата си организация и в икономическия си живот. Юри обаче никак не се интересува от мнението на Норт. В неговия сайт пише, че: “Животът е едно неизбежно пътуване между родилния дом и някое гробище. Ако пътуването е достатъчно дълго, то неизбежно се състои от две части: първата разкрива колко уникална и самобитна е страната, в която си се родил и израснал, а втората част... тя прави на пух и прах това откритие”. Не го е измислил той – Юри се е позовал на стара китайска притча, което идва да докаже, че номадите няма да изчезнат никога.

Финансовата аритмия на МВР

Tue, 17 Jun 2008 10:28:00 +0300

Министерството на вътрешните работи със своите около 60 хил. служители представлява сериозен потребител на държавни средства. Не е тайна, че през последните 20 години парите, които бюджетът осигурява, в огромната си част се потребяват за изплащане на работните заплати на служителите. Насочените към техническо и материално обезпечаване са твърде недостатъчни и от години се концентрират в закупуване на автомобили. Разбира се нуждата от мобилност и остарелият автопарк оправдават такова насочване. Тук обаче се появяват няколко противоречащи си тенденции. От една страна, остарелият и ръждясал автопарк с представител вечната жигула (както твърдят от авторемонтните звена на МВР лесна за обслужване), трябва да се замени; от друга – доставката на опели със сравнително скромни характеристики е твърде спорна. Специалисти твърдят, че се търси най-евтиният заместител, от който бързо да може да се реализира комисионна и да се достави голямо количество. Предвид факта, че МВР не плаща мита, причината изглежда повече от прилична. Магическата формулировка, позволяваща за нуждите на сигурността сделките да бъдат правени не чрез търг, а с конкурс или да се договарят по естествен път, много бързо увеличава автопарка на МВР. Колите са много, разходите по закупуване – сравнително малки, комисионните се разпределят сред заинтересованите и като че всички са доволни. Министърът и висшите началници тържествено поднасят ключовете на полицейските звена като едновременно реализират и PR ефект. Недостатъците на тази схема са няколко. Поддръжката на такова количество автомобили струва доста пари. Избирането на една марка и закупуването на много бройки обрича всеки следващ ръководител да закупува от същата марка, за да се поевтини обслужването (оборудване, резервни части и специалисти по една марка). Сравнително ниската мощност на закупените автомобили (за да се избегне акцизът) ги прави неравностойни при конкуренция с возилата на престъпниците. Към всичко това трябва да се прибави и хроничната липса на средства за бензин, която довежда до принудителен престой на по-голяма част от този автопарк. За никого не е тайна, че в малките градчета полицията разчита на спонсорство от страна на местни фирми за зареждане с бензин, което да позволи нормалната работа – патрулиране, посещаване на местопроизшествия. След сериозна мисловна дейност за решаване на противоречието между многото коли и малкото бензин неизвестен „гений” сътворява хартиения автомобил, който всички сме виждали по пътищата. Неговите предимства са: добър външен вид; от същата марка като закупуваните е, което може да се счита и за реклама, евтин е (от картон), не харчи бензин. Идеята е, че поставен на определено място, моделът ще оказва профилактично въздействие на водачите – ще спазват правилника, ще намаляват скоростта и пр. На практика това не се получава, защото отдалече си личи камуфлажната същност на модела, той е неподвижно закачен, което не позволява смяна на мястото му и заставане на същата позиция на истински автомобил. Посоченото по-горе е само една илюстрация на неоптимално изразходвани средства на данъкоплатците. Интересно е да се направи анализ на парите за информационни системи, които се отпускат на МВР и би трябвало да изграждат гръбнака на противодействие на престъпността. Независимо че МВР има специализиран институт, занимаващ се с компютърни технологии, решенията за изграждането им се взимат на друго място – сред висшите ръководители на министерството, често в политическата му шапка. Като че повечето решения се насочват към най-лесния начин на действие – закупуване на повече компютри и разхвърлянето им сред състава. Разбира се, при огромния брой служители компютрите винаги ще са недостатъчни, но доставянето им и раздаването без ясна визия за какво ще служат не довежда до технически напредък и ефективност, а както бе демонстрирано наскоро – до технически издънки – чрез медиите стана известно как класифицирана информация изтече от МВР, защото служител теглел музика през служебния си компютър и така дал възможност за достъп до информацията на диска. Факт е, че в МВР има свестни компютърни специалисти и ръководители на средно ниво, които имат знанието и възможностите да проектират и реализират интегрирана информационна система, система, която би интензифицирала работата против престъпността в реални граници и време. Тук е средоточието на основно противоречие. Тези, които знаят и могат, не са същите които взимат решенията. Като говорим за информационни системи не трябва да пропускаме и сериозните средства, които министерството отделя за комуникации. След приватизацията на БТК практически цялата комуникация на МВР минава през частни доставчици. Заплащането на трафика е сериозно перо в бюджета, но проблемът е не само в разходите, а в съмнителната сигурност на комуникациите. Освен по кабелите на БТК, комуникациите се реализират чрез GSM системите на частните доставчици. От една страна, това е също разход, а от друга - сигурността е много ниска. Специалисти по сигурността твърдят, че са виждали разпечатки на разговори на телефони от групи на МВР в частни фирми. Технически е възможно и самите разговори да бъдат подслушвани вън от рамките на закона за СРС от частни лица и организации, техниката за това се продава в специализирани магазини в чужбина свободно. Възможностите за преодоляване на тези проблеми съществуват, но като че ли няма желание сред висшето ръководство да се занимават с тази материя. Какво би могло да се направи. Много отдавна, още когато се взе решение за приватизацията на БТК, експерти лансираха идеята за изграждане на комуникационна среда, обслужваща държавната администрация, МВР и МО. Предвид на това, че тя би могла да се ползва за всички видове комуникации и да даде гаранции за сигурност на информационния трафик и да спести сериозни средства по осъществяване на държавните комуникации, създаването й изглежда логично и безпроблемно. В действителност нищо такова не се случва. Причините за това са няколко: незаинтересоваността на ръководството на МВР и държавата да се ангажират с такъв сложен и времеемък (повече от един мандат) проект; лобизъм на собствениците на комуникационни компании, за които трансферът на държавните организации създава сигурен и сериозен приход; спорът кой точно да работи по проекта – да определя доставчици, подизпълнители; кой ще експлоатира готовата система. Като причина да не се реализира такъв проект се сочи и липсата на средства. Това не е вярно. Съществуват многобройни възможности за финансиране. Една от тях са проектите по 7- рамкова програма на ЕС, в която се предвиждат над милиард и половина евро за изграждане на комуникационни системи, като 75% от сумата е грант. Всичките възможности, предложени от ЕС, притежават сериозни гаранции за целесъобразно използване на средствата, т.е. от тях не могат да се присвояват средства. Това като че ли представлява непреодолима преграда пред взимането на решение от овластените лица за използването им. Нека разгледаме една друга страна на министерството – като организация, която внася пари в бюджета. Приходи от дейността на МВР се реализират пряко и непряко. Непряко: чрез предотвратяване и пресичане на всякакъв вид престъпления, свързани с източване на пари от държавата, като контрабанда, кражба на ДДС, финансови измами и др. Невъзможно е да се определи количествено дори и приблизително приходите от такава дейност. Причината е, че методиките за изчисление на средствата, които биха се реализирали от предотвратената престъпна дейност, са твърде фриволни. Ще дам пример за това чрез начина, по който се изчислява финансовият ефект от задържан наркотик. Цената, която оперативните работници оповестяват, не е цената на едро, по която количеството дрога се движи в прихванатия канал, а цената, която би се получила след крайната продажба на дребно. В нея се калкулира какво ли не – например. повишаването на цената на доза, поради предно прихващане на доставка, което според оперативните работници довежда до оскъпяване на стоката. Както се пошегува нерадостно един експерт по наркотрафика – в ценообразуването на крайния продукт понякога се включват средствата, които биха се изразходвали и за полицейски чадър над дилърите. Пряко: чрез дейности по непосредствено санкциониране на нарушители – например глобите, които катаджиите налагат на водачите на МПС. Спорно е връщането на възможността катаджиите да глобяват директно на пътя. Това е доказано сериозна възможност за корупция. Предният подход обаче не доведе до интензивно стичане на средства в държавната хазна, защото не бе предвиден начин за принуждаване на глобените да заплащат в срок глобите си. Един от сериозните източници на средства в бюджета е издаването на документи за самоличност. Над половината от таксите за документи са чиста печалба за държавата. Обяснимо е желанието на държавната администрация по-често под различни предлози да сменя цялата гама от документи. Последната предвидена смяна е базирана на изискванията на ЕС за издаване на паспорти с биометрични данни. Търговете за изпълнители се отложиха без сериозни обяснения и сега рискуваме страната да бъде санкционирана за неспазени срокове. Макар и в продължение на няколко години (до изтичане на срока на старите паспорти), замяната ще доведе до сериозни приходи в бюджета. Сметнете сами – един комплект ще струва около 60 лв., общата сума – над 240 млн. Несъмнено интегрирането с ЕС и въвеждането на модерни технологии в МВР ще доведе до потреблението на огромни средства – само системата за комуникации (стационарни и мобилни) би струвала над 600 млн., информационните системи над 100 млн. (ако се постигне проектирането и изграждането на единна информационна система). Това прави МВР и системата за сигурност желан партньор на фирми доставчици и интегратори в областта на информатиката. Големите обеми на сделките предполагат и сериозни печалби, което представлява интерес не само за български фирми, а и за чуждестранни. Темата за сътрудничество между дьржавни и частни структури в тази област е много сериозна и обемна, може би предмет на отделен анализ. Накрая ще отбележа, че съществуват още много аспекти на движението на финансови потоци в системата на МВР. В основата си те са предназначени и служат за обезпечаване на повече сигурност за данъкоплатците – гражданите на страната. Разбира се има и корупционни практики, отклоняващи част от тези средства и захранващи престъпни схеми. Със сигурност в бъдеще това ще бъде преодоляно, ако не на базата на вътрешните възможности на страната, то вследствие на натиска на компетентните наблюдаващи ни звена на ЕС. * авторът е бивш заместник-министър на вътрешните работи

Законодателната пролет

Tue, 13 May 2008 15:47:00 +0300

През април бяха предложени важни промени в Закона за търговския регистър. Продължава стремежът към по-голяма публичност и свободен безплатен достъп. Изглежда, стана ясно, че прозрачността е преимущество и осигурява по-добрата комуникация с обществото. Предложено е и произнасянето по заявление и актове да става по реда, по който те са постъпили, което би дало известна равнопоставеност на заявителите. В законопроекта се набляга на по-голямата роля на единния идентификационен код. Той ще представлява източник на цялата необходима информация. Друго улеснение и за двете страни е съхранението на документите в електронен вид. Това дава възможност за повторно подаване на заявленията, което сега не е възможно, тъй като оригиналните документи се съхраняват на хартиен носител. Тези предложения наистина биха улеснили гражданите и именно в такава посока трябва да се действа. В законопроекта е дадено обяснение за изоставането с желаните срокове (един работен ден). Причините най-общо са натоварването от многобройните подадени заявления и недостатъчният брой опитни служители. Основните изходи от положението са два: увеличаване на заплатите на персонала, което ще го задържи на работното място, но означава повече средства, или внедряване на система, при която регистрацията ще става по електронен път – най-доброто възможно решение. Вместо това в законопроекта е предложено служителите да се назначават по по-бърза процедура (без конкурс и пренебрегване на изискванията за стаж) и приравняване на заплащането до нивото на работната заплата на съдебен администратор в окръжен съд, като статутът на служителите се променя от служебен по Закона за държавния служител в трудовоправен по Кодекса на труда. При това положение ще продължим да чакаме момента, когато регистрирането ще се осъществява за броени часове по интернет. Правителството изготви Програма за по-добро регулиране 2008–2010 г., която бе приета на редовно правителствено заседание през април. В програмата са заложени няколко цели, които са икономически издържани и сериозно биха помогнали за изграждане на по-добра бизнес среда стига да бъдат изпълнени. Една такава цел е премахване и облекчаване на съществуващите административни режими и подобряване на административното обслужване. Това предполага по-голяма прозрачност, по-малка намеса на държавата и навременно оценяване на всяка една стъпка при по-нататъшното изпълнение. Важна част от подобни промени е спазването на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол и Закона за нормативните актове. Програмата включва и провеждане на консултации със заинтересованите страни. Основен момент тук трябва да е публичността и възможностите за проследяване и оценка на програмата. В законопроекта за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щетиприет на второ четене в парламента, са предвидени санкции за непредоставяне на информация или подаване на невярна или подвеждаща информация. Подобен закон със строги мерки е крайно наложителен, за да се доближи България поне малко до най-добрите практики в развитите икономики. В световен мащаб все по-голямо внимание се отделя на опазването на околната среда и отражението на замърсяването върху живота на планетата. Беше внесен и законопроект за изменение и допълнение на Закона за електронни съобщенияв който се набляга на неприкосновеността на личната информация. Предлага се забрана на всякакъв вид слушане, записване, проследяване и съхраняване на съобщения на други лица без тяхното съгласие. Изключение правят случаите, свързани с разузнаването от Закона за специалните разузнавателни средства. Защитата на конституционните права и свободи на гражданите трябва да се съблюдава и урежда със закон, защото сегашният динамично развиващ се свят го изисква. Промени се предвиждат и в Семейния кодекс Ситуацията наложи да се приеме фактическото съпружеско съжителство на мъж и жена и уреждането на произхода на децата, родени от това съжителство; премахнато е предварителното заявяване на брака; урежда се сключването на брачен договор; отпада изискването от тригодишен срок от сключване на брака за допустимост на развода по взаимно съгласие. Всички тези промени отразяват нуждите и желанията на хората. Остарелите за разбиранията правила трябваше вече да са премахнати. Предвижда се също облекчаване на осиновяването и съкращаване на сроковете за извършването му, за да се реши проблемът с непотърсените деца в социалните домове, които в същото време не могат да бъдат осиновени. Идеята в проекта е да се допуска осиновяване без съгласие на родителя, ако последният в срок от шест месеца след настаняването на детето без основателна причина не е поискал прекратяване на настаняването или промяна на мярката. Това е социално и икономически обосновано, особено предвид лошите условия, при които израстват децата в подобни домове. Авторката е от Институт за пазарна икономика

След Буш

Tue, 13 May 2008 15:38:00 +0300

Най-забележителният спектакъл на американския изборен сезон бе гледката на тълпи, достигащи до 20 000 души, които приветстват Барак Обама. Обама никога не е имал проблем да предизвика аплодисменти, но получава най-искрен отклик, когато се обърне към външната политика. Той напомня на поддръжниците си, че от самото начало е бил против войната в Ирак. Настоява, че САЩ трябва да се фокусира върху “Ал Кайда”. И обещава, че ще започне изтеглянето на американските войски веднага щом стане президент. Неговата съперница в оспорваната борба за кандидатпрезидентската номинация на демократите - Хилъри Клинтън, не е толкова красноречива, освен това е в неудобното положение да е гласувала за нахлуването в Ирак през 2002 г. Но и тя може да докара тълпата до лудост, когато говори за външна политика. Обещава, че ще започне изтеглянето на американските войски от Ирак до 60 дни след като стане президент, и обвинява Джордж Буш за провеждането на една от най-катастрофалните външни политики в американската история. За Джон Маккейн, номинирания кандидат на републиканците, всичко това са опасни глупости. Маккейн твърди, че изтеглянето от Ирак ще предизвика бедствие в Близкия изток и ще унижи САЩ. Той смята, че САЩ трябва да останат под някаква форма в Ирак сто години и обвинява Обама, че продава напразни надежди за „бягство от историята”. Когато става въпрос за външна политика, наистина има две Америки. Разногласията са най-остри по отношение на Ирак, но те се разпростират и отвъд него. Трябва ли САЩ да постави „войната срещу тероризма” в сърцето на своята външна политика, или да я третира само като една от многото грижи? Трябва ли САЩ да бомбардира Ирак, или да позволи на Иран да направи бомбата? Трябва ли да преговаря с враговете си, или да ги чака да променят поведението си? От герой до нула Тези дълбоки разногласия са наследство от един човек, чието име няма да се появи на избирателните бюлетини през ноември. Буш дойде на власт, обещавайки всичко друго, но не и смела външна политика. Той се държеше като нов вид консерватор – „по-скоро обединител, отколкото разединител”, и се обгради с авторитетни външнополитически съветници. Дик Чейни бе здравомислещ реалист, който като министър на отбраната по време на първата война в Залива се противопостави срещу свалянето на Садам Хюсеин, задавайки въпроса „Колко дълго трябва да останем в Багдад?” Колин Пауъл бе известен с предпазливостта си по отношение на използването на сила – или да се навлезе с големи сили, или да не се влиза изобщо – и с неговия ентусиазъм да работи със съюзници. Кондолиза Райс бе отявлен реалист, известна със забележката си, че длъжностната характеристика на 82 въздушнопреносима дивизия не включва придружаване на деца до училище. По време на предизборната си кампания самият Буш декларира, че ще провежда „американска външна политика, която отразява американския характер. Скромността на истинската сила. Смиреността на истинското величие”. Той противопостави своя подход на „арогантността” на администрацията на Клинтън, която била „подкопала американските съюзи, отчуждила приятелите ни и насърчила нашите врагове.” Всичко това неизбежно се промени на 11 септември 2001 г. Тази трагедия първоначално обедини Америка в общата скръб и в общата решителност да се изкорени “Ал Кайда”. Но в крайна сметка политическите действия на Буш замениха това, което той наричаше „топлия кураж на националното единство”, с горчиво разногласие. Добро и зло Буш отговори на терористичните атаки с изумителна смелост, основана на убеждението му, формирано часове след атаките, че Америка е въвлечена във "война срещу терора". Америка не прави разлика между терористите и хората, които им дават подслон. Тя остава в нападателна позиция, работейки с приятели, ако е възможно, и сама, когато се налага. И тя ще се справи с основните причини за тероризма - фаустовската сделка между автокрациите в Близкия изток и радикалния ислям. Някогашното студентче се изживяваше като човекът, носещ "твърда решителност и ясна визия и дълбока вяра" за световната борба между доброто и злото. Буш съчета визионерския си подход с твърд стил на управление. Той прие вашингтонската партизанщина, която отхвърляше като кандидат-президент, и започна да изпълнява списък с пожелания за консервативни мерки, повечето от които бяха за намаляване на данъците. Но той направи и нещо, което бе ново във външната политика: превърна войната срещу тероризма в начин да осигури преимущество за своята партия с цел да изгради трайно републиканско мнозинство. В началото тази двойна стратегия на агресивност в чужбина и на неумолимост у дома работеше добре. Инвазията в Афганистан бе триумф. След по-малко от 18 месеца за някакви си три седмици американската армия завзе Багдад. На междинните избори през 2002 г. Републиканската партия увеличи мнозинството си в долната камара на Конгреса и завладя Сената. Две години по-късно Буш бе преизбран с повече гласове от всеки предишен кандидат-президент. Въпреки това цената бе висока. Докато 11 септември обедини Америка, неговите решения да нахлуе в Ирак и да превърне "войната срещу тероризма" в партизанщина безмилостно разделиха страната. На фона на бунтовете в Ирак противниците на войната от демократическата партия набираха сили и избухнаха яростно, когато стана ясно, че режимът на Садам Хюсеин не е имал нито оръжия за масово поразяване (ОМП), нито близки връзки с “Ал Кайда”. Опозицията срещу войната в крайна сметка излезе извън рамките на Демократическата партия. И недоволството на обществеността от провала в Ирак прерасна в много по-обща тревога за американската външна политика. Външната политика на Буш превърна своя автор в един от възбуждащите най-полярни оценки президенти в американската история. У дома той е почти толкова популярен, колкото Ричард Никсън на върха на скандала Уотъргейт (вж. диаграма 1); в чужбина се възприема като клоун - подпалвач на войни. Политиката на Буш остави извънредно тежко наследство за следващия президент. Около 160 000 американски войници се опитват да омиротворят Ирак на цена от 300 млн. долара на ден, да не говорим за хилядите американски и десетките хиляди иракски убити. Нещата са по-добре, отколкото бяха, благодарение на изпращането на допълнителни американски части миналата година, но Ирак остава разбита нация, обхваната от тероризъм, гражданска война и провален държавен апарат. Останалата част от "оста на злото" на Буш все още си е на мястото. Северна Корея има ядрена бомба. Иран все още е решен да придобие ядрени възможности и да разшири регионалното си влияние. “Хамас” и “Хизбула” процъфтяват. Талибаните се съживяват в Афганистан. След убийството на Беназир Бхуто и изборите, които донесоха все още отекващия вот на недоверие към президента Первез Мушараф, Пакистан остава обхванат от конфликти. “Ал Кайда” е все още свита на кълбо кобра. На всичко отгоре президентските избори ще дадат на Америка най-добрия шанс, който е имала, да реши своите вътрешни разногласия по американската външна политика. Двата варианта на офертата едва ли биха могли да представят по-ясен избор. Но задачата ще бъде много по-тежка, отколкото изглежда. Един президент на демократите ще трябва да балансира огромния вътрешен натиск за връщане на войските у дома и опасността от създаване на регионален хаос в Ирак. Твърде внезапното изтегляне на войските може да доведе до катастрофа в региона и до политическо унижение у дома. Провалът на Джими Картър в Иран съсипа престоя му в Белия дом и остави демократите като политическа сила извън игрището за цяло десетилетие. Иска ли новият президент на демократите да рискува подобен провал? Маккейн ще бъде изправен пред собствено изпитание с реалността. Той най-малкото е упорит; никой не би оцелял пет години и половина като военнопленник във Виетнам без стоманена воля. Той с удоволствие предизвиква схватки с всички и с всеки, включително със собствената си партия. Например кандидатът на републиканците е един от водещите критици на администрацията на Буш по въпроса за мъченията. Той също е дълбоко и лично загрижен за националната сигурност. Рискува политическо самоубийство, като поддържа увеличаването на числеността на войските на САЩ, когато неговата партия, изглежда, беше готова да смекчи позицията си относно войната в Ирак. Но дори човек, който гордо описва себе си като "кучи син", не може да промени общественото мнение. Американското общество се обърна рязко срещу военната агресивност, така че ястребовите инстинкти по отношение на външната политика вредят на шансовете му да спечели Белия дом. Дори да спечели, ще го очакват трудни моменти: демократите почти със сигурност ще имат по-голямо мнозинство и в двете камари на конгреса. С това не искаме да кажем, че когато Буш си тръгне, нещата в голямата си част ще останат същите. В американската външна политика вече настъпиха важни промени по време на втората администрация на Буш. Президентът изостави високомерието и войнствеността от първия си мандат и положи повече усилия да спечели съюзници и да работи с многонационалните институции, както и да обърне по-голямо внимание на палестинския проблем. Следващият обитател на Белия дом, независимо от политическата си окраска, ще придвижи американската политика още по-напред в тази посока - може би добавяйки някои благородни жестове - например закриването на военния затвор в залива Гуантанамо, или приемайки глобалното затопляне като приоритет. Отвъд войната срещу тероризма По-важното е, че следващият президент ще иска да разшири американската външна политика извън сегашната й прекалена ангажираност с "войната срещу терора". Олимпийските игри в Пекин това лято ще напомнят на американците за нарастващата икономическа мощ на Китай в момент, когато Америка е нервна за своето икономическо представяне и е изправена пред мощен протекционистичен натиск у дома. Засилващата се авторитарност и агресивност на Русия също ще представляват голям стратегически проблем. Въпреки това проблемите, които доминираха президентството на Буш, няма да си отидат. Сразяването на радикалния ислям ще остане главна движеща сила в американската политика. “Ал Кайда” изглежда решена да нанесе масови поражения върху американското гражданско население. Тя още е силна и продължава да се домогва до биологични и дори ядрени оръжия. Първата работа на президента е да защити от атака американския народ, така че “Ал Кайда” ще остане сред приоритетните тревоги. Един президент на демократите може да промени стратегията на "войната срещу терора" - без толкова военна реторика и с преместване на фокуса от Ирак към Пакистан и Афганистан. Обама казва, че Америка трябва да се бори с тероризма (но в Ирак тя е избрала погрешното бойно поле). Той изрази готовността си да преследва важни мишени от “Ал Кайда” в Пакистан без разрешението на пакистанското правителство - нещо, което Буш отказа да направи. Самата администрация на Буш вече приглуши тона на своята реторика и се опитва по-упорито да работи с местните елити и да използва невоенни средства. При един президент на демократите тази тенденция ще се засили. Който и да спечели, външната политика на Америка ще продължи да бъде тормозена от три проблема, с които Буш трябваше да се бори. Първият е партизанщината у дома. Америка ще остане дълбоко разделена по въпроса как да се справи с радикалния ислям. Консерваторите смятат, че това е епохалната битка на века, а либералите го разглеждат като истерична реакция, която само ще усложни проблема. Един президент на демократите може да установи, че подобна партизанщина се управлява много трудно. Президентът ще попадне под огромен натиск да върне американските войски у дома (вж. диаграма 2). От него или от нея ще се очаква също да провежда по-помирителна политика в Близкия изток като цяло. Но какво ще стане, ако се окаже трудно да се съчетаят тези две еднакво важни цели? Президентът може да бъде атакуван отляво за популизъм, а отдясно, че не отишъл достатъчно далеч. Вторият проблем е, че Америка не е съгласна с останалия свят по въпроса за решаването на въпросите в Близкия изток и справянето с радикалния ислям. Дори и при един президент на демократите САЩ ще заемат по-твърда линия от Европа срещу “Ал Кайда”, Иран, Пакистан и палестинските активисти. И дори при по-ведър дипломатически климат Европа няма охотно да желае да направи повече в Ирак или Афганистан. Европейските елити не са на страната на САЩ, както по време на Студената война. Третата трудност е, че САЩ просто не отделят достатъчно ресурси за „войната срещу тероризма”. Армията е разпростряна на твърде широк фронт. Департаментът за вътрешна сигурност е хаос. Разузнавателните агенции не успяха да се настроят за борба с новата заплаха на тероризма. От американските училища и университетите не се дипломират достатъчно арабскоговорещи. Някои коментатори разглеждат войната с екстремисткия ислям като естествен приемник на Студената война – четвърта световна война, както се изразява видният неоконсерватор Норман Подхорец. Но американците са по-поляризирани за външната политика, отколкото през дните на Студената война. Много от тях не са готови да положат големи усилия за справяне с терористичната заплаха. Грандиозните постулати на доктрината на Буш се заменят не само от нов консенсус, но и от нарастваща неяснота какво да се прави по отношение на тероризма и как да се претегли тази заплаха спрямо другите стратегически проблеми, пред които са изправени САЩ.

Европа се помирява с национализма

Tue, 13 May 2008 15:26:00 +0300

Не само Белгия, но (вероятно) и целият Европейски съюз въздъхна с облекчение миналия месец, когато заработи новото белгийско правителство. Така бе сложен край на деветмесечните разправии между политическите партии. За евроентусиастите в Брюксел неуспехът на страната домакин да сформира правителство след изборите миналия юни бе тревожен. Белгия има значение, защото е модел за Европа със сложната си федерална система (страната се гордее със шестте си правителства и парламенти), имаща за цел да разпределя властта между три региона и три езикови общности (холандско-, френско- и немскоговореща). И ако една малка, богата Белгия не може да накара федерализма да работи, как ще може ЕС? Всъщност това е довод, който сам се нуждае от доказване. Какво от това, че Белгия има институции, подобни на тези, които един ЕС с федерална структура може да използва? Да бъде подобно, да ме извинят читателите за израза, не е същото като да бъде едно и също. Това, което наистина има значение за своенравната, многонационална Белгия е, че нейната система на управление демонстрира болезнен за ЕС парадокс: че компромис е необходим, ако конкуриращите се националности ще спечелят от сътрудничеството, но че твърде многото компромиси могат да отровят демокрацията. Благоразумният еврофедералист би се противопоставил на сравненията с гнилите белгийски институции, описани от един белгийски сенатор като „партокрация”, в която връзката между властта и гласовете, пуснати от хората, е твърде опосредствана. Всички белгийски правителства са коалиции, в които трябва да участват партии от френскоговорещата и холандскоговорещата общности, които водят в една или друга степен отделен живот. Може да си помислите, че известен компромис е справедлив: иначе холандскоговорещото мнозинство винаги може да спечели при гласуване пред френскоговорещото малцинство (това определено е начинът, по който франкофоните представят нещата). Но издигането на компромиса до морална необходимост се оказа фатално за демократичната отговорност. Изборите от миналия юни показват това. На тях бяха излъчени две ясни послания „да изритаме некадърниците”. Сред фламандските партии безличните управляващи либерали, поддръжници на свободния пазар, загубиха от безличните консервативни християндемократи. Сред френскоговорещите социалистите претърпяха поражение след поредица от корупционни скандали. Все пак, след деветмесечни пазарлъци, двете победени партии участват в новата петпартийна коалиция (тя може да се похвали с 22 министерски поста, включително петима заместник-министър председатели). Дори това е временно. Ако до юли новото правителство не отстъпи повече правомощия на регионите, фламандските сепаратисти в коалицията могат да я напуснат, предизвиквайки нова криза, която доближава Белгия една стъпка по-близо до разделяне. Несъмнено тогава ще бъде намерен нов компромис, в друга сделка зад закрити врати. Както винаги гласоподавателите ще имат малко реални възможности да санкционират или възнаградят своите управници за подобни „маймунджилъци”. Еврочиновниците в Брюксел се ядосват, че подобно боричкане подкопава претенциите на Европа, че се e издигнала над омразата и обидата на етническия национализъм. Но и тук действителността може да е по-сложна. Едно есе в Foreign Affairs прави взривоопасното внушение, че ЕС е запазил мира в продължение на 60 години благодарение на национализма, а не въпреки него. Авторът – Джери Мюлер от Католическия американски университет – твърди, че бруталният геноцид и насилственото изселване на население през XX век са направили мира възможен. С няколко изключения (той цитира Белгия като едно от тях), етническите и държавните граници на Европа сега съвпадат (т.е. повечето германци живеят в Германия; в Гърция преобладават гърците и т.н.). Това е премахнало една голяма причина за конфликти. Така че следвоенният мир може би не е белег за поражението на етническия национализъм, а по-скоро демонстрира неговия „успех”. Косово, току-що признато от повечето държави - членки на ЕС, е скорошен пример за такъв успех. До преди няколко седмици белгийският премиер Ги Верхофстад бе на противоположно мнение. Верхофстад някога бе написал една брошура, призоваваща за създаването на „Съединени европейски щати” и сега планира втора книга, твърдейки, че Европа е естествено космополитна и че етническо-националните разделения са чужди за европейската „душа” (въпреки че той също призна Косово). Той е очарован от края на XIX век, когато германците са пръснати из цяла Централна Европа и евреите обогатяват живота из целия континент. Той благоговее пред примера на Русчук – град на границата между България и Румъния, чийто жители някога са говорили ладино (испаноеврейски), турски, руски, български, румънски и немски. Вече не, оплаква се Верхофстад, преди да изрази надеждата, че ЕС без граници може да върне космополитна Европа към живот и да сложи край на манията на XX век за създаване на „монокултурни острови”. Мултикултурализмът тържествува И двамата трябва да гледат по-оптимистично. Професор Мюлер е твърде циничен по отношение на причините за европейския мир. Угризенията на германците са изиграли жизненоважна роля, както и истинският ужас от злините, извършени в името на национализма. Междувременно Европа е много по-космополитна, отколкото се опасява Верхофстад (сега, когато не е на власт, той трябва да се качи на брюкселското метро и да се увери сам). Но може да видите защо един белгиец от умерените се дразни от хардлайнерите. Всяка седмица дава нов пример за етно-лингвистична дребнавост. Последният е един скандал с общински съвет във Фландрия, който иска да забрани достъпа на малчугани до детските площадки, ако не разбират холандски (честно казано френскоговорещите също могат да вбесят човека, що се отнася до езика). На европейско ниво репутацията на Белгия също страда. От всичките 27 държави - членки на ЕС, бяха поискани проекти, за да стане 2008 „Европейска година на междукултурния диалог” в чест на културното и езиково разнообразие. Резултатът бе 26 национални проекта, плюс три от Белгия, където разнообразието може да бъде чествано, но само дотолкова, доколкото се прави еднакво на френски, холандски и немски. С други думи, белгийските езикови общности плащат висока цена, за да останат заедно, прибягвайки до шикалкавене в диапазона от глупост до деструктивност. Представено по този начин, на новото белгийско правителство може да се гледа не като на облекчение, а като на ужасно предупреждение. Политически съюз, „излюпен” от несговорчив елит и носещ отговорност само пред себе си, не е модел за подражание за никого.

Престъпност на държавна концесия

Tue, 13 May 2008 15:10:00 +0300

Последният скандал в МВР поставя под въпрос едно от дълбоките основания за съществуване на всяка държава - договореността между нея и гражданите, че заедно с монопола върху насилието тя получава задачата да произвежда ред, законност и сигурност. Провалът изглежда от мащаб, който поставя под съмнение базовите механизми на съвременната държава. Заплашена е дори елементарната лоялност на гражданите към собствените им институции и публични ангажименти като плащане на данъци, спазване на различни публични изисквания, както и готовността им да се ангажират с различни опити за цивилизовано регулиране на неща извън формалния обхват на закона (уважение на пътя, ежедневна толерантност в общуването и т.н.) Тъжната картина от последните седмици поставя под съмнение и основната теза, чрез която си обяснявахме света на престъпното в България, а именно тезата за приватизацията на криминалната държава на комунизма. Според това обяснение съществуващите преди 1989 г. престъпни канали, схеми и поведения впоследствие са приватизирани от различни притежатели на тактически и финансови ресурси на късния социализъм и оттам нататък работят чрез някаква частична форма на протекция. Това, оказва се, е оптимистичният вариант. При него все пак се запазва някаква дистанция между престъпници и държава, независимо от допирните точки по линия на партийно финансиране и лично облагодетелстване на тези, които осигуряват този „чадър”. Но при такова развитие на нещата двата свята са като цяло разделени, обитават различни места, говорят на различен език. С други думи, между тях все пак има дистанция, която може да бъде използвана за някаква промяна, в случай че се появи автентично желание за нея. Нова феодализация Очевидно този модел вече не изглежда така. След като директно е представена в престъпността, от паралелен участник държавата се е превърнала в основен неин субект. Дистанцията е изчезнала, езикът е един. Там, където няма директно участие, има „командировани” служители на вече легитимните парчета от престъпните миниимперии. Държавата вече не просто „върви” успоредно с престъпността и на моменти се допира до нея, тя сякаш отдава на концесия възможността за престъпна дейност. Компрометирането на изборния процес също допринася за подобно развитие на нещата. Престъпните организации, техните служители и изпълнители вече частично СА държавата, защото заемат политически легитимни постове и са в състояние на вземат задължителни решения. Като стават общински съветници или съветници на кметове, избрани с тяхната финансова подкрепа, подобни хора на практика представляват вече фактическата и правна невъзможност да бъдат отделени престъпност и държава, законово и престъпно, правомерно и неправомерно. Ако преди новата феодализация на различни територии в страната бе по-скоро неформален процес, сега вече става въпрос за нейното легитимиране през изборите и управлението. Тежко наследство Очертаната криза на държавата препраща към 1996-1997 г. най-вече с това, че радикално подкопава възможностите за житейско и публично планиране. Ако за хиперинфлацията съществуват добре отработени вносни управленски решения, случаят с проядената от престъпност държава не е такъв. Обезценяването на парите може да бъде овладяно за седмици, обезценяването на държавата е проблем за десетилетия. За пореден път доминирано от БСП управление ще остави тежко наследство, макар проблемът да не е създаден единствено от социалистите. Това наследство има възможни политически, законови и институционални решения. В сблъсъка с него като най-остро се очертава отсъствието на убедителен субект на промяна, който да събере на едно място подходящи идеи, политическа воля и елементарна морална състоятелност. Управленска безпомощност Политическата страна на тежкия скандал с МВР предложи поредни доказателства за неспособността на БСП да мисли дългосрочно в ситуации, които изискват гъвкавост и управленска мъдрост. За пореден път сложните баланси вътре в партията не й позволиха да разбере в каква управленска ситуация е изпаднала и как бързо да излезе от нея. Проблемите в МВР започнаха просто като серия от поредицата скандали, които постоянно обгръщат това управление. Решени по-рано, те по-трудно щяха да останат в непостоянното и криволичещо колективно съзнание на българското общество. Вместо това правителството на Станишев произведе провал, който ще маркира цялото управление на настоящото мнозинство, и ще остане знаков за него. Закъснялата оставка на Румен Петков на практика дойде след безпрецедентна вълна от вътрешно- и външнополитически натиск. Заплахата от активиране на предпазната клауза в областта на сигурността допълнително стресна премиера Сергей Станишев, защото на практика тя би унищожило най-силния аргумент в полза на това правителство, а именно влизането на страната в ЕС. Стратегии за промяна Това развитие на нещата поставя отново вечно актуалния въпрос за възможните стратегии за промяна. Убедеността, че подобна промяна ще дойде „отвътре”, от поведението на българските институции, изчезна доста отдавна. Около членствата на България в ЕС и НАТО надделяваше очакването за постепенно подобрение в резултат на външния натиск и липсата на толерантност от страна на европейските партньори. Оказва се, че Европейската комисия е доста безпомощна и не може да се изправи убедително срещу страна, която е вече пълноправен член на евросъюза. Спирането на еврофондове е сравнително работещ механизъм за индиректен натиск, но няма да доведе до преки политически и институционални промени. Така и този инструмент за влияние постепенно отпадна. България няма да може повече да заобиколя отговорността сама да започне да се променя. Основният проблем тук идва от това, че значителна част от българските граждани упорито отказват да възприемат организираната престъпност като тежък проблем, който изисква нещо повече от традиционното мърморене. За много тя си остава нещо, което е далеч от тях, което може да бъде заобиколено, което си остава „софийски проблем”. Единствената видима възможност за промяна на статуквото идва от нарастващата социална и гражданска активност на по-младите и предприемчиви хора. Остава да видим кога тя ще придобие потенциал да се превърне в директно политическо представителство. Владимир Шопов е основател на консултанска фирма Sophia Analytica

България - Косово: Институционално безсилие

Tue, 08 Apr 2008 10:45:00 +0300

Външната политика на България е обезсилена от края на „Студената война”, превърнала света във все по-сложен, постоянно сменящ се ребус. При наличието на много „играчи” от различен порядък и преплитането на различните типове отношения на международното поле българската дипломация успява единствено – и частично - да констатира сложността на казусите, пред които е изправена. Проблемът „Косово” събра в себе си и обобщи именно това й състояние. „Конструктивна амбивалентност” България призна Косово и главното усилие на българската дипломация бе да калкулира сигурното разстояние между различните групи държави и тихомълком да се разположи някъде в него. Всеки от тримата главни субекти на външната ни политика – президент, правителство, парламент, акцентира върху различен аспект от проблема, което превърна отделните тези (запазване на стабилност, изчерпване на възможностите за договорен изход от ситуацията, изпълнение на политическата и законодателна рамка на плана “Ахтисаари”, неуточнено „установяване на отношения”) в части от пъзел, който всеки трябваше да сглобява сам. Изпаднала в безтегловност от липсата на външноинституционален най-малък общ знаменател, под който „малка България“ да се прислони, българската дипломация „изпращаше положителни сигнали” към всяка една от въвлечените в конфликта страни, демонстрирайки удивителна дипломатическата наивност, че това няма да бъде разбрано от техните институции. Аргументите, изтъкнати за самото признаване - „постиженията” на косовските власти по гарантиране на малцинствени права и демократично устройство в рамките на изминалите няколко седмици от датата на едностранното обявяване на независимост, прозвучаха още по-нелепо. „Висшата” дипломатическа навигация около статута на Косово изцяло пренебрегна и вътрешните институции, занимаващи се с външна политика, потвърждавайки предпочитанието на това правителство да взема формално конституционносъобразни решения, които обаче са в разрез с добрите практики на съвременните демокрации. Спорна уникалност Косово не без основание е критикувано – и не само от България - за нарушаване на международноправната база и механизмите за обявяване и признаване на независимост. В международната политика обаче има принципи, чието погазване може да доведе до това една държава да загуби правото суверенно да управлява дадена част от своята територия. Именно опитите за системно етническо прочистване и геноцид в Косово от страна на Сърбия през 1999 г. доведоха до обявяване на независимостта на провинцията. Системното нарушаване на човешките права и системното преследване на различни етнически и религиозни групи може да бъде определено като решаващ критерий, при който правото на самоопределение взима превес над правото на териториална цялост. През 1999 г. България бе възприела именно такова поведение по казуса “Косово”, но после изпадна в обичайната си ценностна и институционална нерешителност. Подобна позиция щеше да даде ясен критерий, по който могат да бъдат аргументирано и легитимно отхвърлени различни опити за отделяния на малцинства, което толкова много притеснява критиците на независимо Косово. В крайна сметка прословутият sui generis (уникален случай) на Косово се интерпретира предимно чрез края на Югославия и логиката на квазиимперския разпад. Политическата приемливост на обявилите независимост бивши югорепублики произтича основно от геноцидните практики на съвременния сръбски национализъм. Прецедентите отвориха пътя за независимо Косово. България можеше да бъде сред авторите на тази позиция, още повече че именно тя дава най-сигурните гаранции за териториална цялост. Като предпочете да не формулира позиция по въпрос, който непосредствено го касае, правителството за пореден път пропусна шанса да стане автор на политика в регионалната и европейската среда, в която все още е единствено пасивен наблюдател. Компенсаторният механизъм на външната ни политика сега сигурно ще навакса с различни „инициативи” по посока на сигурните, отдалечени пространства на европейската външна политика (примерно диалога на ЕС със Средиземноморието). Закъснял дипломатически пубертет Партньорите на България в НАТО и ЕС напразно очакват българската външна политика да демонстрира зрелост, заменяйки типичното за нея изчаквателно поведение в такова, което носи „добавена стойност”. България би трябвало да генерира идеи и да изработва анализи за формирането на обща европейска и атлантическа политика спрямо страните от Черноморския регион и особено спрямо страните от Югоизточна Европа, в които дългият процес на интеграция тепърва започва. Подобни очаквания се поддържат от сравнително успешните модели на подобно поведение (Полша спрямо Украйна, балтийските държави спрямо Беларус). От България се очаква активно да съдейства за разрешаването на казусите, които са най-близко до нейната територия, култура и история. Още повече, че през годините страната системно настояваше, че притежава някакво дълбоко, уникално познание по отношение на Косово и региона, което има характера на стратегическо предимство за нейното включване в организации като ЕС и НАТО. България обаче не е готова да посрещне задаващите се предизвикателства и във вътрешнополитически план. Например югоембаргото и хроничната несигурност на региона следваше да доведат до увеличаване на транспортните опции на страната спрямо Централна и Западна Европа. Свръхзависимостта от наземния транспорт през Сърбия отдавна трябваше да е преодоляна чрез изграждането на алтернативи като Дунав мост-2. Вместо това казусът бе „делегиран” на Пакта за стабилност, а очакваният „стратегически интерес на Запада” бе надценен. В резултат почти 10 години по-късно българската администрация продължава да се вайка и чуди как да „защити националните интереси”. Спокойни старини? Пасивната, лишена от въображение и смелост външна политика от предприсъединителните периоди отдавна е втора природа на българската дипломация. Неяснотите около българската позиция за очертаващата се следваща вълна от разширяване на НАТО е пореден актуален пример. Подобно поведение трайно започва да ограничава външните възможности за развитие на страната. Тази невъзможност все повече превръща дипломацията ни в картографско занимание на чиновници, които по принуда следят движението на сложния заобикалящ ни свят, докато тихо мечтаят за статиката на отминала епоха. Това не е „тиха дипломация“. Това е институционално безсилие. Владимир Шопов е създател на консултантска компания Sophia analytica.

Най-новата държава в света

Tue, 08 Apr 2008 11:05:00 +0300

Делото успя. На 17 февруари Косово най-сетне обяви своята независимост, с което стана седмата държава, произлязла от самоунищожилата се в началото на 1990-те години Югославия. Ако беше република от Югославската федерация като Хърватия или Словения, несъмнено щеше да получи независимостта си много по-рано. Но Косово беше провинция на Сърбия и заради тази разлика в обозримото бъдеще няма да бъде като останалите държави. Косово има население от около 2 млн. души, 90% от които са етнически албанци. Те казват, че чакат този момент не от 1991 г. - годината на разпадане на Югославия, а от 1912 г., когато Сърбия си връща по-голямата част от Косово от Османска Турция. За разлика от тях косовските сърби, които са 120 хил. (макар че никой не знае със сигурност), посрещнаха декларацията със страх и гняв. След декларацията САЩ и повечето държави от ЕС започнаха процес на признаване. Мюсюлманските държави ще ги последват. Подобно на албанците косоварите са рядка комбинация - в мнозинството си мюсюлмани, те в същото време са и пламенни привърженици на Америка. Русия, и разбира се – Сърбия реагираха гневно. Русия твърди, че независимостта на Косово ще отвори кутията на Пандора на поредица от отцепвания и затова тя ще блокира приемането му в ООН. Сърбия предприе като цяло празните жестове да анулира декларацията и да повдигне криминални обвинения срещу президента на Косово, министър-председателя и председателя на парламента за „незаконен опит да осъществят отделянето на част от сръбската територия”. И което е по-важно, когато косовските сърби разрушиха два гранични пункта между населената със сърби северна част на Косово и самата Сърбия, правителството в Белград ги подкрепи. Сръбският министър за Косово Слободан Самарджич каза, че „това може да не е приятно, но е законно”. Под командването на НАТО в Косово са разположени 17 000 войници и сега те са поели контрола на тази част от границата. Но истинската история е затвърждаването на фактическото разделяне на новата държава на части под контрола на Сърбия и части, управлявани от правителството на Косово. Около половината от косовските сърби живеят на север, като основният им град е северната част на разделената Митровица; останалите живеят в анклави, разпръснати на други места. Сръбските ръководители са им казали да отхвърлят независимостта на Косово. В крайна сметка, както каза един дипломат от ЕС, първите няколко дни след декларацията бяха: „Дотук добре“. Наистина сръбските зони означават нов „тлеещ конфликт“ в Европа, както Кипър или части от бившия Съветски съюз. Но това се очакваше отдавна. Сега мисията на ООН, която е в Косово от края на войната през 1999 г., трябва да започне да се изтегля, а голяма мисия на ЕС постепенно да поеме нейните функции. Мисията ще се състои от две части. Едната ще наблюдава полицията и правосъдието в Косово. Другата, наречена Международна гражданска служба, ще следи за прилагането на плана за независимостта на Косово, изготвен от Марти Ахтисаари, бивш президент на Финландия. Службата ще бъде оглавявана от Пиетер Фейт, опитен холандски дипломат. Той, както и Косово, е изправен пред опозиция. Същността на плана е децентрализацията на държавата, с което на сръбските области се дава голяма автономия. Но ако техните лидери не се интересуват от това и предпочитат да се отцепят от Косово, голяма част от плана ще остане само на хартия. И така, макар че с декларацията за независимост на Косово приключва една глава, неговият нов „окончателен статут“ вероятно ще се окаже просто следваща глава от същата книга, а не дълго мечтаното начало на нов том. Малко косовски албанци разбират това. Осемте години, в които Косово беше протекторат на ООН, може да бъдат последвани от период като протекторат на ЕС. Дипломати и местни анализатори твърдят, че Фейт ще трябва да стои настрана и да не играе по-голяма роля от предписаната в мандата му. В противен случай има опасност Косово да развие „балкански синдром на зависимост“ - поведение, вече преобладаващо в Босна, при което местните ръководители оставят чужденците да вършат това, което би трябвало да бъде тяхна работа, и им прехвърлят отговорността за непопулярните решения, естествено, и за провалите. „Косово стана“ - казва Мигжен Келменди, редактор на вестник „Ява“, който перифразира фразата във връзка със създаването на Албания през 1912 г. - „Сега трябва да създадем косовари“. Той има предвид, че сега Косово има нужда от своя собствена отделна национална и културна идентичност, за да не бъде погълнато – както става сега – от вноса и влиянието на Албания. Най-голямото предизвикателство обаче е икономиката. Статистиката прелива от ужасни данни, всички ненадеждни и подвеждащи. Ако 40% или 50% от косоварите са наистина безработни (както твърди официалната статистика) и нямат друг източник на доход, тогава всички ще гладуват. Това не е така. Косово изглежда като бедна част от Европа, а не като част от Третия свят или части от бившия Съветски съюз. Числата за безработицата са високи – две трети от младите хора са без работа – поради огромната сива икономика. Но повечето семейства имат свои близки в чужбина, които изпращат пари у дома. Поколения косовари са работили като гастарбайтери в други части на Европа. Днес пенсиите им са много важни за функционирането на Косово. Някои от проблемите на Косово са очевидни. Според Шпенд Ахмети, директор на косовския Институт за съвременни изследвания, вносът е около 1.3 млрд. евро (1.9 млрд. долара) годишно, а износът - микроскопичните 90-130 млн. евро. Всяка година между 25 и 30 хил. младежи се вливат в пазара на труда, повечето от тях без квалификация. Данъците върху бизнеса са доста по-високи, отколкото на други места в региона; лихвите са забранителни. Както и останалите балкански страни, Косово има репутацията (вече малко остаряла) на място, завладяно от организираната престъпност – симптом за слаба държава. Добрата новина, казва Ахмети, е, че Косово е богато на всякакви полезни изкопаеми, които се добиват от векове. Има го и малкото „тайно Косово“ - не въоръжени мъже в черни униформи, а модерни заводи, които произвеждат стоки. В месопреработвателния завод FlorEn в Суха река безшумно вървят работници в бели дрехи и маски. Недалече от него фабриката за обувки Solid работи както и за вътрешния пазар, така и за износ. Това са зелени филизи, за които трябва да се полагат грижи. Обаче на въпроса дали независимостта ще промени нещо Ахмет Кучи, търговският директор на Solid, отговаря отрицателно. Това, от което ще има ефект, е намаляването на данъците. Според Кущрим Ксхакли, интернет предприемач, проблемът е по-дълбок: закостеняло мислене и липса на традиция частните компании да се разрастват повече, отколкото може да управлява едно семейство. „Те се страхуват от модерната технология и да не загубят контрола”, казва той. Ако зависи от Енвер Хоксхадж, енергичния млад министър на образованието на Косово, нагласите ще се променят. Той оглавява министерство от само 200 души, но с половин милион учещи се. Няма представа дали неговите 27 000 учители имат необходимата квалификация. Приоритетите му са да изгради 76 нови училища, да регистрира учители и да въведе подходящо професионално образование. Други жизненоважни задачи са да се усъвършенства върховенството на закона, като се накарат съдилищата на Косово, задръстени и често корумпирани, да работят, и да се гарантира надеждно електрозахранване. Токът спира ежедневно. Косово има нужда и от чуждестранни инвестиции и най-добрият начин да ги привлече е известно време „да не попада в новините“, както казва Ахмети. Това едва ли ще бъде постигнато в близко бъдеще. През следващите седмици и месеци ще има сътресения в Западните Балкани. Но погледнете на картата. Косово и регионът са заградени отвсякъде от ЕС. Съюзът влиза там не защото обича Косово, а защото едни стабилни Балкани са в интерес на всички. Може да се окаже, че Сърбия, най-голямата и силна държава от бивша Югославия, ще се оттегли кървяща и огорчена от своя опит да се интегрира в ЕС. Поне засега. На 11 май сърбите гласуват в местни избори и тъй като те възнамеряват да ги проведат и в частите на Косово, които са под сръбски контрол, има голяма вероятност да възникнат опасни инциденти. Все пак засега това е причина за притеснение, но не и за паника.

Лесните решения не работят

Tue, 08 Apr 2008 11:28:00 +0300

Президентът Георги Първанов предложи реформа във финансирането на политическите партии, която залага на по-голямо финансиране от бюджета, забрана на даренията от юридически лица и по-голяма прозрачност на партийните финанси. На пръв поглед изглежда съвсем лесно – осигуряваме финансиране на партиите от държавния бюджет и по този начин намаляваме зависимостта им от недобросъвестни субекти. На практика обаче е далеч по-сложно. Зависимостта на партиите от държавния бюджет също има подводни рифове. Държавното финансиране на политическите партии е възможно да ги направи бюрократични елитарни структури, които няма да приемат и да извършват лесно реформаторски политики (немският пример е показателен за този проблем). За страна като България това би задълбочило и без това сериозен проблем с липса на реформаторски радикализъм. Парадоксално, но липсата на стабилни приходи в партиите дава повече възможности на пропазарни реформи да получат видимост и подкрепа – тъй като няколко либерални икономисти отделят време, за да изработват и популяризират реформаторски предложения. Ако партиите са финансово много силни благодарение на пари от държавния бюджет, около тях ще се оформят кръгове от желаещи да усвояват пари неправителствени организации, които са далеч от реформаторското мислене. Не бива да се пропуска и проблемът с „консервирането“ на политическия процес – тъй като сегашните парламентарни партии ще получават сериозно финансово предимство пред останалите – което ще намали динамиката на промяна на партийната система. Да не говорим, че цялостно откъсване на партиите от обществото и бизнеса ще ги направи саможиви и още по-отдалечени от реалните проблеми на страната. Прозрачността на партийните финанси – която по принцип е добра идея, също страда от собствени проблеми. Публична тайна е, че партиите декларират само тези дарения, които искат да декларират. Всичко останало е в „черната каса“ и трудно може да се види. Затова има много начини, например радио прави 90% отстъпка за рекламата на политическа партия или печатница безплатно отпечатва плакати и пр. Това финансиране е забранено, но се случва. Защото институциите са слаби (съдебна система и пр.) В крайна сметка корупцията трудно може да се засегне чрез промяна на финансирането на политическите партии. Докато няма работеща съдебна система, полиция и разследване, трудно ще се постигне намаляване на корупцията. Корумпираните и корумпиращите трябва да знаят, че има реална заплаха да бъдат изобличени и наказани за това, което правят. В противен случай нямат стимул да го избягват. Двата модела Иво Цеков Социална Европа: държавата плаща Моделът доминира в най-социалната част на Европа - Германия, Австрия и скандинавските страни. Три от четирите значими германски партии – ХДС, ХСС, ГСПД, разчитат предимно на държавни субсидии. Дания, която регламентира общественото финансиране на политическите партии през 1985 г., и според различни оценки държавните помощи съставляват 70–90% от приходите на датските партии. Сред изтъкваните предимства на публичното финансиране са относителното снижаване на корупцията и по-високата степен на обществена отчетност. „Строгият контрол“ обаче не е чак толкова строг и често остава на хартия. САЩ: индивидът дарява Този вид финансиране прави процеса по набиране на приходи занимание от първостепенна важност. Близо една трета от кандидатите за властта в Съединените щати прекарват повече от половината от кампаниите си във fundraising (събиране на средства). Начините за привличане на финансиране варират от преки дарения през специални събития за набиране на средства до контрибуции по интернет. Успоредно с това се увеличава и контролът върху частните дарения. В Съединените щати например още през 1975 г. е създаден специален независим орган, който регулира финансирането на партиите, публикува информация за получените средства и следи за спазването на съответните закони, така че да бъдат пресечени корупционните практики.

Народната любов в м2

Tue, 08 Apr 2008 11:41:00 +0300

В България има 388 съдебно регистрирани политически партии. Те според закона са „свободни сдружения на граждани, създадени с цел да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин“. Всички партии имат равни права на участие в политическия живот, а държавата „съдейства на всички при еднакви условия за решаване на техните въпроси по осъществяване на дейността им“. Въпреки това има и „по-равни“ - парламентарно представените партии, както и тези, спечелили над 1% от народната любов на парламентарни избори, се ползват с привилегията да получават държавна субсидия и да наемат държавни и общински имоти по преференциални цени. Според Закона за политическите партии правоимащите ежегодно получават по 2% от минималната работна заплата (тоест по 4.40 лв. за 2008 г.) за всеки подаден за тях глас. Имат и право да ползват за дейността си държавни и общински помещения без търг или конкурс срещу символичен наем (в размер на амортизационните отчисления, към които се добавят и експлоатационните разходи, ако има такива). Проблемът Регулациите са много, но те позволяват злоупотреби. По закон партиите не могат да извършват стопанска дейност, да учредяват и да участват в търговски дружества и кооперации. Не могат да получават средства от: анонимни дарения; фирми с над 5% държавно или общинско участие; кандидати и участници в процедура по възлагане на обществена поръчка и организатори на хазартни игри; религиозни институции; чужди правителства, търговски дружества и организации с идеална цел. Предоставените за ползване помещения не могат да се преотдават под наем, да се преотстъпват за ползване, както и да се ползват съвместно по договор с трети лица. На практика обаче рестрикциите лесно се заобикалят, а често законовата забрана изобщо не се спазва поради липса на санкция. Така партийното финансиране и жилищно настаняване се превръщат в богат и непресъхващ извор на политическа корупция. А когато се налага, политиците правят промени в неудобния закон. Например през 2006 г. с една запетая в Закона за политическите партии на „правоимащите“ се позволи да преотдават получените от общините помещения чрез договори за съвместно ползване, когато така „се подпомага дейността на партията и се запазва основното предназначение на помещенията”. Мащабът Правоимащите партии и раздадените им срещу символичен наем помещения са изненадващо много. По данни на Сметната палата 25 партии са получили (самостоятелно или в коалиции) над 1% на последните парламентарни избори. Двадесет и две от тях ползват общо 1289 имота. Управляващите БСП, НДСВ и ДПС са наематели на общо 522 имота, партиите от опозиционната коалиция ОДС – 305, ДСБ - 71, „Атака“ - 69, ВМРО – 62. Привилегията са ползвали и 40 „правонямащи“ партии (с резултати на изборите под 1%), а 7 „правоимащи“ ползват общо 130 имота безвъзмездно. Наемът на всички е най-много лев на квадратен метър. Ако преотдадат предоставените им помещения – което е масова практика, – партиите вземат многократно повече. Рядко обаче някой разбира за това, защото обща статистика на имотите по квадратура и местоположение не се води - нито в Сметната палата, нито в областните администрации, нито в общините. Това прави невъзможен както централизирания контрол, така и налагането на санкции. Сметната палата може да глоби с 1000 до 2000 лв. само партия, която изобщо не подаде годишния си отчет. Може и да не я допусне до участие в следващите избори. Санкциите за общината и партията са само морални – ако одиторите изнесат случая в средствата за масова информация. Според Коста Костов, ръководител на отделение ІV на Сметната палата, което контролира имуществото на партиите, този механизъм е много ефикасен и работи безотказно. Контролът Финансовият контрол върху дейността на политическите партии и управлението на предоставеното им имущество се извършва от Сметната палата. При одита се проверява какви имоти са предоставили под наем областните и общинските администрации на всички политически партии. Проверява се и дали те спазват забраните за преотдаване, преотстъпване за ползване или за съвместно ползване по договор с трети лица на наеманите от тях помещения, и дали редовно плащат наема си за тях. Коста Костов уверява, че “такава проверка се извършва на място, договор по договор“, и че „одиторите на палатата влизат във всяко помещение, във всеки район“. Когато обаче Сметната палата констатира, че партия, която не е получила изискваните от закона гласове, заема общински помещения на преференциални цени, не се случва нищо. На базата на отчетите на политическите партии за 2006 г. (отчетите за 2007 г. предстои да бъдат обработени) и насрещните си проверки Сметната палата е установила, че: 8 партии, сред които НДСВ, СДС, ССД, "Гергьовден" и ВМРО, са преотдавали под наем помещенията, предоставени им от държавата за партийни нужди; 3 партии не са декларирали приходите си от наеми; 17 партии, между които "Атака", БСП, ДПС и НДСВ, не са плащали наем. Одиторите са уведомили съответните общини, но само 32 от 121 неправомерни договора са прекратени, а 8 са в процедура на прекратяване. Прекратяването зависи изцяло от добрата воля на съответните общински или районни администрации. Загубите При липсата на информация за квадратурата и местоположението на отдадените под наем общински имоти няма как да се пресметнат пазарните наеми и да се сравнят с действително плащаните. Разликата между тях ще са пропуснатите ползи за общините, областните администрации и държавата. Или по-скоро – част от пропуснатите ползи, тъй като не е сигурно, че имотите са 1419. Според Закона за общинската собственост редът за придобиване, управление и разпореждане с общинското имущество се определя с наредба от Общинския съвет, а някои общински съвети разширяват кръга на правоимащите. Каспичанските общинари например са решили да включат към привилегированите и „други регистрирани политически партии и значими профсъюзни и обществени организации“. Решението Би било чудесно, ако можеше проблемът да се реши в стил Александър Македонски – с един удар на меча. Подобно очакване обаче е нереалистично – най-малкото, защото партиите ще накърнят собствените си интереси, ако премахнат привилегиите си. Рано или късно обаче ще го направят – ако не под вътрешен, то под външен натиск. Финансовото дисциплиниране на партиите ще е дълъг и труден процес и ще протече на етапи. Първо ще се премахнат всички вратички и изключения в сегашните закони, като успоредно с това се въведат високи глоби и възможност за наказателно преследване при крупни измами и злоупотреби. Това може да стане още до следващите избори през юни 2009 г., ако пиарите на големите партии успеят да убедят патроните си, че подобни поправки ще им осигурят антикорупционен актив пред все по-строго „надничащата в паницата им“ Европа и че ще са добър популистки старт на кампаниите им за изборите. Редът на пазара ще дойде след това. Когато спрат субсидиите и наемите станат пазарни, тоест когато държавата се изтегли от политиката, пазарът по естествен начин ще отсее аутсайдерите. И политическият живот в България постепенно ще се нормализира.

Последният спасител

Tue, 08 Apr 2008 11:54:00 +0300

Година преди парламентарните избори България отново е на прага на тежка вътрешнополитическа криза. Това по принцип е закономерност, когато управлява БСП, но този път управленската немощ на екскомунистите е съпроводена с невиждана безпомощност на „десницата”. Затова и отговорът на логичния въпрос за евентуална алтернатива след парламентарните избори догодина е по-песимистичен от обикновено. ГЕРБ като тефлон Формално и електорално алтернативата на БСП, разбира се, е ГЕРБ. Вече повече от година партията на софийския кмет Борисов преследва своите властови интереси с „пресметната неяснота”. Тя е особено видима в идеологически план и съпровожда ГЕРБ от самото начало. Тъй като основна причина за появата на новата партия бе сривът на десните партии, предизвикан от кризата на легитимността им вследствие на клиентелизъм, самозатваряне около тесен елитарен кръг, неспособност за адекватна и смислена комуникация със собствения електорат и безкрайни лидерски битки, ГЕРБ се самоопредели като дясна формация, макар да „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, "Атака" и негласуващи. Ако имаше сериозни проблеми вляво, партията на Борисов щеше да има лява ориентация. (А може би и генералите в БСП са му дошли в повече – преди време на въпрос защо не се е насочил вляво, неформалният лидер на ГЕРБ отговори: „Там има прекалено много генерали”. Това очевидно е сериозен аргумент „против” за човек, който на левия преден калник на джипа си е нарисувал трите звезди от бившия си пагон, над които на английски пише: „Полицейски генерал”. Внушително и просто…) Неяснотата относно истинското лице на партията, и особено относно истинските намерения на Борисов, несъмнено му дава пространство за маневриране. Това е „условие, без което не може” никой политик, поставил си високи цели и амбициран да ги постигне. ГЕРБ и Бойко Борисов обаче са „непредвидими” по толкова предвидим начин, че едва ли ще бъдат много различни както от БСП, така и от СДС, когато дойдат на власт. Редът като харизма Борисов е инструментален тип лидер - той създава видимост, че може да решава оперативно всякакви проблеми. Това мотивира избирателите, които не си дават сметка, че тази му способност се е проявявала – при това по доста спорен начин - единствено в доскоро военизираната и силно йерархизирана среда на МВР. Екссекретарят на вътрешното министерство умее да генерира подкрепа в разнообразни среди благодарение на еластичността на своя образ. Това му дава огромна преднина в този сегмент от избиратели, които гласуват или за кандидати мъжкари, или за предизвестения победител. Подобен избор не е рационален, но е много често правен и носи много гласове. Харизматичното влияние само по себе си е ирационално, отчуждено от всякакви публични правила. А тъй като българското общество има потребност от ред, то всяка обществена сила, която твърди, че е способна да го осигури, възбужда трепет и уважение. Борисов е точно типът лидер, внушаващ чувство за подреденост и сигурност – дори съперникът му в последните кметски избори Бригадир Аспарухов призна, че го препоръчал на Сакскобургготски за секретар на МВР, тъй като бил впечатлен от сигурността и респекта, които създавал охранителят Борисов при лични контакти. Силата като слабост Още от младежките си години Бойко Борисов е бил склонен да решава с горещо сърце въпроси, при които би бил по-полезен хладен ум. По заповед – като участник във „възродителния процес” в района на Каолиново, Дулово и Разград през 1989 г.; или по своя воля - като офицер от МВР, отказал през 1990 г. да подпише декларация за деполитизиране, което го изхвърля от системата. Петно в биографията му са миналите бизнес съдружия с босове на подземния свят (напр. Румен Николов - Пашата, бивш служител на МВР и основател на СИК) и съхраняването на възлови постове в системата на МВР на хора, известни с нерегламентирани контакти и връзки с криминални структури. Борисов е протеже на ген. Любен Гоцев, лидер на кръга „Монтерей” (сред членовете му са Иван Чобанов, ексшеф на НСС; Иван Драшков, зам.-шеф на новата ДАНС, бизнесменът Младен Мутафчийски, бивш дългогодишен директор на “Кинтекс”, и др.), и бе лансиран за главен секретар на МВР от кръга „Банкя” (в който влизат бившият шеф на Надзорния съвет на СИБанк Славчо Христов, бившият шеф на СДВР и офицер от ДС Чавдар Чернев; последният началник на Второ главно управление на ДС - ген. Красимир Саманджиев, и др.). Като главен секретар Борисов публично бе подозиран в съзнателно разчистване на терени, заети от едни наркотрафиканти в полза на други. Прекалената му лоялност към бившия премиер Симеон Сакскобургготски, въпреки твърденията му от година, че не е „крепостен селянин”, също е част от личната биография на настоящия столичен кмет. Разбира се, днес тези неудобни факти са удобно забравени както от генерала, така и от неговите почитатели. Което не значи, че не му влияят при вземането на някои решения. Истински тревожното обаче е, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своеобразна „политическа есхатология”. Те вероятно искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и неговия неформален лидер. Край и начало ГЕРБ несъмнено ще вземе най-много гласове на парламентарните избори догодина - най-вече заради политическата харизма на Бойко Борисов. Лидерът на тази партия събира немалко симпатии с демонстративната си опозиционност срещу партийните елити, срещу представителите на съдебната власт, срещу всички, на които масовият избирател вменява отговорността за проблемите в страната. На парламентарните избори през 2009 г. със сигурност ще го подкрепят хора с влияние в своите райони, партии или сфери на дейност. Ефектът на предизвестената победа ще мотивира редица бизнесмени да му предоставят сериозен финансов ресурс. Представители на експертната общност, тайно и не толкова тайно вече скандиращи името на Борисов, ще станат част от неговото обкръжение. Много вероятно е да се получи кумулативен ефект и цялостната реторика на Борисов срещу сегашното крадливо и корумпирано коалиционно управление да се трансформира във вот с неочаквани в момента резултати, вкл. абсолютно мнозинство. Това вероятно ще окаже демобилизиращ и примиренчески ефект върху съперниците. ГЕРБ успешно ще бъде представена като точната дясна партия, появила се в точното време на точното място. Това, разбира се, е далеч от истината – ГЕРБ и Борисов започват да повтарят с досадна предвидимост различни реминисценции от политическото поведение на старите десни партии. Те без съмнение ще управляват след изборите през 2009 г. И точно това ще ги компрометира и провали. Патерналистично-популисткият модел най-после рутинно ще се изчерпи – или поне няма скоро пак да дойде на власт. Истинска дясна партия в България обаче ще се роди, когато свободата бъде изведена като основна ценност в българския политически живот. Това ще стане постепенно – чрез даване на добри примери, на добри практики на хора, които действително са успели да изградят собствения си бизнес или да се реализират професионално. Релевантността на публичния образ на успелите и активни хора в крайна сметка ще доведе до политическото им представителство. Но първо ще се мине през икономиката, през медиите и през гражданските инициативи. Кога ще се случи, е въпрос на надежда, не на прогноза. И в никакъв случай на Спасител.

Клубът на лицемерите

Tue, 08 Apr 2008 12:02:00 +0300

Трудно е да се защитава човек като Елиът Спицър. Той бе най-увереният в собствените си морални принципи политик в САЩ - което значи нещо – и наред с това най-арогантният грубиян. Ако някой заслужава хулите, които се изсипаха върху главата му, след като New York Times разкри, че е имал слабост към скъпи проститутки, това е Спицър. Като главен прокурор на Ню Йорк той бе овладял до съвършенство изкуството да заплашва „типовете” от Wall Street с наказателно преследване, ако не платят огромни суми по съдебни спогодби; като губернатор на Ню Йорк се опита да смаже всеки, който се изпречваше на пътя му, и логично предизвика голямо разочарование, след като миналата година встъпи в длъжност след голяма изборна победа. Дори преди драматичното му падане от власт през изминалите седмици губернаторството му вървеше зле. Обещанията му да ликвидира политическата корупция в Олбани не дадоха резултат, а предложението му да даде шофьорски книжки на нелегалните имигранти имаше бумерангов ефект. Неговите планове за събирането на такси за влизането с автомобил в централните части на Ню Йорк увиснаха във въздуха заедно с щатския бюджет. Човекът, който най-много от всичко обичаше да се възмущава шумно срещу „предаването на общественото доверие” и против „шокиращото” и „престъпно” поведение, направи признания за първото провинение и може да бъде подведен под наказателна отговорност за второто. Спицър не се интересуваше от разграничението между „обществено” и „частно”. Той възбуждаше наказателни преследвания срещу „обръчите на проституцията” с такава ярост, с каквато се бореше с другите форми на престъпността. Неговите помощници разпространиха необосновани твърдения, че Ричард Грасо, оглавявящ Нюйоркската фондова борса и един от многото кошмари на Спицър, спи със секретарката си. Тогава едва ли е изненадващо, че страната се радва на вълната от Spitzenfreude (върховна радост по повод провала на Спицър) и че търговските зали на борсите на Wall Street са декорирани с негови снимки (след известна обработка), лудуващ с щури „мацки”, съблечени в различна степен. Някои хора дори обясниха пазарното оживление по средата на седмицата с веселието, свързано със Спицър, а не с над 200-те млрд. долара, с които ги засипа Федералният резерв. Антипатията към Спицър, или голямото удоволствие да се види как един лицемер сам попада в клопката си, не трябва да кара хората да си затварят очите за факта, че целият скандал е пълна глупост. Какво му влиза в работата на федералното правителство какви ги е вършил г-н Спицър в стая 871 в Mayflower Hotel във Вашингтон, окръг Колумбия? Защитниците на твърдите закони срещу проституцията в САЩ твърдят, че платената любов върви ръка за ръка с много други форми на престъпността (трафик на жени, трафик на наркотици, бандитизъм). Но това определено е довод по-скоро за насочване на вниманието върху тези гнусни престъпления, отколкото опит да се попречи на една дейност, стара колкото човешкото общество. Освен това, ако проституцията не е криминализирана, жертвите на това зло много по-малко биха се страхували да се обърнат към полицията. САЩ, разбира се, не е единствената страна, която ражда представления като това, забавляващо хората през изминалите седмици. Английските таблоиди повече от всичко обичат да хванат политик по бели гащи (макар че английските автори на сензационни заглавия щяха да бъдат уволнени за такива слабовати предложения като „Голият император на Ню Йорк” в New York Post). Но Америка успява да се покаже по-неуравновесена от други държави. Това отчасти се дължи на факта, че нейната правна система е безконтролна – безспирно дрънкаща машина, която е загубила всякаква способност да „сложи черта” или да уважава „здравия разум” (отклик от заглавията на двете книги от Филип Хауърд – нюйоркски адвокат). Правителството, което започна със стандартно разследване на финансите на Спицър (властите първоначално го подозираха в корупция), в крайна сметка пропиля значителни ресурси да проучва покровителствания от него „обръч за проституция” - „Императорския” VIP клуб. Те биха могли да бъдат използвани за нещо по-неотложно, като например за издирване на терористи. Разследващите си направиха труда да получат федерално разрешение за прихващане и проверка на хиляди е-мейли. Сега за Спицър са възможни всякакви видове драконовски наказания. Той може да получи една година затвор за нарушаване на федерален закон от 1910 г. - закона на Ман, който забранява прекосяването на границата на щата за „неморални цели” (Спицър е купил на „Кристен" билет за влака, за да пътува от Ню Йорк до Вашингтон.) Може да получи и петгодишна присъда за манипулирането на своите финанси за прикриване на плащанията на агенцията. Връщане към Салем Американската история е изпъстрена с примери за намесата на пуританството в закона, като се започне от процесите срещу салемските вещици до наши дни. Активистът отXIX век Антъни Комсток, водещ кампания срещу порнографията, е използвал служебното си положение на пощенски инспектор да конфискува 50 тона книги и 4 млн. картини. Той се хвалел, че е отговорен за 4000 ареста по време на кариерата си и за 15 самоубийства. По време на сухия режим хората можели да получат доживотна присъда за употреба на алкохол. Пуританството продължава да дебне страната в нови одежди. Най-драматичният пример е новият американски вариант на „сух режим” – „войната срещу наркотиците”, който ни помага да разберем защо всеки един от 100 пълнолетни американци е в затвора. Но има много по-невинни примери. Училищата налагат правила за нулева толерантност, която води да изключване за дребни провинения. Гражданите на щата Тексас не могат да купуват секс играчки. На американците е забранено да употребяват алкохол до 21-годишна възраст. Комбинацията от педантичното придържане към буквата на закона и пуританство неизменно води до едни и същи мрачни резултати. Тя създава скъпа държавна бюрокрация, която може да извършва конфискация по всякакъв повод – разпоредбите, свързани с търговията между щатите са особено предпочитани, използвайки правомощията си, за да разкарва хората насам-натам или да ги шпионира. Тя ражда черногледи фанатици, които се отдават на своите мании без чувство за мярка или приличие (спомнете си Кенет Стар). И накрая свършва, като изяжда децата си. Спицър е само последният от безкрайната поредица самодоволни кръстоносци, пронизани от своите собствени мечове. Той определено нямаше друг избор, освен да подаде оставка (както и направи на 12 март), ако, както изглежда, е нарушил закона. Но това все още оставя открит големия въпрос дали законът е глупав. Някога Джордж Бърнард Шоу дефинира Comstockery (лицемерната, фанатична литературна цензура) като „неизчерпаем обект на насмешка за цял свят за сметка на Съединените щати”; но на хората, уловени в нейните пипала, едва ли им е до смях. Има достатъчно реални проблеми, за които американските правоохранителни органи да се притесняват.

Надежда и страх

Tue, 08 Apr 2008 12:10:00 +0300

За човек, който е поставил „надеждата” в центъра на кампанията си, Барак Обама може да звучи дяволски депресиращо. Когато битката за номинацията на кандидат на демократите достига връхната си точка в Тексас и Охайо, речите на водачите започват да рисуват свят, в който уволнени родители се конкурират със собствените си деца за работа на минимална заплата, докато финансиращи изборната кампания капиталисти богаташи пробутват рискови ипотеки и изнасят работни места в Мексико. Човекът, който претендира, че е центрист, преодолял „партизанщината”, изглежда става проводник на духа на Уилям Дженингс Брайън – първия американски популист, който гръмогласно искаше да знае „на чия страна са демократите – на страната на „бездействащите притежатели на бездействащ капитал” или на страната на „борещите се маси?” Не ще и дума, че за американците от средната класа изминалите няколко години бяха години на борба. Това, което липсва в речите на Обама обаче, е какъвто и да е намек, че това не e цялата истина: че глобализацията понижава цените и увеличава избора на потребителите; че безработицата е на исторически ниски нива; че американските компании са все още най-динамичните и най-съзидателните в света; и че американците все още, като цяло, живеят в изумително охолство. Освен това не е справедливо да критикуваме само Обама. Неговата съперница – Хилъри Клинтън, е не по-малко отговорна за цялостното изпадане на Демократическата партия в икономически „мизериялизъм”. И двамата кандидати заплашват, че ще изтеглят САЩ от NAFTA – споразумението за свободна търговия с Мексико и Канада, ако договорът не бъде преработен. И двамата ругаят нефтените компании, компаниите - производители на лекарства, компаниите - емитенти на кредитни карти – обичайните заподозрени. И двамата искат повишаване на държавните разходи и регулиране за защита на хората от хищническите компании Наистина в някои отношения Хилъри Клинтън е по-зле. Тя изглежда скептична по отношение на всички търговски сделки, включително и многостранния кръг на преговорите от Доха, който би осигурил големи ползи за най-бедните страни в света. За разлика от Обама тя предлага дълбоко нездраво петгодишно замразяване на лихвите, плащани от кредитополучателите по високорискови кредити, което определено би довело до по-високи лихви и по-малко кредити за бъдещите кредитополучатели. Извън кампанията Колко притеснителен е техният популизъм? Оптимистичният и конвенционален довод е, че всичко това няма никакво значение. Кандидатите на демократическата партия променят курса си наляво по време на предварителните избори, защото оттам идват повечето гласове. Но като се стигне до общите избори, победителят ще поеме курс назад към центъра, където се намира жизненоважният гласоподавател. Ако вместо да слуша речите му, човек погледне уебсайта на Обама, може да намери там голям брой интелигентно разработени, разумни центристки предложения. Разумно е например хората да бъдат улеснени да спестяват за пенсия, като всеки се включи в пенсионна схема, освен тези, които изрично не желаят това. Плановете му за здравната реформа, както и тези на Хилъри Клинтън, са компромисни. А неговите икономически съветници, дори повече от нейните, са добри учени икономисти. Така че макар и да изглежда странно да се съветват мнителните гласоподаватели да не обръщат внимание на реториката на човек, чиято основна притегателна сила е в речите му, ако заеме поста, Обама сигурно ще се стреми да бъде нещо по-различно от мразещия капиталистите демагог, като какъвто звучи напоследък. Все пак има основания за тревога. Колкото по-дълго се проточва състезанието на демократите, толкова по-дълбоко могат да затънат кандидатите в своя популизъм. С наближаването на Америка към същинските избори има много голяма вероятност това да стане на фона на влошаващи се макроикономически показатели и нарастващ брой на жилищата, придобити от кредиторите по просрочени ипотеки. Тогава Джон Маккейн и номинираният кандидат на демократите ще се опитат да привлекат колебаещите се избиратели - обикновено бели работници – групата, която вече е склонна към песимизъм по отношение на своите перспективи. Тази група не е естествена част от избирателите на Обама и ако той бъде номиниран, може да се изкуши да продължи с популизма си. Ако бъде избран за президент, Обама, подкрепен от Конгреса с по-голямото мнозинство на демократите, може да се почувства задължен да изпълни някои от обещанията си. Това ще направи перспективите за по-свободна търговия най-малкото неясни. Тъжното е, че можеше да се очаква повече от Обама. Той иска да подобри международната репутация на Америка, а води кампания срещу NAFTA. Възхвалява „дързостта на надеждата”, а предлага повече намеса на държавата. Можеше да използва блестящото си красноречие, за да разгледа проблемите на Америка с творческо въображение – например като приведе убедителни аргументи за реформирането на деформиращите аспекти на данъчния кодекс. Вместо това той иска да хвърля пари за социални проблеми и да натовари с повече данъци богатите. Използва ораторските си способности, за да спекулира със страховете на хората. Обама се рекламира като нещо ново и свежо, изпълнено с надежда. Но поне по отношение на икономическите въпроси, също като Хилъри Клинтън, започна да изглежда като обикновен старомоден демократ.

Еволюцията на една революция

Tue, 08 Apr 2008 12:22:00 +0300

Макар много политици днес да не признават родството си с идеите на Маргарет Тачър, нейното политическо наследство продължава активно да се анализира. Бягството от идентификация на политиците не произтича единствено от притеснение да не бъдат прикачени към грешния политически лагер, но и от все по-трудното разпознаване на авторите на новия политически консенсус в Европа. За нетренираното политическо око политики като приватизация, гъвкави пазари, независима централна банка, ограничена държава, намаляване на данъците, са неотменима част от управленския пейзаж, а не спечелени битки със следвоенната социалдемокрация. Авторите на този нов консенсус стават все по-трудно разпознаваеми извън изследователите на политическите идеи. Саймън Дженкинс е сред тези изследователи. Основната теза в книгата му „Тачър и нейните синове: революция в три действия“ е, че революцията на Маргарет Тачър има два основни елемента. Единият действа по посока на нарастване на свободата, предимно в икономически план, и отдръпва държавата от икономиката, за да предостави повече пространство на индивидуалното предприемачество. Другият елемент е политически и действа в обратната посока чрез усилване на държавната интервенция чрез регулация, управленска централизация и настъпателно морализаторство. В ядрото на революцията на Тачър стои това противоречие, което постепенно се превръща в първия консенсус във Великобритания след Втората световна война. Това обаче започва да блокира и възможностите за развитие на страната. В политическото и идейно развитие на Маргарет Тачър няма „голям план”, то не е постоянна величина, която никога не жертва политическото удобство за сметка на своите идеи, твърди авторът. Има редица примери за това от времето, когато Тачър е министър на образованието в кабинета на Едуард Хийт (1970-1974) и подкрепя проекти за повече държавни инвестиции и отказване от конкуренцията между училищата. За Дженкинс Тачър е по-скоро потребител, отколкото създател на политически и управленски идеи. Нейният най-съществен принос се състои в навременното осъзнаване на пълния банкрут на интервенисткия, лявоцентристки следвоенен консенсус и във водещата роля, която тя играе в стимулирането на дебати+ за нови политически ориентири. Другата ключова теза на Дженкинс е, че всички премиери след Тачър (Джон Мейджър, Тони Блеър и Гордън Браун) са всъщност нейни наследници и са част от едно политическо семейство, чиито членове споделят двата елемента на нейната революция. Но тази „общност” е формирана главно благодарение на биографичната близост между всички тях (първоначално аутсайдери в своите партии, идентичен социален произход (долна средна класа), прагматизъм и здрав разум за сметка на политика на убежденията), както и на непоклатимия политически опортюнизъм, характерен и за четиримата. На този фон нито един от тях не прилича на реформатор. За сметка на това самият Дженкинс се наема с тази функция и предлага друга революция, водена от идеята за радикално връщане на управленските прерогативи към местните общности и нива. Увлечен в историческия разказ за възхода и разгръщането на Тачъровата революция обаче, Дженкинс не отделя достатъчно внимание на последствията за политиката и икономиката на Великобритания от подобно двойно развитие: повече пазарна свобода и по-централизирана политическа власт. Интересно би било да прочетем някаква интерпретация за постиженията на британската икономика на фона на тази нарастваща държавна интервенция. Надценена е и ролята на опортюнизма при отделните премиери. Със сигурност политическата прагматика е имала важна роля в кариерите и на четиримата, но немалко управленски решения са вземани и в резултат на идейни позиции. Например концепцията на Блеър за „социалното включване” може да бъде разбрана единствено през мисловните социални доктрини на левия либерализъм, комунитаризъм и следвоенната марксистка мисъл за отчуждения, отхвърлен човек, който има необходимост да бъде върнат, реинтегриран, направен обект на държавна политика. В книгата не остава място и за друга интересна тема, а именно, за необходимостта от промени в британските конституционни норми, които в крайна сметка позволяват създаването на президентски тип управление. Мотивите и аргументите в полза на децентрализацията също не отиват много отвъд историческото припомняне за неговата минала слава. Основната сила на изложението е в обвързването на различните аспекти и динамики, които са в действие в един от най-интересните моменти на съвременната политическа история. Преплитането на биографични мотивации, вътрешнопартийни баланси и групи, императивите на управлението, непредвидимите обстоятелства, сполетяващи всяко едно правителство - всички заедно са вкарани в увлекателен разказ за появата на един политически консенсус. Той показва удивителна устойчивост, макар разширяващите се критики срещу „либералната глобализация” да ни дават вече достатъчно ясна идея откъде ще дойдат най-сериозните атаки срещу него.