Business Magazine

Ситуацията на трудовия пазар в България е абсурдна. От една страна, политици и предприемачи постоянно повтарят, че няма достатъчно работници в България, че недостигът ще вдигне заплатите неразумно високо и много фирми ще фалират, че отварянето на трудовите пазари на Европейския съюз за български работници ще окаже допълнителен натиск върху пазара на труда, като източи хора към по-високоплатените икономики. От друга страна, държавата създава огромни бюрократични прегради пред вноса на работна сила, дори и за високо квалифицирани кадри в най-дефицитните професии.

Майк Бигърстаф, обратно на всеобщата тенденция, идва от една много развита държава в България, иска да започне работа тук, предлага дефицитни за местния пазар умения и въпреки това се налага да преодолее всевъзможни препятствия, за да получи виза. Майк е американец. През лятото на 2007 г. решава, че иска да дойде да живее при приятелката си Лиляна в България. Пристига и след месец търсене си намира работа в IT компанията Apptix WebMessenger. Майк се занимава с разработване на софтуери - една от най-търсените професии в страната. Въпреки това, за да започне работа (която си намира за един месец), на Майк му трябват над 3 месеца разправии и му струва над 1000 лв. за издаване на документи и плащане на такси за разглеждането им.

Борбата с бюрокрацията започва в офис на Агенцията по заетостта в “Младост” на 29 октомври и се очаква да завърши през февруари в консулството на България в Атина. Междувременно Майк си счупва крака, което се оказва щастлива случайност, тъй като му дава регламентираната в закона „хуманитарна причина” за удължаване на разрешения 90-дневен престой за чужденци без виза.

Освен очакваното подаване на купчини документи, описани в Наредбата за издаване на разрешителни за работа на чужденци, Майк се сблъсква и с по-неочаквани трудности - груби чиновници, препращане от офиса на агенцията към централата й и обратно, незнание на английски от хората, с които разговаря в държавните институции, и най-лошото – искания за невъзможни документи, например документ, с който да докаже трудов стаж.

Майк е от щата Тексас, където по принцип работодателят и служителят не подписват договор, да не говорим за попълване на трудова книжка. Той предлага да докаже, че е работил над 15 години като разработчик на софтуер с писмо от старите си работодателите. Те го изпращат, но в Агенцията по заетостта настояват то да има апостил, който по принцип е печат, предназначен да докаже верността основно на документи, издадени от държавни институции. Поставянето му изисква неговите стари работодатели да отделят време и усилия, за което те очевидно нямат друг стимул освен човеколюбието си.

След като българският работодател Асен Кънев предоставя документи, че е тествал Майк и той наистина има уменията, за които го наема, българските чиновници се съгласяват, че може и без апостил и на 11 декември Майк получава разрешително за работа, с което може да получи виза.

Сега трябва да напусне страната и да кандидатства за виза в някое от консулствата на България по света. На 3 януари той заминава за Атина, където трябва да подаде молба за виза и да изчака месец, за да я получи. Там освен че служителката се кара на приятелката му („Всички идват в Атина, не можахте ли да отидете някъде другаде” - откъдето разбираме, че не става дума за прецедент, а за масов тормоз върху чужденците, намерили си работа в България), получава второ искане за невъзможен документ – договор за наем за мястото, където ще живее. Това, че жилището е на приятелката му и тя е категорична, че няма да му иска наем, не помага. Служителката настоява за документ. В крайна сметка се договарят, че работа ще свърши и нотариално заверена декларация от Лиляна, че Майк ще живее при нея. Майк е убеден, че без приятелката си, нейното владеене на българския език и личните й контакти в администрацията, е нямало да успее.

Друг случай. Британката Паола Ферара, която идва в България през 2005 г. (когато България не е част от общия трудов пазар на ЕС) при приятеля си и работи като учителка по английски в Britanica, преживява сходни перипетии. Работодателите й не искат да се ангажират с ваденето на виза. Налага й се да напусне страната за 3 месеца (тъй като „няма хуманитарна причина“ престоят й да бъде удължен), докато новият й работодател - училищата Avo Bell, й изготви документите. Паола сега продължава да работи за училището и с нежелание си спомня за изваждането на визата, което описва като „много стресиращо”.

Въпросът е защо страната трябва да прави толкова трудно започването на работа за чужденци, особено след като има огромна нужда от тях. Ясно е, че има общи европейски изисквания за допускане на работници от държави извън ЕС в страната, но в тях не влиза бюрократичното моткане на кандидатите, абсурдните изисквания и третирането им като неприятели. Много по-добре за икономиката, а и за имиджа на страната, би било, ако страната направи подаването на документи на едно място, нещо от типа на обслужване на „едно гише”, където правилата за кандидатстване да са ясно и изчерпателно изписани на възможно повече езици и персоналът да е способен да комуникира с чужденците.