Business Magazine

Мини-войната в Грузия и последвалото признаване на самопровъзгласилите се Абхазия и Южна Осетия отново повдигат въпроса за цената на специалните отношения на държавите от по-близката и по-далечна руска „чужбина” с Москва.

Макар и географски от другата страна на Черно море, през дълги отрязъци от своята нова история България е разположена в доста сходна с кавказката република позиция в чертите на съветския доминационен кръг.

Без да е официално част от СССР, (и то не по нейна „вина” след двете предложения на Живков от 1963 г. и 1973 г. за присъединяване като шестнадесета република) през целия 45-годишен комунистически период София се радва на специално отношение като най-близък сателит на Кремъл. Напоследък все по-устойчиво у нас се налага представата (и публично, и в специализираната литература), че чрез доброволния си отказ от своя суверенитет страната ни всъщност е постигнала изгодна икономическа сделка. Срещу безпрекословната си подкрепа за всяка инициатива на Москва, България получава нисколихвени кредити, евтини енергийни ресурси по цени значително под тези на международните пазари и дотации от по 500 млн. долара годишно.

В допълнение на България са предоставени, често безплатно, ноу-хау и достъп до върхови ядрени и космически технологии (доколкото ги има и самият СССР). В своя типичен стил Живков ще признае още тогава: „Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът.”

В страна с традиционно силни русофилски чувства цената на подобна сделка е пренебрежимо ниска. Защото, ако отново цитираме Живков: „Американците не могат да кажат повече от това, което те [и] сега казват: че сме сателити, че не сме самостоятелна държава”.

При все още херметически затворените за наши изследователи съветски архиви е много трудно да се анализират в детайли действителните плюсове и минуси на избора: „суверенитет срещу помощи”. Документалните празнини поне отчасти могат да бъдат запълнени с помощта на евристична обработка на малкото все пак налични факти. Именно това става основна изследователска стратегия на западните академични кръгове. През втората половина на 80-те години на 20 век британски и американски учени публикуват няколко проучвания, посветени на стопанските отношения между Москва и нейните сателити от комунистическия блок. Резултатите на някои от тях са толкова шокиращи, че предизвикват оживена дискусия дори зад стените на Кремъл. В излязлата си през 1986 г. книга Кейт Крейн* конструира специален прогностичен математически модел за периода 1970–1982 г., основаващ се на ресурсната (енергийна независимост) и факторната обезпеченост (съотношението между труд и капитал) на отделните държави от СИВ. Моделът „предрича” най-голям размер на помощта за България поради нейните незначителни нерудни изкопаеми и ниските нива на натрупване на капитал. Така съветските помощи всъщност стават средство за компенсиране на липсващите природни богатства и капитал, а не награда за „добро поведение”.

Алтернативната хипотеза на Майкъл Марес и Ян Ваниъс* обаче предизвиква бурен отглас сред научната общност и привлича интереса дори на Москва. Според изчисленията им между 1972 г. и 1978 г. Съветският съюз безвъзмездно субсидира империята си (предимно чрез по-ниските цени на изнасяния петрол) с близо 30 млрд. долара. Провокативният модел на Марес и Ваниъс се базира на четири групи фактори, които те предпочитат да наричат „непазарни ползи”:

- Стратегически – наличие на съветски войски и бази на тактическа авиация, ефективност като съюзник срещу НАТО, вътрешна стабилност;
- Политически – подпомагане на съветската доминация във Варшавския пакт, подкрепа на международни форуми, подкрепа от правителството и медиите на страната, подкрепа от населението;
- Идеологически – съгласие със съветските възгледи, успешна централизация на процеса на вземане на решения, роля на държавния сектор в земеделието, контрол върху опозиционни настроения и сили; и
- Икономически – предоставяне на нужни стоки, подкрепа за стабилността на СИВ.

Къде сме ние? Според Марес и Ваниъс, въпреки радикалния си отказ от суверенитет България се радва на „специално отношение” единствено през ерата на Брежнев и при краткото управление на Черненко.

Очевидно България успява да си извоюва статут на „най-добър ученик” и „най-верен сателит” едва през 10 от 45-те години двустранни отношения със СССР. През останалите периоди доброволно жертваният суверенитет изглежда не се оценява и „заплаща” по достойнство от Кремъл. Напротив, според изчисленията на западни автори през 60-те години ситуацията е точно обратна. В периода 1960–1964 г. всеки българин плаща по 33 долара, а между 1965 г. и 1969 г. – по 25 долара косвени търговски субсидии на Съветския съюз. Съществуват различни обяснения за „българското десетилетие” между 1974 г. и 1984 г. НРБ може би дължи втората си позиция в неформалната класация на бенефициентите на своята ресурсна и финансова бедност, на персоналните отношения между Живков и Брежнев или на друга някаква причина. Времевата ограниченост на периода, в който София успява да осребри отдадения си суверенитет, обаче ясно показва, че сателитността не винаги е успешна стратегия, както твърдят някои гласове у нас.

Наличните факти сочат, че сътрудничеството с Москва не само не е панацея за стопанската модернизация, но има и тежки последици за българското икономическо развитие. Получаваните от Кремъл помощи дават възможност на режима в София да провежда половинчати и беззъби икономически реформи (т. нар. Нов икономически механизъм от 80-те години). Дори да приемем, че в краткосрочен план съветската помощ позволява на стопанството ни да минимизира въздействието на вътрешните дефицити и външните шокове, то в средно- и дългосрочен аспект тя нанася тежки поражения, чийто ефект се проточва чак до средата на деветдесетте. Освен че задушават реформите, косвените субсидии от Москва изнежват допълнително българското стопанство, което при своята планова природа и без това не се радва на особено силен имунитет. В момент, когато помощта намалее или секне, както това става в средата на осемдесетте години, страната ни изведнъж се оказва без съпротивителни сили. Това може би обяснява и защо кризата у нас след 1989 г. бе най-дълбока в сравнение с останалите бивши членки на СИВ. bm