Business Magazine

Взаимодействието на Русия с останалия свят може най-добре да бъде анализирано по четири начина: твърда политика, военна мощ, финанси и енергетика. Отношенията на Москва със Западна Европа и Америка са в силно негативна фаза във всяка от тези категории. Истинското затъмнение на демокрацията у дома, инвазията в Грузия, малтретирането на частни инвеститори и дълбокият страх от ходовете на Кремъл да доминира над сектори от енергийния пазар, се смесиха, за да създадат отровен коктейл.

Фактът, че дори е възможно да си представим, че Москва прави тези неща, е доказателство за това колко зле са вече нещата.

Може ли да стане по-лошо? Разбира се. Русия все още не е изоставила напълно претенциите си за демокрация; нападна Украйна; открито изгони чуждестранни инвеститори; не затегна и хватката си около врата на Европа чрез господството си над газовия пазар. Всяко едно от тези събития, да не говорим за комбинацията от всичките, би отвело тези лоши отношения до далеч по-мащабни дълбини, отколкото са в момента. Но те все още изглеждат малко вероятни, тъй като при всички случаи цената би била огромна. Това е урок, който Медведевият Кремъл може би сега научава, след продължителен период, през който изглеждаше, че възраждането на национализма за тях беше лесен еднопосочен залог.

В политическото израждане, определящо за президентството на Путин и неговата политика за „силна Русия“, може да се види подчертано предпочитание към агресията. В началото лидерите от западния свят се почувстваха облекчени, виждайки в лицето на Путин надежден събеседник, очевидно способен да стабилизира страната си. Дори когато стана ясно, че демокрацията, свободата на изразяване и други граждански свободи падат в жертва на държавния контрол, това не предизвика сериозни притеснения. Въпреки че САЩ, ЕС, НАТО и други структури на теория подкрепят повече демокрацията, в практиката стабилността и отговорността са много по-високо ценени дипломатически активи. Именно затова Китай и Саудитска Арабия (и двете – богати, но деспотични участнички в международната система) са приемани с радост, докато Иран, който в много отношения е по-демократичен, не е. С ядрените си амбиции и плановете си за регионално господство Иран е дестабилизираща сила.

Управляваната от Путин, а сега и от Медведев Русия постепенно също прерасна в дестабилизираща сила. Но това превърна силна Русия от потенциален актив в дипломатически пасив. Един от проблемите изглежда е, че Кремъл твърде силно се убеди в собствената си риторика. Убийството на Александър Литвиненко в Лондон през ноември 2006 г. би трябвало да послужи като сигнал за събуждане. Зад цялото самодоволно вилнеене, което Москва използва, за да се защити срещу обвиненията за убийството, би трябвало да е имало някъде някакво вътрешно признание, че това е вече прекалено. Но вместо да намали кранчето на газта, Кремъл продължи напред с агресивна кампания срещу интереси на Великобритания в Русия като Британския съвет.

Цената на тазгодишното военно приключение в Грузия е пряко свързана с неуспеха на Русия да контролира по-ефективно политическите си и дипломатически отношения със Запада.
Тактически и стратегически операцията беше успешна. Като първоначално провокира Грузия, Кремъл си спечели пространство за действие, за да постигне целта си. Гарантира си и силна вътрешна подкрепа – полезно допълнение. И най-важното – бъдещото членство на Грузия в НАТО сега е доста по-малко вероятно.

Но ако Русия си възвърна контрола над своята бивша вътрешна територия, тя също така си гарантира, че този контрол зависи напълно от силата. Няма опции за „мека сила“. Не за пръв път в регионалната политика на Москва страхът има надмощие над любовта. Това е неустойчив подход в дългосрочен план.

По отношение на по-широкото международно влияние, все още не е ясно доколко Западът също трябва да се страхува от руската военна машина. Армията може и да е още твърде слаба, твърде хаотична и твърде зле оборудвана, за да бъде взимана на сериозно. Но след Ирак, дори готовността да тръгнеш на война е повече от половината битка. Руската агресия може да я отведе доста напред срещу избягващия рискове Северноатлантически пакт - НАТО.

Но колко е готова да плати Русия? През последните седмици московските финансови пазари потънаха, заедно с останалите от света. Богатата на газ Русия би трябвало да е убежище на тези изпаднали в трудности пазари. Но много лондонски финансови анализатори посочват конфликта в Грузия като една от причините да изгубят доверие в Русия като място за инвестиции. Путин и Медведев изглежда са подценили степента, до която са финансово обвързани със Запада. Русия може да е силна, но не е финансово независима. Икономиката й извън секторите на петрола и газа е слаба, така че падане на цените на петрола би било катастрофално.

От тази гледна точка практическата ренационализация на много частни петролни и газови активи също е изключително рисков ход. От международна гледна точка най-висшите примери за това са едностранното предоговаряне на проекта на Shell за добив на петрол на остров Сахалин, а сега и корпоративното отвличане на руския джойнтвенчър на BP. Но не само международни инвеститори пострадаха. Подобно на ЮКОС, множество по-малки руски частни петролни компании бяха принудени да продадат контролните дялове в петролните си и газови полета на руска територия.

Фирмите бяха по-склонни да приемат това изнудване, отколкото да се борят с него. BP е изключение. Но цената в дългосрочен план е неизчислима. Буквално. Няма начин да се знае колко инвестиции са били задържани далеч от страната, плюс парите, които държавно-дирижираното пиратство отклони.

По безцеремонно прямия си маниер Кремъл се опитва да използва енергетиката като оръжие. След като подсигури здравата си хватка над основните газови пътища в Европа, сега се опитва да спечели дялове с влияние и в основните северноафрикански схеми за производство на газ. Сделка с италианската Eni ще даде на „Газпром“ тлъст дял от най-големите либийски схеми за износ на газ. Преговорите с Алжир не са напреднали толкова, но оферта за подкрепа на проекта Транссахарски газопровод беше много добре приета. Той ще пренася газ от Нигерия на север през пустинята, съединявайки се с основните експортни маршрути от Алжир към Европа. Това е налудничаво скъпо предложение, което би загинало, ако трябваше да се изплати само на чисто комерсиален принцип. Ако то работи с помощта на „Газпром“ обаче, Европа ще бъде практически обсадена в енергийно отношение.

В краткосрочен и средносрочен план това може и да е печелившо. Но в дългосрочен само ще окуражи Европа да приеме алтернативните енергийни източници по-бързо.

И в четирите категории – политика, военна мощ, финанси и енергетика – използването на страх и агресия от страна на Русия, за да напредва към интересите си, идва на висока цена и носи намаляваща възвръщаемост. Те са източник на постоянна нестабилност и враждебност. В основата си Русия не е достатъчно силна, за да се бори на всички фронтове. В крайна сметка ще бъде принудена да се върне към политиките на меката сила. bm