Business Magazine

Нищо около глобалното затопляне не е просто, уви. Метеорологичните модели изпържват лагерите и на най-големите суперкомпютри. Лупингите в данните и аномалиите дават турбозаряд на един порочен дебат около това какво, къде и кога ще се случи. И дори не зачекват темата за политиката на договаряне на глобално споразумение за вредните емисии и лабиринта на въглеродната търговия, коментира британският седмичник The Economist.

За нещастие, технологията на климатичните промени не е по-проста от всичко останало. Област, която може да си мислите, че се контролира от уравновесени, владеещи базите данни инженери, е алармиращо предразположена към фанатизъм и табута. Климатичните промени са твърде важни и твърде комплексни, за да дават храна и за двете, посочва The Economist.

Изкусително е да се мисли, че една нова технология може да разреши проблемите ви от раз. Но фанатизмът наскоро претърпя поражение. Считаше се за азбучна истина в автомобилната индустрия, че водородните горивни клетки са екологичното бъдеще на отрасъла и компаниите похарчиха милиарди за разработване на технологията. Но се оказа, че горивните клетки имат три ахилесови пети.

Първата бе нещо като проблема с яйцето и кокошката: тъй като почти няма водородни станции за зареждане, няма и водородни коли – съответно, няма причина да се изграждат станции. Следващият проблем е цената на водородните возила. Само платината за катализатора вътре в горивната клетка струва колкото двигател с вътрешно горене с аналогична мощност, според скорошно проучване. И трето, производството на водород от природен газ създава много въглероден двуокис – около два пъти повече, отколкото изпуска малка бензинова кола. Един ден водород може да се получава чрез електролиза на вода. Но ще трябва да бъде транспортиран и съхраняван, което ще наложи изграждането на нова инфраструктура.

И така, изглежда, че поне през следващите няколко десетилетия технологичният прагматизъм ще властва над автомобилния свят. По-ефективни двигатели с вътрешно горене ще изстискват повече километри от всяка капка гориво, а хибридните ходови части ще комбинират електрически мотори с конвенционални двигатели. Скоро ще има електрически хибриди, които ще могат да се презареждат от контакта и да прибягват до захранван с бензин генератор когато се наложи. Те на свой ред ще бъдат мост към изцяло електрически превозни средства. Планът, очертан от автомобилния сектор, може и да не е толкова елегантен технологично като горивната клетка, но има достойнствата да се основава върху технология, която работи, не е скъп и може да използва съществуващата инфраструктура.

Навсякъде другаде обаче табутата все още властват. И най-мощно – в геоинженерството, като например идеята за борба с глобалното затопляне чрез промяна на климата чрез, да кажем, абсорбиране на въглеродния двуокис в океаните или отразяване на слънчевата светлина обратно в Космоса. Това включва фантастично звучащи схеми, като обогатяване на океаните с желязо, за да се предизвика цъфтеж на планктона, като така се „изсмуче“ въглеродният двуокис от атмосферата, или изхвърляне на въглерод от полюсите чрез използване на лазери. Учени и определящи държавните политики проявиха нежелание дори да обсъждат темата и още повече – да правят проучвания, защото се опасяват, че това може да причини повече проблеми, отколкото ще реши и ще даде на политиците извинение да избягват орязването на въглеродните емисии.
И двата страха са обосновани. Фермерът, внесъл за първи път зайци в Австралия, казал, че зайчетата „малко ще навредят и могат да осигурят и известен домашен уют в допълнение към опцията за ловуването“. Те обаче се превърнаха в унищожителна напаст. А и световните политици може да водят преговорите с по-малко ангажименти, ако чувстват, че един ден може да бъдат свалени от кукичката.

Но нито една причина не трябва да спира научните изследвания като застраховка. Някои форми на геоинженерство може на практика да се окажат по-лесни за осъществяване и по-евтини от широко разпространените глобални намаления на климатичните емисии, въпреки че все още може да са неприемливо рискови. Едно проучване може да покаже. Що се отнася до политиците, геоинженерството не може просто да бъде върнато обратно в кутията си. И тъй като проучванията създават нова информация, еднакво е вероятно тя както да извади от заблудата им тези, които смятат, че могат да избегнат споразуменията за климатичните промени, така и да им предложи фалшиви надежди. Просто попитайте тези, които посветиха живота си на горивните клетки.

Решаването на проблема с климатичните промени вероятно ще обхване широк кръг от технологии – от възобновяеми източници, ядрена енергия, отнемане на въглерода, обществен транспорт, до съхранение на енергия. Твърде рано е да се каже дали геоинженерството или каквото и да било друго ще бъде част от този микс. То може да се окаже твърде рисково, независимо колко средства са похарчени за проучвания. По-късно отново може да дойде време, когато ще е необходимо. Светът трябва да бъде готов – и изследванията са единственият начин да се подготви.