Business Magazine

Повечето учители признават, че понякога, когато часът върви зле, подозират, че проблемът не е в предмета или педагогиката, а в учениците. На някои деца просто изглежда им е по-трудно да учат, отколкото на други. Но защо? Дали причината е в някои културни фактори: родителите от някои прослойки не отдават достатъчно стойност на образованието и не го налагат на децата си? Или може би има нещо общо със самите училища и капацитета им да обучават деца с различни възможности?

Вероятно изглежда невъзможно да се отговори на такъв въпрос. Това би изискало да се подложат сходен тип деца на множество различни образователни системи и да се види коя работи най-добре. Докато това се случи, обаче, вече тече един вид експеримент в подобна насока – в резултат от масовата миграция. Децата на имигранти от една държава на произход са толкова близо до фокус група за тестване на проблема, колкото може да се намери изобщо.

На всеки три години като част от Програмата за оценяване на чуждестранни ученици (PISA) Организацията за икономическо сътрудничество и развитие с централа в Париж измерва как се представят 15-годишните в около 50 държави по собствения си език, математика и хуманитарни науки. ОИСР наскоро сортира данните от проучването си за 2006 г. по държави на произход на децата и техните родители. Четири локации – Турция, Китай, бившият Съветски съюз и бивша Югославия – са изпратили достатъчно свои граждани в достатъчно държави, за да могат да се извлекат заключения за качеството на обучение в приемните им страни.

Почти навсякъде учениците имигранти се представят по-лошо от местните. Което не е изненада, защото те често са деца на бедни, зле образовани родители и не говорят местния език. След адаптиране на данните, за да се вземат предвид тези неравнопоставености, голяма част от пропастта се запълва, но съвсем не цялата. По-интересно е, че деца от една и съща държава се представят много различно в зависимост от това в какви групи попадат.

Една от причините е свързана с това доколко в различните страни се „разделят“ учениците, (т.е., се сортират в групи по способности и ги обучават поотделно). Голям брой турски деца имигранти от първо и второ поколение ходят на училище в Австрия, Германия, Белгия, Швейцария и Дания. В първите четири държави учениците се разделят по способности, след като завършат начално училище. Но учещите в Австрия и Германия се представят по-слабо от тези в Белгия и Швейцария, защото, изглежда, разделянето е по-ранно и по-стриктно в първите две страни, а и социо-икономическият статус на детето има много голям ефект върху това в каква група ще попадне. Повечето деца от турски произход отиват в технически училища, които не ги подготвят за университетите.

Слабото им представяне в общообразователните училища в Дания, където няма разделение и всички деца би трябвало на теория да имат достъп до еднакво добро образование, е малко по-изненадващо. Началникът по изследване на образованието на ОИСР Андреас Шлайхер счита, че шансовете им са накърнени от начина, по който бедните датски деца са силно концентрирани в определени училища, вместо да бъдат разпръснати навсякъде. Като цяло държавите, в които има значителни различия в приема на деца между училищата, показват тенденция да се представят по-слабо в PISA.

Групирането на децата според способностите им не е задължително лоша идея, както показва опитът сред китайски ученици. Тези, които имигрират в Хонконг, се справят много добре, въпреки че са бедни, и въпреки факта, че Хонконг групира учениците рано и често. Но там групата, в която ще попадне дадено дете, е слабо свързана с благосъстоянието и образованието на родителите. Освен това децата могат да се преместват в други групи, ако се представят по-добре от очакваното. „Като цяло социо-икономическият статут има по-малко тежест в източноазиатските държави, отколкото в западноевропейските“, казва Шлайхер.

Сред най-добрите ученици в света са китайски деца, обучавани в Австралия. Средният китайски имигрант от първо или второ поколение надминава две трети от всички австралийци (които също не са посредствени ученици) и три четвърти от всички деца, които минават теста PISA в световен мащаб. Шлайхер хвали австралийската училищна система за нейната разнообразност (в рамките на самите училища, не между тях) и способност да улавят талантите на всички ученици.

Противоречащите си съдби на деца от бившия Съветски съюз и бивша Югославия предоставят допълнителни доказателства, че страната на произход има значение по отношение на интелектуалния багаж, който децата на имигрантите носят. Деца, пристигащи в Киргизстан от други екссъветски републики, се представят слабо, макар и по-добре от местните. Тези, които отиват в преуспялата малка Естония, се учат далеч по-добре. В пълна противоположност югославските деца се представят почти еднакво, общо взето, навсякъде – независимо дали се местят в друга постюгославска държава, или на някое по-богато и по-стабилно място. Разликата е във времето: Съветският съюз се разпадна по-рано от Югославия, затова екссъветските деца са прекарали по-малко време в учение в родната си държава, а тези от Югославия – в приемната.

Грешен вид имигранти или училища?

Поне на теория новите научни разкрития би трябвало да помогнат да се претеглят някои от най-глупавите неща, които хората, определящи образователните политики, казват за влиянието на имигрантите върху цялостните постижения на дадена държава. „Когато започнахме да правим класирането по PISA през 2000 г., много държави бяха шокирани, като разбраха колко зле се представят“, казва Шлайхер. „И най-често чуваните извинения бяха: „Имаме твърде много имигранти“ или „При нас са неправилният тип имигранти“.

Въпреки че децата на имигрантите обикновено се справят в училище по-слабо от местните, това няма ефект в национален мащаб. Анализите на ОИСР показват незначително съотношение между броя деца-имигранти и средните постижения на учениците в една държава. При това именно страните с повече имигранти в училище се представят (малко) по-добре.

Освен че тества децата за познанията им, PISA ги пита и колко са мотивирани: дали мислят, че ще им е необходим обсъжданият предмет (напоследък – хуманитарните науки) за тяхното бъдеще и дали им харесва да го изучават заради самия него. В повечето страни учениците-имигранти от първо поколение са по-мотивирани от тези от второ поколение, които на свой ред са по-мотивирани от децата от местен произход. Германия е шокиращо изключение: новите имигранти пристигат с обичайните амбиции и мечти, но до 15-годишната си възраст децата им вече са изгубили надежда.

Това предполага, че всяка страна, която очертае начин да позволи на новодошлите да блеснат, ще пожъне големи ползи. Имигрантите, колкото и да са бедни, са самоизбрала се селекция от амбициозни, усърдно работещи хора и децата им знаят, че без помощта на неформалните социални мрежи, позволяващи на местните да поведат, трябва да учат сериозно, за да успеят. Разнородните им съдби – подпомагани до самия връх на някои места или натикани на бунището на други – показват, че макар случващото се извън училищните порти да е важно, това, което става вътре в класните стаи, не е по-малко важно. bm