Business Magazine

Ако се позовем на Габриел Гарсиа Маркес, че историята е бездънен кладенец, от който може вечно да се черпи мъдрост, глупост, полезен и безполезен опит, то историята на Русия е особен кладенец, пълен с мистика и загадки. Безброй, безкрай. С въпроси, които нямат разумни отговори при цялата уж очевидност на фактите. Затова и изводът „Умом Россию не понять“ („Русия не може да бъде разбрана с разум“) най-често слага точка на ожесточените спорове. Истината е привилегия само за някои.

Една огромна страна (и сега, след разпада на Съветския съюз), един велик народ с неизчерпаем интелектуален потенциал, с полет на духа, който не знае предел, и този народ все не може да се добере до истинската свобода, да вкуси от плодовете на истинската демокрация, да заживее богато и щастливо. И колкото и красиво и поетично да говорят руснаците (а това те го умеят в превъзходна степен) за себе си, за своя начин на живот, за своя самостоятелен избор във всичко, за собствена инициатива, и до ден-днешен те сакрализират властта, силната ръка, човека-единоначалник, лидера, вожда. Странно е, но в едно неотдавнашно проучване грузинецът Сталин се озова начело в класация за най-велика личност в историята на Русия. (Е, слава Богу, появиха се и други фигури и взеха да оспорват лидерското място.) Но си остава въпросът: как след всичко, което руснаците са преживели при диктатурата му, белязана от пословичната му жестокост, терор и параноичност, могат с добро да говорят за вожда. Русия си остана империя и при неговото царуване, макар че се тръбеше за строителство на комунистическо бъдеще.

Известно е, че историците се разминават в оценките си дали между царска Русия и Съветска Русия има разрив или приемственост. Едните утвърждават, че в основата и на едната, и на другата власт е все един и същи феномен - този на самодържавието. Болшевиките по своему използват опита на царете и го развиват в нов вариант.

Изключително популярният руски писател, драматург и историк Едуард Радзински е автор на книга за Николай Втори - последния руски цар (възкачва се на трона през 1894 г. и принудително абдикира след Февруарската революция през 1917 г.), и за последния велик руски цар Александър Втори (управлявал в периода 1855 г.-1881 г.), който води освободителната за нас Руско-турска война. В тази своеобразна поредица авторът включва и книга за Сталин – първият болшевишки цар. Очевидно е, че в този избор да опише живота на трите знакови фигури и да разгадае някои техни тайни няма случайност. Въпросът, който се налага от само себе си и май няма отговор, е дали Русия може да бъде управлявана без цар. Обречена ли е Русия да си остане империя? Защо опитите за реформи, да се либерализира обществото и икономиката в тази страна по правило завършват с фиаско? И още нещо - в Русия е страшно да бъдат започнати реформи, но още по-страшно е да бъдат спрени...

Александър Втори предприема, и уж успешно, управленска, училищна, военна и съдебна реформа. През 1861 г. той отменя крепостното право. По негово време се раждат руският капитализъм, „новите господа“. Този най-велик реформатор след Петър Първи очаква благодарност от верните му поданици, иска да чуе аплодисменти от всички така, както му ръкопляскат и се кланят доземи тълпи от хора, засвидетелстващи своята почит, когато излиза от Зимния дворец в Петербург. Но се оказва, че никой не е доволен – нито помешчиците, нито селяните, нито студентите, нито „новите господа“.

Започват бунтове, въстания. И тогава Александър Втори осъзнава смисъла на думите на баща си. На предсмъртния си одър Николай Първи намира сили да предупреди сина си: „Държи ето така!“ - и му показва здраво стиснат юмрук. Защото умиращият цар е разбрал, че руският народ е склонен към анархия и върви напред само когато чувства над себе си железен юмрук и камшик. За да удържи на напора на всеобщото негодувание, Александър Втори тръгва към бесилки и репресии. Но положението е неудържимо. Настъпва прозрение - разбира, че е правил реформите долу, а на върха автокрацията си е останала недосегаема. Краят е ясен – царят е убит.

Николай Втори, за когото оценките варират от едната до другата крайност - суров автократ, страхливец, некадърен военачалник, тих, любящ съпруг и баща – в размирните години на управлението си дава на страната парламент (Руската дума), многопартийност, подкрепя усилията на министър-председателя си Столипин да насочи азиатския кораб на страната към европейски води. Не само той, а цялото му семейство - жена и пет деца, биват разстреляни от болшевишки наказателен взвод през юли 1918 г. в Екатеринбург, година след като е свален от престола.

Болшевиките взимат властта в името на народа с обещания за диктатура на пролетариата, но всъщност постепенно довеждат до съвършенство едноличното управление на царете, издигат на пиедестал една личност и правото й да решава всичко за всички. Начело пак е цар, но действията му са маскирани с болшевишка риторика.

Империята на царете е заменена от болшевишка с едноличен владелец - Мустакатия или Стопанина, както ви харесва. Диктаторът Сталин е по-страшен от всички царе преди него. Масови убийства, терор против собствения си народ, изфабрикувани съдебни процеси срещу интелектуалния елит на обществото. Страхът е по-сковаващ и от най-мразовитите нощи в Сибир. Историците утвърждават, че Сталин е истински самодържавец, а не революционер. Той грижливо, целенасочено се освобождава от всички истински революционери. Кърваво, с азиатско наслаждение. Кой е можел да повярва, че момчето, което пеело в църковния хор, дълбоко вярващо и приличащо на херувим, ще се превърне в жесток тиранин, палач, злодей? Строейки върху кръв своя Вавилон, Йосиф Сталин забравя това, което отлично е знаел ученикът от Духовната семинария Сосо Джугашвили: всеки Вавилон късно или рано ще бъде разрушен.

Сталин дълбоко вярвал, че руснаците ще му простят милионите убийства и несправедливо хвърлените в ГУЛаг, ако разберат мотивите му. Та нали главните му цели са светлото бъдеще на всички в държавата, разгромът на Хитлерова Германия, превръщането на страната в най-великата сила на Земята, в суперимперия.

На масата му стояла книга за Иван Грозни. В полето отбелязал саморъчно „Учител, учител, учител!“ Когато Сергей Айзенщайн снимал биографичен филм за Иван Грозни, получил от вожда ценно указание: „Трябва да обясниш защо Иван е бил жесток.“ Според Сталин Грозни е загинал, защото не е убил достатъчно много боляри.

И след диктатурата на Сталин руският народ би трябвало да се освободи от оковите на страха и завинаги да остави лошото в миналото. И да поеме по един истински реформаторски път. Да разчита на себе си, а не на благоволението на „батюшка царь“. Но как да стане това, как да се освободи от собствените си илюзии, след като и днес Сталин е наричан „най-успешният руски лидер на ХХ век“ и жестокостите му някои определят като „крайности“, които не помрачавали образа на победоносния руски владетел, разширил империята от Берлин до Улан Батор, превръщайки Съветския съюз в ядрена суперсила.

Въпросът е може ли Русия да бъде управлявана иначе? Защо опитите за реформи, за либерализиране на обществото и икономиката, по правило завършват с фиаско? Обречена ли е Русия да бъде винаги империя и да бъде управлявана като такава? Но как да се променят нещата, след като все още мисленето е старо, все още се смята, че равноправието е разпределение на благата поравно за всички. И се утвърждава, че всички трябва да са подвластни на чувството за справедливост, а не на закона. А справедливостта някак губи очертанията си в сложни моменти и тогава на помощ идва пак той – царят. Демокрацията не е първа необходимост за руснаците, нейните постулати съществуват някъде само на книга. Пък и какво означава тя, когато има толкова по-важни неща. Познавачи твърдят, че при едно евентуално допитване до руското обществено мнение, тази висша драгоценност – демокрацията, няма да се окаже след първите тридесет позиции.

Затова и сега, 55 години след смъртта на Сталин, половината от руснаците са убедени, че на страната е нужен лидер като него, който да се грижи за всички и със здрава ръка да направлява държавата. В някои печатни издания и дори учебници се прокрадва идеята, че руският народ е генетично неспособен да живее при демокрация, затова винаги избира силната държавна ръка. Че съдбата, геополитическите фактори и националният характер предопределят стила на управление, провокират имперското у лидерите.

Оказва се, че свободата е много голямо бреме и за народа, и за властта. Страната е огромна по площ и население (при това съжителстват над 20 националности с различна степен на своето материално и духовно развитие) и ако властта отпусне юздите, хаосът чука на вратата. Затова е по-добре, ако всеки върви по своята пътека, предначертана му от горе. Самоинициативата не е на почит. Всичко трябва да е под контрол. Вездесъщата бюрокрация в центъра и по места като че ли е неизтребима. Крадливостта на чиновничеството, на държавния служител - също. Това, разбира се, не е оправдание Путин да назначи губернаторите, вместо да бъдат избирани от тези, които ще управляват и пред които трябва да се отчитат.

Вярно е, че Путин, когато стана президент за първи път преди осем години, получи в наследство разграбена страна, деморализирано общество, огромно разслоение на свръхбогати, богати, бедни и много бедни. След неговото управление, по собствената му оценка успешно, Русия възвръща силата си в световен мащаб, големите приходи от износ на нефт и газ осигуряват бърз растеж, макар че средната класа трудно се ражда.

Но покрай всичко положително, което стори, Путин успя да съсредоточи цялата власт в ръцете си. Получи се нещо като държавен капитализъм, определян напоследък като „суверенна демокрация“. Опозицията, макара и много слаба, обвинява Путин в недемократичност, меко казано. В използване на държавните лостове за потискане на политически инакомислещите. (Както винаги преди.) И сочи примери. Ходорковски, един от най-богатите руснаци, бе на свобода, докато не афишира политически амбиции. Сега трие наровете в сибирски затвор. Популярната журналистка Анна Политковская, автор на публикации за войната в Чечения, бе застреляна във входа на жилището си в Москва. Бившият полковник от ФСБ (Руската федерална служба за сигурност) Александър Литвиненко, който се осмеляваше също да критикува властта, бе отровен в Лондон. Единственият по-настъпателен опозиционер - световният гроссмайстор Гари Каспаров, бе арестуван по време на президентската кампания...

И въпреки всичко народът в преобладаващото си мнозинство приветства и поддържа едноличното управление, съдейки по рейтинга на Путин като доскорошен президент. Сега, може би, ще настъпи известно колебание. Нали на върха се оказаха двама – Медведев и Путин - президент и премиер, взаимно предложили се за настоящите им постове. И в Русия, и по света очакват да видят в каква посока ще се развият отношенията между двамата. Ще остане ли Путин истинският цар, господар на положението, без чиято решителна дума Медведев няма да предприема и крачка? Вече имаше такъв прецедент – войната с Грузия. Не стана докрай ясно доколко държавният глава се еманципира от предишния си шеф и настоящ премиер.

Когато се говори за политика и минало, руснаците сякаш са обзети от амнезия. Признават грешките на управляващите ги, но бързо изпадат в еуфория пред величието и силата на първия. Гражданското общество не може да се изправи на крака. Живи са корените на имперските амбиции и действителността ги потвърждава. Даже анализатори се опасяват, че колкото по-силна става Русия, толкова по-силно ще привлича към себе си не само съседите.

Пътят към демокрацията е труден и минава през пустинята. Това е цената за десетилетните лъжи, за мълчанието, за милионите невинни жертви. Друг път няма.