Business Magazine

Вече в продължение на няколко години българските управители на фирми, или така наречените мениджъри, са в пряк досег с общото европейско икономическо пространство. Той върви основно по две линии – състезание на общия пазар и съприкосновение със западни фирми и мениджъри. Това е може би най-истинската и най-масовата в тяхната история стопанска среща на българите с автентичния Запад.

Тази среща има свое много ясно изразено културно измерение. Става въпрос за управленска култура на фирмено ниво. Българските мениджъри се срещат със западни свои колеги, преговарят с тях, влизат във взаимоотношения, които търпят определено развитие. Тази културна среща очертава определени ясно изразени характеристики на българската бизнес култура, които я отличават от западната. Те оформят багажа, с който българските мениджъри влизат в тази среща на опознаване, взаимодействие и състезание.

Този багаж е бил обект на немалко изследвания у нас от различни гледни точки, които дават възможност да се определят основните му елементи, с които българските мениджъри влязоха в новия век и в новото икономическо пространство. На първо място, българските мениджъри напълно съзнателно инвестират в персонални връзки и лоялност, докато западните са значително по-готови да правят бизнес с непознати. На второ, стратегическият хоризонт на българските мениджъри е, от една страна, по-къс във времето, но пък, от друга, по-широк по отношение на измеренията, върху които се оптимизира. Западните мениджъри са почти безмилостно фокусирани върху дългосрочната максимизация на стойността на фирмата, докато българските оптимизират за по-кратки периоди, в които обаче единствената цел не са само печалбата и продажбите, а също нерядко благосъстоянието на наетите, на приятелите на мениджъра, или производственият процес сам за себе си. Не на последно място, за българските мениджъри законите и правилата, определени по политически демократичен път чрез държавата, са изконно нелегитимни и неспазването им е нежелателно, но приемливо при тежки обстоятелства – отношение, което е диаметрално противоположно на това на западните им колеги. Именно заради това отношение към правилата вече е известна сентенцията, че за разлика от останалия свят в България преговорите не завършват, а започват с договор.

Тези разлики обаче не непременно означават нерационалност на българските мениджъри. Особено по отношение на разчитането на персонални мрежи и познанства, както и използването на скъсен, но разширен стратегически хоризонт може да се твърди, че са донякъде рационален отговор на средата на политическа (в смисъл на намеса на политиката в икономиката), икономическа и институционална несигурност, която е една от основните черти на България, дори вече като член на Европейския съюз. В този смисъл различната българска бизнес култура не може директно да бъде обвинявана в изостаналост или в икономическа неефикасност – в немалка степен българските мениджъри правят това, което средата им предоставя като възможност. От друга страна обаче, самите български мениджъри са сред създателите на тази среда и в немалка степен са отговорни за нейното състояние. Те са хора с високо влияние в обществото, с достъп до сериозни ресурси и възможности и съответно българската стопанска среда в много свои аспекти отразява техните предпочитания, дори когато са дълбоко скрити или несъзнавани.

Вътрешната динамика на българското общество и външният натиск на общото икономическо пространство и на европейската бюрокрация неминуемо ще стимулират постепенни промени в тази бизнес култура. Тя няма как да се промени за една нощ, а и това би било неоптимално спрямо средата. Но постепенно елементи от тази култура ще осигуряват все по-малко предимство, докато в по-далечно бъдеще е възможно да се превърнат дори в бреме, и тогава техните носители постепенно ще губят състезанието със своите колеги и поведението им ще бъде измествано от носители на други културни признаци.

Промяната ще се извършва и поколенчески, което в известен смисъл ще я ускори и радикализира. Различни изследвания показват културна разлика между по-възрастните и по-младите българи, която е много по-рязка от разликата между младите българи и западните мениджъри. При това младите български кадри на управленски позиции са доста по-остро настроени към това, което за тях са „недостатъци” на по-старото поколение и се отнасят към тях с доста по-малко учтивост и толерантност от западните мениджъри.

Към момента, когато България е едва в началото на същинското си интегриране в европейското икономическо пространство, е много трудно да се предвиди кои точно компоненти на българската мениджърска култура ще се променят и в каква посока, но могат да се очертаят вероятни кандидати. Най-вероятно първото, което ще се промени, е отношението към договорите с партньори и българските мениджъри ще започнат убедено да избягват следдоговорното „шикалкавене” – тези, които не го направят, ще отпаднат от състезанието. Самата тази промяна ще упражни натиск в две посоки. Първо, времевите хоризонти на българските мениджъри по необходимост ще започнат да се удължават в посока на хоризонтите на тези, с които се договарят и си взаимодействат. Второ, българските мениджъри ще започнат да възприемат договорите по-сериозно, вследствие на което ще започнат наистина да изискват от държавата да осигурява тяхното спазване. Това ще доведе постепенно и до промяна на преобладаващото отношение към спазването на законите и правилата.

Това, което най-трудно и бавно ще се промени, е разчитането на персонални връзки и мрежи, на лична лоялност и приятелства като важен елемент на бизнес успеха. Ако и когато това се промени, България наистина ще е завършила стопанската си модернизация. След век и половина-два опити.

* Център за либерални стратегии