Business Magazine

Дългата история на руския енергиен империализъм води до нерадостни констатации

Наскоро бившият шеф на полското външно разузнаване Збигнев Семянтковски заяви: "Опасявам се, че става дума за реставрация на руската империя."

Умопомрачителното нарастване на зависимостта на Европа от руските енергийни доставки се превръща в ключов проблем за ЕС. Държавите от ЕС внасят 45% от необходимия им газ, а 70% от това количество идват именно от Русия. Най-зависими от руския газ са Словакия (100%), Финландия (100%), Австрия (74%) и Полша (62%). Зависимостта на Германия, Италия и Франция е между 30 и 40 на сто. Но след старта на доставките по Северноевропейския газопровод германската зависимост ще се повиши до 70 на сто.

2006 г. започна с поредната сериозна енергийна атака на Русия
През 2005 г. сблъсъците между Украйна и Москва доведоха до съкращения в доставките за Европа. Паралелно с това "неизвестни" лица взривиха основния газопровод, доставящ гориво за Грузия. Нека си спомним, че в балтийските страни малко преди да се отделят от Съветите, се случиха подобни взривове, които разрушиха ключови електропроводи. През 2005 г. започнатата от Русия газова война достигна Румъния, премаза България и продължи на Запад.

Но "завоюването" на Европа започна още през 1968 г., когато Съветите подписаха договор за доставка на газ с неутралната тогава Австрия. Лявото правителство на Италия подписа идентичен договор през 1969 г. Година по-късно и ФРГ подписа 20-годишен договор, а малко по-късно през територията на Германия премина газопроводът МЕГАЛ, който стигна Франция. Президентът Рейгън не успя да убеди западноевропейските лидери да се откажат от проекта за руски газопровод. Против въведеното от него едностранно ембарго на доставките на оборудване тогава се обяви дори и Маргарет Тачър.

Навремето Съветите, а сега и Русия се опитва да изгради ореол на надежден партньор. Както изглежда, тя прави това успешно, след като ЕС сам увеличава зависимостта от руските енергийни доставки.

Звездният час на Кремъл дойде на 8 септември 2005 г., когато тогавашният канцлер на Германия подписа в Хановер споразумение за строителството на Северноевропейския газопровод. Днес всички се надпреварват да говорят за руската зависимост, но нека припомним, че преди по-малко от две години Еврокомисията посрещна с овации старта на този проект. И сега европейските лидери благоговейно слушат как господарят на Кремъл им говори за енергийна безопасност и затова стояха объркани в Мюнхен преди месец, когато той тропна по масата.

А в същото време контролираната от Путин Газпром тайно и полека и само за около пет години е на път да придобие собственост върху стратегическата газопреносна мрежа в Северна и Западна Европа. Доскоро руснаците демонстрираха абсолютна предпазливост, за да не плашат европейците и да не дадат доказателства за подобни намерения. Кремъл несъмнено е уверен, че така си спести част от проблемите, свързани с прекалената зависимост, която вече се е оформила. Но отскоро Москва води много по-твърд курс, заявявайки директно, че европейците всъщност вече нямат избор. Какви са сега свитите възможности пред ЕС да се опази от енергийната експанзия на Москва? Формират се три основни изхода. Първият е свързан с обезпечаването на максимална диверсификация на доставките. Това е банална, но и трудна стъпка - изграждането на нови газопроводи и пристанищни терминали за сгъстен газ от други региони изисква огромни инвестиции и много време. Единствената сериозна алтернатива остава Каспийският район, но свързаният с него проект Набуко не дава много сериозни надежди. Инициаторът му - австрийците от OMV, има опит като транспортираща, но не и като добиваща газ компания. Освен това променените отношения на Европа с Иран би трябвало също да сдържат прекаления оптимизъм за проекта.

Вторият изход за ЕС е да започне наново строеж на ядрени електроцентрали и на алтернативни енергийни източници. Последното, колкото и да се подкрепя от западните правителства, все още не може да осигури и минимална част от енергията за европейската икономика. Атомната енергетика има значителни възможности, но тя трудно ще пробие всемогъщото екологично лоби. А и Москва отдавна "инвестира" във всевъзможни европейски зелени движения - неоценим бъдещ съюзник за запазването на руския енергиен монопол. Повишаването на добива на въглища е също нереално - все пак ЕС не може да се върне в XIX в. Третият вариант за Европа е да инвестира в строежа на големи газохранилища. Това обаче съвсем не означава съкращаване на зависимостта от Москва, а по-скоро създава илюзията за наличието на своеобразен "стабилизационен фонд" в случай на намалени доставки от изток.

Докато мечката надуе отново тръбата.