Business Magazine

За българо-руските отношения е писано много и винаги субективно. Както обикновено, „обичайните заподозрени“ мечтаят да си кажат тяхната истина в очите, но... рядко го правят. След дълги години на „преход“ България продължава да криволичи в крайности по темата „Русия“ с оправданието, че “интересите на страната ни са над всичко“. Познатата първичност наложи равенство между руска и съветска култура и позволи на различно оцветени граждани да съдят елементарно и да вменяват позиция, усещане, нужда.

Официално всички казват, че младите хора стремглаво се борят да попаднат в практичната западна матрица. Реално всичко е въпрос на възпитание и тази мъдрост е доказана във времето. Официално се избиваме, търсейки билети за концертите на западни артисти. Реално залите винаги са претъпкани, когато има руски гастрол. Носталгията и навикът не са единствената причина различни поколения да преживяват силни емоции от чуто и видяно под един покрив.
Ованес Мелик-Пашаев е познат като руски меценат. Наричат го още „баща на съветския рок“. Заради култовата група „Машина времени“, както и заради “Восскресение“, “Черное кофе“, “Кино“ и Виктор Цой. Заради „Болшой театър“ в България и много други. Той е председател на “Джи Ви Ел България Холдинг“ ООД и съпредседател на Форума на руските сънародници в България. Неговият бизнес включва хлебопекарни, хотелиерска, импресарска, логистична и прочее дейности.

Фактите показват, че той и неговото семейство избират страната ни за център на своята дейност и успяват да отбележат бляскави постижения в различните й направления. Да съберат на едно място обикновени хора и личности-емблеми на днешното време от политическия, културния и бизнес елит. Вероятно с амбицията да повлияе, да насочи събитията в конкретна посока. Или, както сам каза: “Има такава шега в Русия - първо отива балетът, а след това идват ракетите!“ При срещата ми с него Ованес Нерсесович показа, че легендите за Русия като страна на контрастите всъщност са реалност. Емоционалното се смесва с прагматичното, интелигентното с непосредствената реакция...

“Когато за първи път дойде ансамбъл „Александров“, в залата всички станаха – и червени, и сини, и жълти – всички. Не можеш да забравиш такова преживяване, носталгия има. Има хора, които искат да пренаписват историята, но по принцип народът няма как да забрави. Затова аз смятам, че културата е крайъгълен камък, този пласт е като историята. Има общи неща – език, православна църква.“ Дали негативизмът към всичко руско е отминала истерия? По-скоро не. „При управлението на Иван Костов имаше такава голяма информационна и културна дупка. Може би това е една от причините да започнем и да създадем компанията „Жокер Медия“. Мисля, че за последните 10-ина години има повече положителна светлина в отношенията между България и Русия. Особено за последните 3-4 години. Но пак казвам, че трябва да се вземат решения на високо политическо ниво.“ А докато политиците си играят на котка и мишка, хората от т. н. шоубизнес явно не спят. Мелик-Пашаев разказа следната показателна история: “Преди 5-6 години искахме да „реанимираме“ „Златният Орфей“. Имахме такава схема – да бъдат потърсени българските артисти на руския пазар. Българският пазар е много малък, а в Русия всички помнят имена като Лили Иванова, Васил Найденов и всички други. Тогава Стефан Данаилов беше председател на парламентарната комисия по култура и ние инициирахме едно писмо до губернатора на Сочи Александър Ткачов. Да направим отборен тур в Сочи. Аз отидох там. Имах среща с 40 депутати от Сочи и веднага, моментално беше взето решение – да, ще направим това. За един ден аз намерих 1 млн. долара от спонсори, само за един ден! Дойдохме тук, свързахме се с БНТ и с НДК, защото те държат 50% от правата на „Златният Орфей“. Христо Друмев – човек много опитен и много правещ за културата, веднага каза: „Да, това е просто чудесно.“ Но госпожа Пръмова каза: „Ами защо Русия, защо не Турция?“ Аз казах добре, отивайте в Турция, но там не знаят какво е това „Златният Орфей“, няма медийна подкрепа... А в Русия веднага първи канал, ОРТ, ще стане спонсор. А и в Турция няма пазар за българските артисти, а в Русия има. И на това ниво, на ниво Пръмова, “Златният Орфей“ беше загубен...“

И докато в България години наред се оплакваме, че от инвестиции в изкуството няма възвръщаемост нито за артистите, нито за склонните да ги финансират, закон за меценатство също няма. Има и други причини разликата в мащабите да е огромна. Простичко погледнато, в Русия пазарът е голям, а тук – малък. В Русия се инвестират пари не само за реклама и добро име, а и за удоволствие. Ей така, по традиция. В България се радват и на един спонсор за събитие, а в Русия „чуждестранните изпълнители идват с удоволствие, защото им плащат страхотно. Защото там олигархът кани Шакира и й плаща в куфара 1 млн. долара без налози... Тя с удоволствие отива там десет пъти годишно...Защо не?“

Какво стои тогава зад твърдението на Ованес Мелик-Пашаев, че руснаците са все пак нация практична, лишена от прословутата си емоционалност, когато иде реч за пари? Ясно е, че парите не са Златен телец, а средство за удоволствия, и който умее да ги печели, той определено ще знае и за какво си струва да плати. Но между дребните радости и крайните разхищения все пак има разлика... “Руснакът е много практичен, абсолютно. Първо един меценат плаща луди пари... За децата на Нова година викат Джордж Майкъл, плащат му 3 млн. долара и той пее пред 50 души... За удоволствие. Това е абсолютно непрактично за мен... А за руските изпълнители? Да кажем олигарх или по-малък олигарх, който има приятел или приятелка, която малко може да пее. Той дава пари за студио, за абсолютно всичко, например 1 млн. долара, и правят някаква звезда.“
Удоволствието да гледаме звездите на Болшой театър на руска сцена може да е несравнимо, но струва не по-малко от 1000 долара. В България този лукс излиза доста по-изгодно, ако можем да говорим така за изкуство от висока класа. Сред най-ярките звезди на руската култура са виолистът Юрий Башмет, режисьорът Никита Михалков, артистът Армен Джигарханян, Кубанският казашки ансамбъл, Йосиф Кобзон, Алла Пугачова. Несъмнено сме в изгодна позиция и по отношение на световните звезди от музикалната сцена. Благодарение на „Жокер Медиа“ в страната ни през последните години дойдоха Андреа Бочели, Джо Кокър, Браян Адамс, монасите от Шао-Лин, Джордж Майкъл и още много личности, белязали съвремието ни.

Интересно е, че компанията участва и в отбелязването на важни годишнини, свързани с България и с руската диаспора у нас. Съвместно с учени от БАН тя издаде книгата “От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин“, посветена на 130-ата годишнина от Освобождението на България от османско владичество. Какви са причините една личност да отдава дължимото, както на миналото, така и на настоящето? Да го прави задълбочено, последователно и със страст? Дори и тук се вижда връзката между пристрастност и мотивация – семейните корени и историческите факти. Предците на фамилията са имали чести схватки с турците, защото земите им се намирали по границата с Османската империя. Мелик означава княз, а паша – воин. Един от чичовците на Ованес Нерсесович (потомци на князе от Нагорни Карабах) се ориентирал към енергетиката, друг – към музиката, а трети – към нефтените платформи в Каспийско море. В подкрепа на практичната си натура представителят на фамилията у нас държи хлебопекарни „Даунтаун“, както и хотел със същото име. Най-уважаваното място за именити руски бизнесмени и звезди е посрещало Никита Михалков, балета на Болшой театър, Юрий Башмет, Алла Пугачова и, разбира се, Йосиф Кобзон. В хотела е отсядала част от делегацията на Русия и РИА „Новости“ във връзка с посещението на президента Путин в София. Гости са били министърът на външните работи на Кралство Швеция Ян Елиасон, арменският католикос Карекин II и Джо Кокър. Мотивите са ясни: “Първо, обичам да правя това, второ, ако ние правим нещо, го правим професионално, и трето – нито един наш проект не е губещ!“

Сигурно това е и причината Годината на Русия в България да събере цялата палитра на отношенията между двете държави – културни събития, емоционални срещи, посещения на високо ниво, коментари и оценки. Какви са ползите и загубите, каква е перспективата в чисто икономически план? Дали историческите връзки са достатъчни за коректност в бъдеще? Могат ли интересите на “малката“ държава да бъдат задоволени от отношенията с „големия брат“? Понятието „партньорство“ има ли място в матрицата? Възможно е, както предричат учени от различни области, пластовете наистина да се разместват необратимо. Оцеляваме трудно, вкопчваме се в останки от спомени, идеализираме ги и се надяваме на „светло бъдеще“. Доброто е, че хората често опровергават прогнозите. Или поне правят нещата по свой начин в желанието си да имат свой остров, за да останат себе си. Близо две десетилетия България изживява „труден преход“. Преход към себе си. В Русия големите хапки от тортата като че ли са разпределени. Остава посоката.

Прогнозите за западно влияние и настъпващата реалност май не плашат руснаците. Нито пък ги екзалтират. Мястото сред „големите“ на сцената е резервирано. След 20 години външната среда може да претопи самобитното, различното. Или не? Според Ованес МеликПашаев: “Напротив - сега светът ще се промени под руско влияние! Ето – отивате във всички добри ресторанти в Англия, Швейцария, Италия – има руско меню. По магазините има рускоговорещи хора. И в Чехия има такива вече. Аз виждам обратното влияние – след 10 години така наречената глобализация няма да смели руснака.“