Business Magazine

Всъщност нямаше да е лошо. Ако всички институции в България, наричани със съветското съкращение ВУЗ, бяха под мой контрол, значи – щеше преди това да е станал някакъв благодатен преврат в науката и образованието. Някъде някой щеше да е решил най-сетне да се спре гангрената в ученето и да ми е дал власт, равна на тази на Атила.

Щях да ползвам тази власт само временно и само за добро. Щях да обещая тържествено като сенатора Палпатин от „Звездни войни”, че ще сваля бремето на властта в момента, в който съм решил кризата. И за разлика от сенатора Палпатин, щях да направя точно така, вместо, като него, да ставам император на Галактиката например. Само дето временно щях да превърна академичните съвети на различните ВУЗ от органи, вземащи решенията, в органи, даващи ми ценни предложения. Които щях да ползвам както намеря за добре. Щях да ги публикувам, примерно, в годишен сборник подобен на „Кандидат-студентските бисери”.

И щях да отнема – пак временно – автономията на държавните ВУЗ. Първо, защото виреят с пари от държавата, за които не дават никакъв смислен отчет. Къде дават така – хем си независим, хем гребеш кинти от хазната, пък и без да се отчиташ? Като искаш независимост, заповядай на свободния пазар, както правят истинските университети – Оксфорд, Кеймбридж, Станфорд и подобни. Нямаше да пипам обаче автономията, нито Академичния съвет на Нов български университет. Не взема и стотинка от държавата и може да прави, каквото си иска, докато се конкурира със себеподобните по света.

Втората причина, поради която щях да отнема автономията на държавните ВУЗ, щеше да бъде, за да им дам време да минат от руско-съветски на евро-български език. Какво е това животно – ВУЗ? На тези неща ние в Европа им викаме Университети, винаги с главна буква. Така нарича себе си и въпросният Нов български университет например. Какъв ВУЗ (ГАЗ, ВАЗ, КАМАЗ, ЗАЗ), какви пет рубли бе, товарищи дорогие?

Щях да въведа тези ограничения само за да не ми пречат да свърша работата – качествено и в срок. А работата е кристално ясна.

Незабавно, още в първата сутрин, веднага след кафето щях да подпиша документ с образователния министър за разпускането на ВАК. „Това пък що за животно е?” ще речете. „Пак някакви съветски работи?” Да, и това е една съветска работа като ВУЗ и ЗАЗ. ВАК ще рече – Висша атестационна комисия.

Работата изглежда така. Навсякъде по света университетите си произвеждат професорите и докторите сами. И сами отговарят за качеството на тези си продукти. Ако професорите и докторите са им измислени, никой няма да се записва да учи в тях, и ще фалират.

Така е по света, но не и в Русия, Узбекистан, Беларус и България. У нас, след като някой университет е казал – да, този юнак става за професор – това не значи нищо. Всемъдрата държава, в лицето на ВАК, трябва да се съгласи, че юнакът става. Тази процедура е измислена едно време от Сталин, за да контролира партията производството на авторитети. Партията, не университетът, решава. И само в унили отломъци от СССР, като България и Беларус, тази система продължава да съществува, макар в СССР да го няма от 1991 година.

Премахвайки ВАК, щях да премахна и държавните „висши училища” (Ама и това е една простотия... Университетът не е училище!). Абсолютно целия бюджет за висше образование щях да вкарам в държавен фонд „Висше образование”. И щях да чакам кандидатстване за субсидии от страна на всички университети, частни или държавни. По този начин парите тръгват след студентите и стигат до читавите университети. А не, както е сега, да се дават пари на калпак, без да е ясно – защо. Освен това в процеса на конкуренция за субсидии от само себе си отпадат всички ВУЗ, които нямат нищо общо с университет. Да не ги изброявам, че повечето сегашни ВУЗ са точно такива – мърляви съветски имитации. Останалото живо обаче ще бъде жизнеспособно, модерно и затова ще привлича пари не само от държавата, но и от студенти, фондове, програми и дарения.

Същото щях да направя с БАН. Аман от хрантутници, венчани за държавна заплата до живот срещу мижавото задължение да ходят на работа един следобед седмично и да отчитат производството на една статийка годишно. Вижте простата сметка на това безобразие. Да речем, като БАН-аджия вземаш 800 лв. на месец, срещу което си длъжен да напишеш за годината една статия от 20 страници. По Нова година ще си получил общо 9600 лв, а ще си предал продукт от 400 реда. Делим парите на редовете и какво излиза? Печелиш по 24 лв. на ред. Ама и аз искам така! Ако работех за 24 лева на ред, всяка година щях да печеля поне по един милион лева! И то – след честно платения плосък данък...

Безобразие. За един следобед щях да го спра. Щях да съсредоточа всички държавни пари за наука във фонд „Наука и изследвания” – и щях да призова всички да кандидатстват на равни начала. Кеф ти някой факултет, кеф ти институт на БАН, кеф ти творчески колектив, кеф ти двама сополиви пубертета с гениалната идея как да си караме колите с дъждовна вода. И щяхме да видим кой кой е. Онова жизнеспособно, което дори в БАН го било имало (така се твърди поне...), ще се развие, отърсено от бремето на гангренясалите органи.

Нататък. Щях да възстановя справедливостта в присъждането на степени и звания. Ректорите на сегашните ВУЗ, например, са силно против законопроекта на великолепния Даниел Вълчев, депозиран в парламента оня ден. Според този проект само професори могат да гласуват за производството на професори. Отнема се думата на доцентите, което според ВУЗ-овете било неправилно. И доцентите били хора.

Пълна глупост, разбира се. Слушайте сега. Аз съм от университет и знам работи, които вие от ВУЗ-овете не ги знаете. Идеята само професори да произвеждат професори е много проста. По силата на модерното право, породило се отпървом в европейските университети – не в съветските ВУЗ – само равните на теб, събрани заедно, могат да те съдят. Само събрание на професори може да отсъди, че ти ставаш за професор – че вече си като тях. Доцентчетата нямат думата. Могат да разнасят чай по заседанията на професорите, ако искат, стига да не си отварят устенцата.
И изобщо, щях да отменя тази титла „доцент”. Такова животно по света нема – е, освен в Узбекистан и обичайните заподозрени. Когато бях доцент, нямах никакъв начин да обясня на западните си колеги, каква титла имам. Просто – няма аналог. Мъчих се известно време с „Ass. Prof.”, което обаче никому нищо не говореше и освен това звучеше крайно неблагозвучно (Чий ass? Защо именно ass?). Та се наложи да стана професор, да не се обяснявам повече.

Покрай доцентството щях да разкарам и степените „асистент”, „старши асистент” и „главен асистент”. И това са съветски глупости. За да си асистент, значи някому асистираш, докато си малък, за да станеш като него, когато се поочукаш в професията. Нещо като калфа на обущар например. Познавам обаче една камара старши асистенти на средна възраст, които преподават от 20 години и не асистират никому. Но им викат „асистент”. На Запад – където няма ВУЗ-ове, а университети – отдавна са го решили: лектор и старши лектор. Щом четеш лекции, значи – лектор. Когато станеш много добър – старши лектор. Просто като гъба.

Всички тези реформи щях да проведа точно за три седмици. После щях да задържа поста „ректора на републиката” точно три години, за да стане необратим процесът на преход от съветски ВУЗ-ове към западен тип университети. След което щях да се оттегля в селското си имение, за да приемам приветствията и даровете на благодарния народ.

И така – до момента, в който някой освирепял бивш декан или чл. кор. не дойде да ме коли в тъмна доба, че моите реформи го отпратили да продава чорапи на пазара...