Business Magazine

„Преди мислех, че адаптирането отнема от усилията ни за предотвратяване. Но промених мнението си“, казва бившият американски президент и Нобелов лауреат Ал Гор. „Бедните страни са уязвими и се нуждаят от помощта ни.“ Думите му отразяват известно изместване на приоритетите на природозащитниците и икономистите, отбелязва в средата на септември британският седмичник The Economist.

От години зелените активисти казват, че адаптирането – да се справим с климатичните промени, вместо да ги спрем – е нещо като да угасиш пожар на „Титаник“: несъмнено желателно, но основното нещо би било да се промени курсът. През юли обаче комисия в американския Сенат задели 20 млн. долара за международни усилия за адаптация. Но това е дреболия, а и нищо няма да излезе, защото в Камарата на представителите няма предложено съответно законодателство. Но пък беше първият случай, в който американските законодатели показаха готовност да вложат пари в глобални мерки за справяне с проблема. През юни ООН изкова детайлите как да се контролират разходите за първия въглероден данък, определен за международна адаптация.

Две неща промениха мненията. Първото са доказателствата, че глобалното затопляне се случва по-бързо от очакваното. Маниш Бапна от World Resources Institute, мозъчен тръст във Вашингтон, вярва, че „вече е твърде късно да отклоним опасните последствия, затова трябва да се научим да се адаптираме към тях“, цитира The Economist.

Второ, расте броят на свидетелствата, че климатичните промени удрят две специфични групи хора - непропорционално и несправедливо. Това са най-бедните в света и жителите на островни държави – общо 1 млрд. души в сто страни. Тони Нионг, учен експерт по климатичните промени от Найроби, твърди, че хората в бедните държави били свикнали да гледат на глобалното затопляне като на проблем на Запада: богатите са го причинили и с малко късмет биха го разрешили. Но глобалното затопляне повлия първо на основните неща, от които най-бедните най-силно зависят – земеделието върху сухи земи, тропическите гори, риболова за прехрана. В неотдавна публикувано изследване за Brookings Institution, Вашингтон, Робърт Менделсон от университета Йейл прогнозира, че африканските фермери, отглеждащи реколта на дъждовни почви, ще губят по 28 долара на хектар годишно за всеки 1°C покачване на глобалните температури. Глобалното затопляне ерозира бреговите линии, разпръсква вредители и причинени от водата заболявания и води до по-изменчиви климатични модели.

Жертвите споделят две характерни черти. Те са твърде бедни, за да се защитят чрез скъпи системи за контрол на наводненията или сложни програми за обществено здравеопазване. И (за разлика от Китай и Бразилия) собствените им въглеродни емисии са много малки. Кърк Смит, преподавател в Калифорнийския университет в Бъркли, нарича климатичните промени най-големия световен регресивен данък: най-бедните плащат за поведението на богатите, коментира The Economist.

Новият фокус върху адаптирането се проявява в цял куп проекти на частния и държавния сектор. Австралийска частна компания, назована „Нови гори“, разчиства деградилала земя в Югоизточна Азия, създава „сертификати за опазване на биоразнообразието“ и ги продава на големи компании, които искат да станат по-зелени. Швейцарската група Re проектира нови видове субсидирани застраховки, за да помага на бедни фермери в дузина африкански страни да се предпазят срещу някои от вредните влияния на климатичните промени, и създава иновативни индекси на климатичния риск и договори за климатични деривативи. Десетки малки компании съветват големите как да намалят въглеродните си отпечатъци, и макар че повечето целят намаляване на емисиите, неколцина инвестират в повторно засаждане на гори, защита на почвата и други подобни.

В публичния сектор правителствата на богатите държави налагат нови данъци и използват приходите за намаляване на глобалната бедност и за адаптиране. Франция например налага такси за международните полети между 1 и 40 евро на пътник и използва парите за борба с ХИВ/СПИН в Африка. Някои природозащитни групи искат сходен данък за всички международни полети, за да се подпомогне адаптацията към климатичните промени. Държавите създават адаптационни фондове, като търгуват с права за замърсяване по договори за търговия с въглеродни емисии. Предполага се една пета от парите, набирани чрез схемата на ЕС за търговия с емисии – прогнозно над 2 млрд. долара до 2020 г. - да отиват за усилия за борба с климатичните промени, включително, както пише в схемата, „адаптиране на развиващите се страни“. Проектозакон, предложен тази година в американския Сенат, можеше да генерира между 10 и 20 млрд. долара годишно след 2025 г. Законът не бе приет, но сходни стъпки получават подкрепата и на Барак Обама, и на Джон Маккейн.

Най-важното е, че на конференция на ООН в Бали миналия декември организацията формира по същество глобален въглероден данък, като парите от него ще се харчат от международен орган. Според Протокола от Киото компаниите в богатите страни, които са подписали климатични споразумения, могат да финансират намалявания на емисиите от частни фирми в развиващите се страни. В замяна фирмите от развитите страни могат да компенсират определен дял от своите собствени (надвишили лимита) емисии. Тези сделки между компаниите създават „въглеродни кредити“, които имат стойност и могат да се търгуват. През юни бе постигнато споразумение, че 2% от тази стойност (прогнозно до 950 млн. долара към 2012 г.) ще отиват в адаптационен фонд, контролиран от донори и реципиенти. Около 100 млн. долара от тези кредити вече са в банката.
Така че адаптацията става перспективен бизнес. Но в процеса, нормално, се сблъсква и с редица проблеми.

Като начало, парите, за които става въпрос, са само капка в морето. Най-груби сметки посочват, че цената на справянето с климатичните промени е в рамките на десетки милиарди годишно за бедните страни. Обещаните до този момент средства (сборно, не на година) са общо 300 млн. долара, от които едва 10% действително са били похарчени. Според Китай богатите държави трябва да заделят по 0.5% от националния си доход за официални помощи за адаптирането на развиващите се страни. Но повечето богати страни не успяват да изпълнят по-рано дадените обещания да увеличат помощта поради други причини, така че това изглежда няма да сработи.

Несъответствието означава, че накрая бедните страни ще трябва да поемат по-голямата част от бремето сами. Китай има национална програма за климатичните промени със сложни поредици от цели и призиви. Тази година Бангладеш отдели 50 млн. долара в национален адаптационен фонд и покани богатите страни да го допълнят с излишъците си. Но този тип акции са много по-лесни за гиганти като Китай или големи държави като Бангладеш, отколкото за бедния остров Мали или дребните Малдиви.

С повече проблеми, отколкото пари ще има – както винаги – битка за плячката, посочва The Economist. Богатите държави може и да признават, че бедните са получили по-тежък удар и имат нужда от помощ, но появи ли се гърнето с парите, и те ще поискат своя дял. За една американска администрация възстановяването на дигите на Ню Орлианс (по адаптационна програма) ще има приоритет пред проекти в Африка или на Карибите.

Дори бедните страни да получат помощ, неизбежно ще има схватки как да я използват. Според Салеемул Хук от Международния институт за околна среда и развитие в Лондон като цяло по-голямата част от разходите за адаптиране трябва да отидат за дейности, които страните без друго извършват и сега – напояване, устойчиви на суши култури, и т. н. Но това отваря огромно място за спорове.

Ако морското равнище се покачи, дали да изградите диги, или да преместите хората? Ако възникнат инфекциозни болести, дали да харчите пари в опити да елиминирате най-лошите, като малария например, или за здравеопазване и изхранване като цяло? Последното има смисъл, но повечето дарители се концентрират върху мерки за единични заболявания. Джордж Сорос – филантроп, управляващ верига благотворителни организации, казва, че опитът им показва, че малцина в бедните страни имат ясна идея за климатичните промени и как да се справят с тях.

И накрая, международните споразумения, които могат да помогнат да се разрешат някои от тези спорове, са в пълен хаос. Сред развиващите се страни повечето преговори за климатичните промени (както и за всичко останало) се водят от трите големи – Китай, Индия и Бразилия. Но те самите са големи замърсители и техните интереси се различават от тези на най-бедните държави и острови. Посланикът на Гренада в ООН Ангъс Фрайдей, който отговаря за островните държави в организацията, казва, че страните, които са най-уязвими от климатичните промени, са най-малко способни да участват ефективно в разговорите по проблема.

Най-бедните губят и по още един начин. Когато индустриалните замърсители на развиващите се пазари орязват емисиите си, те биват възнаграждавани чрез Протокола от Киото. Но най-бедните не получават награда за големия принос, който могат да дадат в посока към намаляване на емисиите, какъвто принос са по-добрите грижи за джунглите. Причината е, че горите са изключени от Киото, за огорчение на бедните.

Мери Робинсън, бивш президент на Ирландия и комисар на ООН по човешките права, казва, че трябва да има „основаващ се на правата“ подход към климатичните промени, което означава, че бедните страни трябва да получават някакво удовлетворение според международните закони за природните жертви, които дават. Това изглежда като рецепта за отблъскване на богатите държави. Но отразява и едно растящо раздразнение. Тъй като цената на климатичните промени пада върху бедните, нарастват техните искания богатите държави, които са причинили по-голямата част от проблемите, задължително да им помогнат да се справят с тях.